tag:blogger.com,1999:blog-54455259721739068852024-03-19T02:53:00.784-07:00Литературен блог "Николай Райнов"nrainov.blogspot.comUnknownnoreply@blogger.comBlogger16125tag:blogger.com,1999:blog-5445525972173906885.post-30602861574956067772008-01-06T02:38:00.000-08:002008-12-08T14:22:44.911-08:00Боян Мага и Богомилските клади<a onblur="try {parent.deselectBloggerImageGracefully();} catch(e) {}" href="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEhmxU22aZrbqbMBHEzOVbQhd-tBuqGBn-nZiWpBlPAE4vEU7IgDQfhoyFDxuyv3RD0CSG-Xs2v0WNE-WKgEoJ1BFYJkJldBWODvKD9KbZ3E4eVD_lfAL4ArV2wzBX7tD9LTIYqzVfoNqSY/s1600-h/klada.jpg"><img style="margin: 0pt 10px 10px 0pt; float: left; cursor: pointer; width: 199px; height: 313px;" src="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEhmxU22aZrbqbMBHEzOVbQhd-tBuqGBn-nZiWpBlPAE4vEU7IgDQfhoyFDxuyv3RD0CSG-Xs2v0WNE-WKgEoJ1BFYJkJldBWODvKD9KbZ3E4eVD_lfAL4ArV2wzBX7tD9LTIYqzVfoNqSY/s320/klada.jpg" alt="" id="BLOGGER_PHOTO_ID_5152333736209835906" border="0" /></a><br /><span style="font-style: italic;">Тези думи са откъс от една книга на Николай Райнов – „Книга за Царете” и по-точно от произведението „Цар Петър”. Това са словата на Боян Мага пред събраните Богомили, чакащи своето огнено бъдеще : през кладите на света към огъня на Божественото. Тук е даден един кратък миг от големия и труден подвиг на Христовите воини – пълното осъзнаване на жертвата на личния и физическия им живот в името на Любовта* :</span><br /><br />... А долу, дето витловидната стълба затръшваше в широка площадка, начеваше продълговата подземна горница, осветена от желт пламък на вощеници.<br />И когато сетният черноризец влезе, всички паднаха на колене.<br />И той застана пред аналой, на който лежеше разгърната книга – и обгледа коленичилите.<br />А те приличаха на широко море, през чиито черни талази е минала буря.<br />Черноризецът бе висок и през черното покривало се не виждаше образа му. Под сгърчената светлина на треперливи свещи той приличаше на тъмно желязно изваяние.<br /><br />Ток обърна няколко листа от голямата кожена книга, та прочете :<br /><br />„...И рече им: -<br />„ Няма по-силна обич от тази – да положиш душа за свои и за тугини! Готов съм за вас душа да дам, братя Мои - : готов съм кръстна смърт да приема за всички ви! –<br />„ Който между вас желае славата Ми, - свой Ми е, защото желае славата на Небесата. А който между вас желае смъртта Ми, враг Ми е, защото желае смъртта на Светлината: - за свои и за чужд съм готов на кръстна смърт, братя Мои! –<br />„...И после им рече: -<br />„ – Това ви повелявам : обичайте се един другиго! Мрази ли ви светът, знайте, че Мене преди вас намрази!<br />„ Защото сте чужди на света. Защото не сте от света.<br />„О, да бяхте от света, обичал би ви светът! Че светът пази своето. Но – вие сте тугини на земята!<br />„Не сте от света, а Син Човешки ви от света избра, та светът ви намрази и по вашите пътеки сложи клюси, а по друмовете ви – примки –<br />„Ала – не пускайте страх в сърцето си, братя Мои, - и не ломете ръце о зида на презрението! – Това ви възвестих : да се не съблазните! –<br />„И ето : пак ви казвам, братя Мои - : от синагогите ще ви прогонят! И време настъпва (а близко е това време -), кога всеки, който ви убива, ще мни че служба принася Богу!”<br /><br />Гласът му бе строг и звънлив.<br />И всички познаха гласа на царския брат.<br />А пред него се леко вълнуваха тъмните талази на широкото замряло море.<br />Те мълчеха до един, паднали на плочите, - и сякаш чакаха ангела на смъртта – да мине над тях.<br />И тогава черноризецът заклопи книгата, опря ръка на нея – и тихо рече :<br />- Готови за смърт бъдете, братя мои! – готови за поругание, за мъки и за – смърт! Защото Той бе казал някъде : „Чрез Мене се идва при Отца!” – И можем ли стигна чертозите на Небесния Велможа, - освен чрез кръст?<br /><br />- А колцина от вас могат понесе поругание, мъка и смърт? Да запита всеки сърцето си овреме : да запита сърцето си насаме : готов ли съм за Голгота?<br />- И който не вижда още готов себе си, - да потърси подкрепа от по-силните! Има кой да помогне! Има кой да защити! Само ревност за вярата топлете в себе си, братя мои, - и глад за повече небе!<br /><br />...Гласът му почна да расте, сепнаха се огнени трепети в словата му – и той сякаш фърляше мълнии в душите на сбраните, като показваше с костелива ръка небесата.<br /><br />А те слушаха, все още паднали на колене, - и това море от тъмни хора приличаше на изгорял град, нахвърлял върху тъмна стъгда своите черни главни.<br /><br />А Боян Магът говореше :<br />- Не се бойте, братя мои! Не се бойте: - за Христа нищо не е страшно! – Та един ли е само погинал за Него? И кой посмя да поругае паметта на мъчениците, убити за Негова слава?<br />- Ала грейте в себе си жад за подвиг – и чудо ще порасте в сърцето ви! Погледнете вселената : два пожара горят – вдясно и вляво. – Единият пожар гърми тържествено празничните звуци на преплетени пламъци. И той озарява пред себе си съкровищата на цял свят, за да хвърли вълшебство върху онова, що зоват хората щастие, разкош, великолепие, хубост. И пламъците му огряват честити лица, сити души, изтънчени движения, - а всяка негова искра озарява младеж и мома, които се прегръщат.<br />- Ала пред големия пожар блести златно изваяние – и скъпи камъни покриват одеждите му, а на короната му пише : „Гордост и Суета”. – Ще идете ли там, братя мои? Ще идете ли да се поклоните на златния изтукан?<br />-...Там ще намерите вси наслади. Трапезите на Греха са накитени със скъпоценни украшения – и всяко от чудесата на човешкия ум служи на един грях. Там под багрите вълни на високи пламъци, се къпе шествието на онези, които светът зове щастливци : ще идете ли там, братя мои? Не се ли счупи у вас и сетнята крехка лъжа? Не се ли стопи и сетният образ на велелепна измама?<br />- Ако сещате слаби нозете си – и ако вашият поглед криви към вчерашните дни на щастието , които ви научих да презирате, - вървете там : широки са трапезите на Греха, а златният друм към Гордост и Суета – е друм, с цветя посипан!<br /><br />...А те лежеха пред него на студените камъни, - опрели чела о земята, - и мнозина се разплакаха.<br /><br />И пред тези разкървавени от подвиг души се наново пронесе позорният спомен за минали дни – и тяхната съвест се сгърчи от болка, защото сещаха още по снагата си лепкавите петна на многодневен грях.<br />А той разбра – и кротко позвънтя гласът му. И словата му се разнесоха тихо, сякаш прошепнати от ангел :<br />- Не ви съдя, братя мои! О, знам : не ще се върнете! Не ще подирите вече – знам – златните кидари на Божия Враг! Ала де ще идете : питала ли се е душата ви? Знаете ли, че има само един път – и само една врата?<br />- ...Пожар гори и там – зад тази врата, - зад дясната врата, но – друг е този пожар!...Там горят хора, презрели златния кумир и светлите трапези.<br />- ...Пламъкът хапе телата им, пърли кожата им, - а спуканите жили пръскат ручеи кръв, но кръвта пламва – и по изгорелите мишци жилите се гърчат като струни на страшни арфи...<br />-...Главата пада в безсилие назад – и безумието на болката отнема съвестта на запаления. Ала след миг той се отново сепва – и непокорната плът се гърчи като змия около зачервения железен кол, който я стиска в прегръдките на своите пръстени от остра, нагорещена тел...<br />- И погледът дири нещо, - дири хладно небе. – копнее по ивица студен кръгозор, - ала над него се извива само сив дим. И горе, дето трябва да има небе, червените пламъци тъкат мрежа от жестоки камшици...<br />- И – след ужасни приливи и отливи на свяст – мъченикът става неподвижен – и пламъците само една обгорена главня, която е била някога човек.<br />Гласът му се сниши – и уплахата пред един дълго чакан въпрос разтърси талазите на всяка душа...<br />- Защо те умират, братя мои? Кой ги е довел там? Не ги ли уплаши миризмата на запалена човешка плът? Не ги ли пропъди пъклената горещина на тази огромна пещ?<br />- ...Там, пред вратите, стои Човек. И Той е бос, Неговият хитон е скъсан, на главата Му се вижда венец от кървави тръни, а по ръцете му рани от гвоздеи цъфтяха като ужасни кървави трендафили...<br />- Христос стои пред вратите - : за Него са дошли да умират те! И в мига, когато помътената свяст се губи сред болката на огнени камшици, те чуват кроткия Му глас да пръска като с ледна роса душите им – и да им говори: „Верни сте Ми били за всичко, деца Мои - : встъпете в радостта на Моя небесен чертог! Там ще ядете Небесен Хляб и ще пиете Жива Вода, от която се не ожаднява! Елате в радостта на своя Господар! – Елате на пира на Младоженеца!”<br /><br />...Той спря.<br />А те чакаха още, още.<br />И, като протегна към тях десница, черноризецът запита с шепот:<br />- А вие ще ли можете ли понесе това, братя мои? Дали ще пожелаете славата на Оногова, Който кротък и беден чака Своите мълчаливци пред вратата на мъките? Не ще ли ви сплашат високите стълпове огън – и писъците на онези, които горят, ала е късно да се върнат?<br />- Надникнете в душата си, та вижте, ще ли можете! И, ако отвъд вратите мъчителите жигосват с огнено клеймо вашите майки, изтезават с меч и бич братята ви – и в неистови прегръдки позорят сестрите ви, - къде ще отидете? – Ще ли напуснете огненото ложе, ако ви обещае Врагът Божи милост над вашите близки – ако пусне на волност вашите сродници, а вам даде място на своите трапези? – Ще ли минете край кроткия взор на Христа, за да се поклоните на златния кумир?<br />- О, не се бойте: Христос не ще ви погледне с упрек! Ала можете ли понесе кротката скръб на тези тихи, насълзени очи? – Кажете, братя мои, - кажете: къде ще вървите? В кой пожар ще пратите своята душа да приеме кръщение?<br /><br />...А въпросът бе страшен – и те не смееха.<br />Те гледаха земята, от гърдите им се къртеха тежки въздишки, както се кърти скала, - но устата им мълчеха, защото всеки виждаше опасния път, а никой не бе сигурен, че ще го избегне.<br /><br />- Кажете, братя мои - : с ръка на сърце кажете!<br />О, те не смееха!<br /><br />...И когато черноризците станаха, защото страшната проповед на смъртта бе свършена, дълго не смееха да се погледнат един другиго.<br />Те стояха с наведени глави – и всеки жадуваше в опасен подвиг да изпита себе си – и една обща сила сближи тези сбрани хора – и трепет премина отведнъж през душите им, както мълния разклаща канарите на балкански връх.<br />И от човек на човек преминаха свещени тръпки – и те се усетиха чужди на всичко вчерашно, на всичко днешно – и светът, измамата, суетата, домашното огнище, обичните хора - : всичко се плъзна някъде далече – далече.<br />И всичко, що пазеше техният спомен, се скри като забравено, излишно, чуждо...<br />...А пред тях стоеше той, - братът на цар Петра, - вълшебникът, - и разбра той свещените тръпки на духа – и простря ръце над тях, а те паднаха – да ги благослови.<br />И, кога кръстоса над главите им своите ръце, в душите на черноризците мина страшният трепет, който води човека на мъка и на смърт – в името на нещо свято, което душата крие и не дръзва да яви никому.<br />...И пред наведените очи блеснаха огромни бели пламъци – като крила на лъчиста птица. И неясен ведър глас зашумя в душите на сбраните – и отново се разнесе страшният трепет на Тайната и Подвига...<br />...И всички паднаха ничком, сякаш душата им бе опърлена от огнените езици на Свети Дух.<br /><br />Николай Райнов<br /><br />„Цар Петър” от „Книга за Царете”<br />издателство Стоян Атанасов, София, 1918г.<br /><br />----------------------------------------------------------------------------------<br />* Радислав Кондаков, съставителUnknownnoreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-5445525972173906885.post-65560053619378369992008-01-04T06:42:00.000-08:002008-12-08T14:22:45.053-08:00Симеон Антипа и неговата историческа мисия<a onblur="try {parent.deselectBloggerImageGracefully();} catch(e) {}" href="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEhYOcoBDEdV2k4P0D9aUhOmb78pwiCXZs4ot_izkPx9x5SOca9sowxIgFJms0qkPklBHton1qj9p35b8r9tttLr2HYVoExc_pj7KzVHrVyTgFqG68lYDpeoHtEtxD0fs2Br4ceHngovs9s/s1600-h/stecak-v.jpg"><img style="margin: 0pt 10px 10px 0pt; float: left; cursor: pointer; width: 182px; height: 317px;" src="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEhYOcoBDEdV2k4P0D9aUhOmb78pwiCXZs4ot_izkPx9x5SOca9sowxIgFJms0qkPklBHton1qj9p35b8r9tttLr2HYVoExc_pj7KzVHrVyTgFqG68lYDpeoHtEtxD0fs2Br4ceHngovs9s/s320/stecak-v.jpg" alt="" id="BLOGGER_PHOTO_ID_5151632917806212946" border="0" /></a><br /><span style="font-style: italic;">"И некой от бъдещите ще върви върху</span> <span style="font-style: italic;"> руините и ще дири скъпи съкровища."¹</span><br /><br />Симеон Антипа е богомилски водач и епископ, и една от най-интересните личности в нашата духовна и културна история. Той е сред седмината, които присъстват на една важна среща в църквата Св. Параскева, сградата на коятo не съществува вече. Датата е 13 април 928 г., а събранието е с участието на двама непознати и тайнствени сирийци. Може да се каже, че с това събитие се слага началото на богомилското движение и учението за Милостта Божия.<br /><br />Симеон Антипа е бил известен като изключителен иконописец и миниатюрист, като дълго време е изучавал това изкуство в Атина, Византия, Флоренция и Венеция.<br /><br />Един от най-активните епископи на богомилството, Симеон е работил предимно на територията на Полша, с център на дейността си в днешен Краков. Той постоянно е обикалял градовете, които днес наричаме Рига, Варшава и Виена, като поставя 35 презвитери да ръководят „верните” богомили и „слушателите” по тези места .<br /><br />Но това, с което е най-характерно делото на Епископ Симеон, е историчността и книжовността. Той като че ли единствен от богомилите е държал да се гледа на ставащите събития и от дистанцията на времето, и да се остави писмена следа за бъдещите поколения. По тази причина е изисквал от богомилските църкви да се съхраняват творенията на апостолите и да им се изготвят точни преписи. Може да се каже, че именно на тази негова дейност ние дължим всичко, което е стигнало до нас за Учението на богомилитe – по-голямата част от свещените книги, които се пазят в Малта са негови, или копия, изготвени от него. Въпреки че заедно с други свещени книги те са пазени строго в подземията на Малтийската библиотека, писателят Николай Райнов успява да получи достъп до тях и да ги опише в свой, неиздаден труд¹.<br /><br />Някои от тях са, например - 18-те легенди от Боян Мага, точно копие на изгорения оригинал; „Стефанит и Ихнилат” – която може да бъде наречена „богомилското Евангелие”, с коментари от Симеон Антипа; тайното Йоаново евангелие, също с негови коментари; 12 книги за „Брака” от Богомил, както и много рисунки и художествени образи.<br /><br />Симеон Антипа е автор на единствената книга за богомилската история, наречена „История на Милостта Божия” и обхващаща периода 928 – 960г. Тя е голям формат, около 270 страници и вътре има сведения за самото учение, учениците и тяхното дело, събитията и нещо много важно - вътрешната им връзка.<br /><br />Епископ Симеон се е опитал да систематизира и представи цялото Богомилско предание в книгата си „Теория на Милостта Божия”, която включва мистериите, ритуалите и магичните догми на ранното Богомилство.<br />Други книги от богомилския апостол, които са запазени в Малта, са например "Книга на Пророчествата" – тайна версия на библейските пророчества и "Ледни Дихания" – магически заклинания и ритуал.<br /><br />Тези, както и много други книги, служат като основа и безценен извор за богомилските креации в Европа – катари, албигойци, розенкройцери, патарени... А знаем, че в люлката на именно тези учения се заражда Европейският Ренесанс.<br /><br />Изводът, че ролята на Симеон Антипа в европейската история е огромна се налага съвсем естествено – както казва Николай Райнов : „Защото онова, което той скицира като деяние и подвиг на първите 32 години, разрастна и храни народите цели четиристотин години.”¹<br /><br />По инциатива на Симеон и Петър Осоговец (друг богомилски епископ) руснаците приемат християнството. Това става по времето на византийския император Константин, който изцяло подкрепя и закриля богомилите. Предоставил управлението на жена си Елена и министрите, императорът се занимава главно с проповеди, изкуство и книжовни занятия. Самият той става кръстник на руската княгиня-регентка Олга, която приема християнството във Византия през 956г. Това позволява на богомилите да започнат работа в руските владения, преди официалната църква да сложи ръка върху духовния живот на тези области.<br /><br />Но минава времето на император Константин VII Багренородни.<br /><br />Когато започват гоненията, кладите и убийствата, един по един богомилските епископи и архиепископи заплащат с живота си за това, че са дръзнали да разкрият на хората истинското Христово Учение. Епископ Симеон е последният останал жив от водачите на движението, когато е заловен и затворен в църквата Св. Параскева. Там той е измъчван и изтезаван повече от година – знаейки кой е, мъчителите са искали да се доберат до богомилските книги. Той е бил поставян върху горещи въглища, наливали са разтопено олово в носа му, а накрая са отрязали и езика му. Дори самият патриарх Дамян е отвратен и ужасен от зверските мъчения.<br /><br />Но богомилският мъченик отказва да предаде книгите и своето Учение.<br /><br />Епископ Симеон Антипа е изгорен на 17 ноември 972 г. – на същото място, където преди това е бил изгорен Архиепископ Богомил.<br /><br /><br />За нас остава скромния дял да почетем живота и делото на този, който ни дари скъпия спомен за един духовен подвиг :<br /><br /><span style="font-style: italic;">"Аз искам да запазя като скъп спомен на поколенията онова, което извършиха някои; аз искам да дам назидание там, дето смътната памет ще си спомни само метеж и позорно деяние; когато говорят: те бяха съблазнители и духовни лихсимци; аз искам младите да дадат правдивия ответ: Ние знаем какви бяха те - ние знаем за какво умряха!"¹<br /><br /></span>Радислав Кондаков<br /><br />-----------------------------------------------------------------------------------------------------------------<br />¹Цитатите са от неиздадения трактат на Николай Райнов “Богомилство и богомили”Unknownnoreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-5445525972173906885.post-33160019833661943032008-01-01T13:35:00.000-08:002008-12-08T14:22:45.275-08:00Зелени крила<a onblur="try {parent.deselectBloggerImageGracefully();} catch(e) {}" href="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEhAllkHPJwBrx3bZLWu1lipx8rVGU2t7-t_LJCHT7QOG70pJ4D_l0JBRegtBnH6i9OmXxRxDOYs03b8ZJZXIi90GLEXCqJ1RuMunEVw4k8YaS6hNry9i45upl77onm5j4_hzl3VtaIhJaw/s1600-h/zeleni_krila.jpg"><img style="margin: 0pt 10px 10px 0pt; float: left; cursor: pointer; width: 199px; height: 199px;" src="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEhAllkHPJwBrx3bZLWu1lipx8rVGU2t7-t_LJCHT7QOG70pJ4D_l0JBRegtBnH6i9OmXxRxDOYs03b8ZJZXIi90GLEXCqJ1RuMunEVw4k8YaS6hNry9i45upl77onm5j4_hzl3VtaIhJaw/s320/zeleni_krila.jpg" alt="" id="BLOGGER_PHOTO_ID_5150625640601118482" border="0" /></a><br />В славните дни на Тутмеса пръв жрец на Амона бе стария Манут. Нему бе поверено голямото книгопазилище на фараона в подземията на Тебес - и той се грижеше да възвестява по царството веленията на боговете.<br /><br />Облечен в бял аксамит, със златен атев на глава и с бич от медни жици в ръце, той отиваше сутрин, в третия час на деня, в двореца на фараона - да възвести мира на царството.<br /><br />В ръката му имаше жезъл от злато, а на ябълката лежеше изваян сребърен бръмбар, който крепи на главата си слънцето, а в нозете си държи кълбо със семена, от които ще се роди съдбата.<br /><br />Жрецът излизаше пред фараона и смирено навел глава, изричаше всеки ден едни и същи думи:<br /><br />- Сине на слънцето, враговете на Масър лежат в кръв под нозете ти!<br /><br />С тези думи Манут възвестяваше мира на цялото царство и вярната воля на боговете.<br /><br />Ако фараонът го не запиташе нищо, жрецът си излизаше, без да дигне взор и да го погледне.<br /><br />Той вървеше, както вървят робите - безстрастен и мълчалив като мумия.<br /><br />А после влизаше в своите широки подземия - и под зелена светлина на смола четеше папируси, дето с йероглифи бе означено страшното учение на жреците.<br /><br />В пъстрите редове, завещани от Хоруса, старецът тълкуваше съкровени думи, които учат човека да прави злато от пясъка на пустинята.<br /><br />И после влизаше в най-тъмните ходове на подземния дворец, за да прелива течностите от една съдина в друга - и да ги подгрява над пламъка от кедър, лаврови листа и кости от лъв.<br /><br />И кога слагаше в течността прах от изумруд, той спираше ръката си. Защото в книгите бе казано, че злато може да направи само този, който не е казал през живота си една лъжа. И - казваше се още - в деня, когато излъже онзи, който е обърнал в злато пясъка на пустинята, златото ще се обърне в кръв.<br /><br />И първият жрец на Масър слагаше ръка на сърцето си - и се питаше излъгал ли е през деня.<br /><br /><br />Дванадесте години минаха, додето Манут, първият жрец на Тебес, приготви праха, с който можеше да се обърне в злато пясъкът на пустунята.<br /><br />И един ден, след като бе възвестил пред фараона мира на царството и волята на боговете, старецът влезе в своите подземия - да види що е станала сместа, която на слаб огън трябваше да тлее цяла нощ.<br /><br />Когато отхлупи медния капак на вазата, дето бе затворена сместа, очите му блеснаха от радост и ръката, която държеше похлупака, трепна: на дъното на голяма ваза, покрита със зеленикава ръжда, лежеха две шъпи жълт прах.<br /><br />Този прах бе дирил цял живот старият жрец.<br /><br />Той взе шъпа пясък, разсипа го в аламбик с широко гърло, наля червена течност и сложи една прашинка от скъпата смес.<br /><br />И до среднощ стоя над кипящия аламбик - да чете предписаните от книгите на Хоруса заклинания.<br /><br />И през дългите часове, когато устата изговаряше бавно и тържествено съкровените слова, умът на жреца рисуваше светла картина: пред неговите очи се простираше бекрайната пустиня - и всяко зрънце пясък бе златно зрънце.<br /><br />Цялата пустиня блестеше като безгранично море от скъп метал, а над нея се издигаше слънцето - и неговата светлина бе оскъдна и бледа като лъчи на мъглива луна.<br /><br /><br /><br /><br />... А додето жрецът четеше съкровените слова на папирусите, в града на фараона ставаше нещо зло и съдбоносно.<br /><br />Ала старият Манут нема време да възкади смоли пред сребърните огледала, та да попита каква е волята на боговете.<br /><br />И той не видя нищо.<br /><br />Когато наближи третият час на деня, Манут разтвори аламбика и лицето му възсия повече от златото, което стоеше пред него, в дъното на отхлупения съсъд...<br /><br />Той улови с ръка топлия златен пясък и го разсипа на сребърна тепсия: златните зрънца звънтяха като струни на голяма арфа - и блестяха като слънчев прах.<br /><br />И старецът забрави, че третият час на деня го вика в дворците на фараона.<br /><br /><br />Едва след час си науми първият жрец на тебес, че трябва да върви пред царя, за да съобщи волята на боговете и да възвести мира на царството.<br /><br />Ала в ума му светеше още безбрежното златно море - и той нетърпеливо очакваше мига, кога ще види цялата пустиня златна.<br /><br />И той не забеляза, че в двореца царува страшно мълчание.<br /><br />Роб излезе зад големите стълпове, украсени с главата на Хатор, та каза на стареца, че враговете презнощ са избили вси царедворци.<br /><br />Ала Манут не чу нищо - и нищо не разбра.<br /><br />Край него лежеха по кървави губери виночерпци, свирачи храмови писари и роби.<br /><br />Те бяха заклани с широк нож - и счупени оръжия се виждаха хвърлени край тях.<br /><br />Ала Манут не видя нищо - и нищо не разбра.<br /><br />Той стъпваше в локви кръв, но кръвта отразяваше златната пустиня на неговия блян - и той не зърна ни кръвта, ни убитите.<br /><br />Пред очите му играеше само един образ: безбрежно златно море, а в него - той, новият творец, който обръща в злато цялата земя...<br /><br /><br />И кога стигна големия престолен чертог, той отмери с привикнала стъпка шестнадесет крачки, смирено наведе глава и произнесе старите заучени думи, които всеки ден бе изричал цели шестдесет години:<br /><br />- Сине на слънцето, враговете на Масър лежат в кръв под нозете ти!<br /><br />С тези думи Манут възвести в онзи злокобен ден мира на цялото царство и волята на боговете, която не бе имал време да научи...<br /><br />Фараонът не оговори нищо.<br /><br />И жрецът понечи да си отиде.<br /><br />Ала в мига, когато щеше да се обърне назад, един чужд глас властно му извика:<br /><br />- Безумче! Дигни си главата и виж! Виж кому говориш!<br /><br />Пред него лежеше кървав и посинял убитият фараон...<br /><br />И той се обърна назад, за да види кой му говори.<br /><br />И видя двореца пълен с непознати мъже - и те държеха кървави мечове в ръце, а по железните им щитове личеха ръждиви петна кръв.<br /><br />Пред тях стоеше младеж с медна броня и с корона от злато и рубини.<br /><br />И жрецът смаян гледаше чудото - и не знаеше не е ли това жесток сън...<br /><br />Ала новият цар властно изрече своята първа повеля:<br /><br />- Пуснете го да си върви! Безумни са жреците в тази страна: безумец се не убива!...<br /><br /><br />И кога Манут влезе изново в своите подземни скривалища, той намери в сребърната тепсия вместо златни зърна топли капки кръв...<br /><br />И ледният поглед на стария жрец се избистри като ум на мъдрец - и той вдигна очи нагоре, за да погледне нещо далечно...<br /><br /><br />Там, дето свършваше големия град, за да наченат пясъчните хълмове на пустинята, ломеше талази огромно кърваво море , червено като зърна от нар...<br /><br />А над града, над пустинята, над целия свят се носеше леден въздух - и кръвта се смръзваше, за да образува високи червени планини със зловещ блясък на кървав рубин...<br /><br /><br />И над цял свят се бавно понасяше ужасно веене на големи зелени крила...<br /><br />Николай Райнов<br /><br />“Слънчеви приказки”Unknownnoreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-5445525972173906885.post-46714763542422913612008-01-01T13:08:00.000-08:002008-12-08T14:22:45.429-08:00Закваска<a onblur="try {parent.deselectBloggerImageGracefully();} catch(e) {}" href="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEjjoF9ipkzLhvtQkaKlm6ky1ydrpNEn03-n9DuLqVeejl0rtjHbNjX4ybc-1zEMmRVa6lXHkqeyKKm7mNmqLWuOzRqsHXs1WWik0VC6RIx65Xz11sCUIb8ZHMAlZIVnQgqubmoxa3s3fAg/s1600-h/leshoiad.jpg"><img style="margin: 0pt 10px 10px 0pt; float: left; cursor: pointer; width: 181px; height: 275px;" src="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEjjoF9ipkzLhvtQkaKlm6ky1ydrpNEn03-n9DuLqVeejl0rtjHbNjX4ybc-1zEMmRVa6lXHkqeyKKm7mNmqLWuOzRqsHXs1WWik0VC6RIx65Xz11sCUIb8ZHMAlZIVnQgqubmoxa3s3fAg/s320/leshoiad.jpg" alt="" id="BLOGGER_PHOTO_ID_5150618455120832258" border="0" /></a><br />Лешояда не се надяваше да стане цар. Както знае всеки в Афганистан, народните пратеници намериха бъдещия си повелител в една от ония китайски къщи, дето развратни момци пият нощем оризова ракия, пушат хашиш и разпътничат. Полугол и съвсем пиян, юнанският княз лежеше в обятията на две хубавици, но предложението да стане цар го накара да изтрезнее тутакси.<br /><br />- Може - рече той, - но трябва да ми платите дълговете: задлъжнял съм до гуша.<br /><br />- То се разбира, ваше височество - отвърнаха раболепно пратениците. - И дълговете ви ще платим, и злато на ръка ще ви дадем. Че как може другояче? Нали вие ще ни бъдете отсега господар? Вашият божествен произход ни задължава да...<br /><br />- Оставете божествения ми произход! Бройте парите, па да вървим!<br /><br />Когато пристигна в Афганистан, Лешояда продължаваше да пие оризова ракия. Той капваше в нея по малко от една стъкленица с гъстичка червена течност, която държеше под ключ. Такова нещо той не правеше, когато беше в Китай, там пиеше ракията чиста. И самата стъкленица беше афганистанска.<br /><br />Колчем й се провиди дъното, Лешояда повикваше двама придворни (китайци като него), па им казваше:<br /><br />- Царската закваска се привършва. Напълнете стъкленицата.<br /><br />Двамата изчезваха. След няколко дена те се връщаха и стъкленицата беше отново пълна. И винаги в такива случаи някой от най-добрите афганци загиваше - намираха го с прерязано гърло.<br /><br />Царят живееше щастливо. И той като китайски богдихан имаше мандарини, готови да угаждат на волята му. За тях беше голяма чест, ако на Лешояда се понрави някоя от жените или дъщерите им. Пращаха му я веднага в двореца, додето й се насити, а той ги награждаваше с лъскави мъниста от стъкло, думайки си:<br /><br />- Тоя прост народ не знае разликата между злато и тенекия и скъпоценен камък и стъкло.<br /><br />Имаше и коремести жреци, които се оригваха от тлъстите жарски гозби, когато поменаваха в храма името му, не пропускайки да прибавят: "Син на Слънцето, внук на Небето и закрилник на Афганистан." Около царя се въртяха писатели, които разказваха в книгите си за неговия божествен произход, и поети, които измисляха трогателни анекдоти за нестанали срещи между люде от народа и техния любим, прелюбим господар. Когато види някой мъж особено тъп и жесток, но снажен, той го назначава пълководец, защото знаеше, че ще му потрябва скоро. За тия крепители на царския престол се намираше в изобилие всичко дори когато в страната настъпи глад (а туй се случваше доста често).<br /><br />В най-хубавите местности на страната Лешояда издигна дворци - летни, зимни, пролетни, есенни.<br /><br />В горите около тях развъждаше за лов дивеч и птици. Понеже не минаваше за добър стрелец, ловци отиваха преди него да вържат на определени места онова, което трябваше да падне убито. Това им не пречеше да хвалят леката ръка и вярното око на своя повелител. Той направи и градина с разни животни. Простодушният народ отиваше да ги гледа. Трупаха се тълпи пред клетките с маймуни и папагали, а царят казваше, подсмивайки се, на чужди посланици:<br /><br />- В тоя миг тук са сбрани всички животни, каквито има и няма в Афганистан.<br /><br />Не е известно дали е подразбирал в това число и себе си заедно със своите гости.<br /><br />Понеже Лешояда се ставяше само с ласкатели и всички те го наричаха велик, той си помисли, че е наистина велик, и Афганистан му се видя много малък. Реши да го уголеми. Започна войни ту с тия съседи, ту с ония. Не сполучи. Победиха го и му взеха част от земята. Афганистан му стана още по-тесен. А и народът възропта и вдигна въстание. Царят се уплаши за главата си. Повика своя син Ястреба и му рече :<br /><br />- Моята се свърши. Ще бягам в Китай. Ти дръж властта здраво! Прави се, че обичаш народа! И като пиеш ракия, наливай в нея повече закваска, там е тайната на царската сила. Яд ме е сега, че аз наливах малко.<br /><br />Той натовари на дълъг керван богатствата, които бе ограбил от народа, и се прехвърли в Китай.<br /><br />Ястреба излезе по-хитър от баща си. Той не само криеше своето презрение към афганистанците, но се и преструваше, че ги обича, и постоянно говореше, че и те го обичат. За тая взаимна обич между народ и цар се приказваше усилено по празници и на угощения. Лъжата се повтаряше от царедворци пълководци, поети, художници и глашатаи толкова често, че накрай сам Ястреба начена да вярва в нея.<br /><br />Но в същото време той пиеше оризова ракия и наливаше в нея толкова много закваска, че стъкленицата трябваше да се пълни през ден, през два. И тъй се случваше, че най-умните и най-честните афганци падаха от неизвестна ръка. Почна да се шушука, че Ястреба има пръст в тая работа, но малцина повярваха на мълвата: може ли светец като богопомазания цар да избива свои поданици?<br /><br />В това време на китайския престол седеше лудият Хиу-Тлеу, който сключи съюз с японците.<br /><br />Богдиханът и микадото решиха да превземат Сибир, Туркестан и Индия и да си ги разделят.<br /><br />Като дочу що се готви, Ястреба отиде в Китай и попита богдихана:<br /><br />- А на мене нищо ли няма да дадете? Няма ли да се облажа и аз?<br /><br />- Как не? - рече Хиу-Тлеу. - И ти си в сметката, само че афганците мразят китайците. Как да направим?<br /><br />- От народа се не бойте! И да мрази вас, той обича мене и дори ме смята за афганец. А големците и богаташите са там, дето е силата и отдето извират печалбите.<br /><br />- Добре тогава. Влез и ти в съюза, па ще ти дадем Иран!<br /><br />И в Афганистан нахлуха китайци, па изнасяха храни, вълна, метали, дори дъски и греди - всичко, що можеше да се изнесе. Народът се разтревожи: той предусети, че иде нещо страшно. Ала близките до двореца го успокояваха:<br /><br />- То е за нашата войска бе, народе: не е за китайците. Войската ни е гладна и гола: трябва да се облече и нахрани.<br /><br />- Ами защо сбраното се изнася? Нали войската ни седи мирно в страната? Какви са тия кервани към Китай?<br /><br />- Ех, такваз е играта. Китайците ще ни дадат Иран и тогава ще бъдем четири пъти по-богати. Само си мълчете и чакайте.<br /><br />А в това време Китай почна да яде бой от всички страни. Афганците разбраха, че са ги продали, без да ги питат. Озъбиха се. Престанаха да дават. Ястреба и тия около него обърнаха тогава дебелия край: заповядаха на войската да преследва недоволните. Народът побягна в горите. Властта почна да пали къщята на бунтовниците и да изтребва сродниците им. Завърза се ожесточена борба. Много кръв се проля.<br /><br />През тия дни се поболя царят. Казват, че препил от оная закваска, която наливаше в ракията.<br /><br />Той повика своя малолетен син Геркинян и му рече:<br /><br />- Аз умирам. Чуй да ти кажа къде се крие тайната на царската власт и сила!<br /><br />И пришъпна на ухото му:<br /><br />- В тая стъкленица има закваска за сила и власт. Тя прилича на вино, ала е кръв. Ако искаш да ти се бои народът, пий кръвта му! Но недей прекалява! Смучи му кръвчицата, докле го омаломощиш! Безкръвен народ се не противи: можеш да правиш с него каквото ти хрумне.<br /><br />Силите го напускаха.<br /><br />Той направи последно усилие и каза на Геркиняна:<br /><br />- Вземай само кръвта на честните! Аз умирам, защото сбърках, та заповядах оня ден да затрият неколцина изменници. Помни добре това: кръвта на предателя е отровна!<br /><br />Николай Райнов<br /><br />"Избрани произведения", т. 2,<br />изд. Български писател, 1970Unknownnoreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-5445525972173906885.post-38234754480934615922008-01-01T12:52:00.000-08:002008-12-08T14:22:45.613-08:00Вечен Скитник<a onblur="try {parent.deselectBloggerImageGracefully();} catch(e) {}" href="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEibL7NVxuVPcN3y1i5wbyRNsbQx7C34pHKpxWolAR4pYYXERD9PhSCT6PjPsnrmCGFxh6ofwzhRhk-oJTlq7v1t9onwQy6FBTfAbxtM1s727zfMqBXy_G1FVR6qXNbJJNNigPxzNpz5i6Y/s1600-h/skitnik.png"><img style="margin: 0pt 10px 10px 0pt; float: left; cursor: pointer; width: 200px; height: 267px;" src="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEibL7NVxuVPcN3y1i5wbyRNsbQx7C34pHKpxWolAR4pYYXERD9PhSCT6PjPsnrmCGFxh6ofwzhRhk-oJTlq7v1t9onwQy6FBTfAbxtM1s727zfMqBXy_G1FVR6qXNbJJNNigPxzNpz5i6Y/s320/skitnik.png" alt="" id="BLOGGER_PHOTO_ID_5150614611125102322" border="0" /></a><br />1<br /><br />Презрял завоите към всеки мирен кът,<br />- пътеките към завет и огнище,<br />развихрил мантия, продран в бурята<br />и в страшните веявици на огнено прозрение,<br />с коси разпръснати по рамената<br />(коси като посърнала трева по селски гробища),<br />окъсан, бос, висок –<br />подобно скелет от загадки : ти летиш<br />нанякъде...- къде?<br />(Та кой ли знае,<br />де свършва дългий друм<br />на горделивеца, проклет от Бога?)<br /><br />И ето : твой подслон е вечното съмнение,<br />А твой печат е вечний Бунт.<br /><br />С окъсана душа, в парцалите<br />На много царствувания облечен,<br />И с кървави петна по дланите на мисълта,<br />Що се векове катерила по страшните стени<br />На всяко пъклено “защо?” –<br />- ти скиташ по света ;<br />обходил седем пъти цялата земя,<br />от полюс,<br />до полюс,<br />под огнения гроздобер на кървави звезди,<br />узрели за божествения лин,<br />очакващи ръката на Лозаря да ги сложи<br />в потира на световния Покой ;<br />- под бурята на уморени ветрове,<br />които молят сърпа на Жътваря<br />да им отреже тънките нозе ;<br />- под вихрите на черна полунощ,<br />която би желала – слънце<br />да не изгрее никога :<br />ти скиташе по света –<br />и все едно ти е, къде ще бъдеш утре.<br /><br />Душата ти е сита и пресита<br />На царски гозби и вина :<br />Ти преживя до сетна тръпка всичко,<br />Що са живяли хората ; узна<br />До сетна тайна всичко скрито, по което е ламтял<br />Скъпернишкия разум на човека,<br />На мъдрост ненаситен ;<br />Високия ти череп се издигна<br />Над всичко<br />Що е човека трупал векове<br />И пастрил, сякаш пастри<br />Алмази, от небесните слънца<br />Откъртени. Предълъг беше<br />Деня ти, Ахасфере : ден без край...<br />И днес ти всичко<br />Тежи : душата ти прилича<br />На лакома оса, потънала в море от мед,<br />Осъдена да се отрови<br />От лудий сок на свойта ненасита.<br /><br />(Защото в оня ден, когато Той направи<br />от своята стопена мъка на творец<br />вселенната – накичена<br />като алмазнобагра пеперуда -,<br />когато – прав над бездните от мисъл,<br />над лулите от творческо страдание - ,<br />простря ръце<br />над новозачнатия свят,<br />- простря ръце като крила на серафим,<br />за нови тайни жаден, огнеок, велик,<br />стопил новородени свтлини<br />в плавилнята на своята<br />пламенна Воля<br />- ти, Ахасфере.<br />Негова сянко,<br />От завист разклокоти в буря своя злобен кикот)<br /><br />2.<br /><br />Нагизден с горди бръчки на безмълвна мъка,<br />Днес ти споделяш мълчаливата вечеря<br />На някой сиромах бездомен –<br />И чужди сълзи ще разкалят твоя друм<br />На напасти, страдания, беди<br />Но пак не ще заплачеш, Ахасфере!<br /><br />(Защото твоите очи са сухи : помниш ли,<br />когато Синът Му, от света разпънат<br />на кръст, в последното си гърчене<br />от мъка<br />изпъна наболелите си жили<br />и вцепенените си стави и разклати<br />огромний кръст,<br />до половина впит в земята –<br />в оная каменлива пръст ; -<br />- Когато Майката на Назарянина,<br />Припаднала до белите нозе,<br />Облени с кръв<br />Измиваше Му раните с горчиви сълзи ;<br />- когато младият Йоканаан<br />погледна с мъртър поглед<br />към кръста и се разтрепери от страдание<br />като човек, ужилен от оси на сто места ;<br />- когато целий Рим,<br />загледан към Голгота,<br />извърна своята глава, накичена<br />с венец от лаври,<br />за да не види – как<br />ще сбърчи вежди Милостивеца за стене път :<br />- помниш ли в тоя вечерен,<br />от мъка черен час<br />каква жестока канара<br />търкулна от Голгота твоя смях?<br />Помниш ли, че рухналата в бездни<br />Скала на безчовечната ти гордост потопи<br />В морето на страданието половина свят?<br /><br />....<br /><br />Николай Райнов<br /><br />Вечни Поеми<br />Песни за човека и земята,<br />Из "Ахасфер"<br />Издателство Стоян Атанасов<br />София, 1928Unknownnoreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-5445525972173906885.post-3804212735961607362008-01-01T12:38:00.000-08:002008-12-08T14:22:45.753-08:00Мария Магдалина Хетера йерусалимска<a onblur="try {parent.deselectBloggerImageGracefully();} catch(e) {}" href="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEi538kxcNV-FpDOQnj1J_CjcmhWukXAAiBOwhkY5iGlQg_L5kqRj4tVk7zSalkAeFy3fwfkFoDo68NnWmRKRaW6o8X8vldH6YrC6tlJZCiz5fr9-sA3zJelgj63Ah0RYIhOBATCQ3nX1i8/s1600-h/maria.jpg"><img style="margin: 0pt 10px 10px 0pt; float: left; cursor: pointer; width: 215px; height: 162px;" src="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEi538kxcNV-FpDOQnj1J_CjcmhWukXAAiBOwhkY5iGlQg_L5kqRj4tVk7zSalkAeFy3fwfkFoDo68NnWmRKRaW6o8X8vldH6YrC6tlJZCiz5fr9-sA3zJelgj63Ah0RYIhOBATCQ3nX1i8/s320/maria.jpg" alt="" id="BLOGGER_PHOTO_ID_5150611557403354850" border="0" /></a><br />1.<br /><br />Образ чуден свети с пламък блед:<br /><br />изумруден змей пред гробница зазидана.<br /><br />- Там лежи Христос. От три дни с плач ожидана<br /><br />иде утринта уречена. Отвред<br /><br />мироносици се стичат строен ред<br /><br />да помажат тялото на мъртви бог.<br /><br />- Там лежи Христос. Невидена,<br /><br />дивна светлина излъчва гроба. Рог<br /><br />със елей измирен носи Магдалина.<br /><br />- Там лежи Христос. Зелена вейка от маслина,<br /><br />бял саван и спомен скръбен на тълпите,<br /><br />шъпот и слова, от мрачна скъб пропити.<br /><br />С тиха стъпка морно стъпва Магдалина.<br /><br /><br /><br />Глас от гроба:<br /><br /><br /><br />Под звездни завеси от златна коприна<br /><br />душата ми чезне, аз гина-<br /><br />Мария:<br /><br />под куполи мразни вдън бездни!<br /><br />И плискат ме капки алмазни<br /><br />от ледни вериги: снеми ги-<br /><br />Мария!<br /><br />Сред лилии ледни, в железни<br /><br />окови, под звездна коприна,<br /><br />(о, кой ще погледне!)<br /><br />душата ми чезне, аз стина -<br /><br />Мария!<br /><br />Сърцето ми плаче в небето<br /><br />над гибелни бездни.<br /><br />Здрач е. Сълза е душата ми клета,<br /><br />изтрий я - Мария!<br /><br /><br />Младеж с псантер:<br /><br /><br />Мария! Лебед бял, в морета<br /><br />далечни някъде изгубен, странна<br /><br />мелодия - звън златен на камбана,<br /><br />потънала под ведри глъбини; - и трета<br /><br />безумна нощ във бездни отлетя,<br /><br />о, мургаво дете - !<br /><br />- Безумна нощ и - ето: лъч на утрин ранна!<br /><br />След страшна нощ на толкова измени<br /><br />ела, дете,<br /><br />ела при мене!<br /><br />Душата ми във трепет на молитва<br /><br />душата Ти с безумие зове:<br /><br />- Далеч, към нови брегове!<br /><br />Захлипнал стон в горчивина политва;<br /><br />безумна нощ във бездни отлетя,<br /><br />о, мургаво дете - !<br /><br />- Безумна нощ и - сън на ледни векове!<br /><br />След грешна нощ на чемерни измени<br /><br />ела, дете,<br /><br />ела при мене!<br /><br />2.<br /><br />Страшно пърхане над бездни в адски стъпала.<br /><br />Над алмазни върхове - ридаеща ектения.<br /><br />- Там стои Христос: лъчиста сянка над студения<br /><br />тъмен лабиринт. В колчан от мълнии стрела<br /><br />огнена краси бедро на цар. Невидими жерла<br /><br />с дивна песен пълнят небесата. Строг -<br /><br />- там стои Христос: опалови растения,<br /><br />злато, бисер и звезди забулят облик властен. Рог<br /><br />на присъда страшна носи Магдалина.<br /><br />- Там стои Христос. Клон къдрав от маслина,<br /><br />царска тога, пръстен, лати над главата-<br /><br />на венчална песен глъхнат в гръм словата:<br /><br />с глуха стъпка мудно стъпва Магдалина.<br /><br />Глас от ада:<br /><br />В пустини безводни, под нощ-пирамида,<br /><br />душата ми стене, ожида-<br /><br />Мария:<br /><br />сред пълчища черни, безчинни!<br /><br />Душат ме вампири неверни, вампири безлики:<br /><br />сломи ги - Мария!<br /><br />Сред пламъци бесни в градини<br /><br />от огън-цветя и дървета<br /><br />душата ми чезне - и гине - и крета -<br /><br />Мария:<br /><br />сърцето ми стине в морето<br /><br />на пропасти сини.<br /><br />Ден е. В кръв е душата ми клета,<br /><br />спаси я - Мария!<br /><br />Младеж с псантер:<br /><br />Мария: Бял саван, в пустини<br /><br />далечни някъде прострян, студена<br /><br />мелодия на арфа сребърна, родена<br /><br />невидимо в зори; - в падини<br /><br />разтленна нощ нощ тъй рано отлетя,<br /><br />о, мургаво дете - !<br /><br />- Разтленна нощ и - ето: нов се ден начена!<br /><br />След страшна нощ на толкова измени<br /><br />ела, дете,<br /><br />ела при мене.<br /><br /><br />Политнали съзвучия простират<br /><br />криле - и в здрач блестят дрезгавини:<br /><br />- към необходени страни!<br /><br />В изтомен трепет килнат е потирът;<br /><br />разтленна нощ тъй рано отлетя,<br /><br />о, мургаво дете - !<br /><br />- Разтленна нощ и - лъч на сетни далнини!<br /><br />След грешна нощ на чемерни измени<br /><br />ела, дете,<br /><br />ела при мене!<br /><br />3.<br /><br />Бурно веене в подземни смолести води:<br /><br />царствен змей издиша в пламък стонове.<br /><br />-Там седи Христос на трон от миризливи клонове:<br /><br />рози, мирти и лози. По бяла мантия следи<br /><br />кървави личат. И скръбен глас през плач реди<br /><br />стихове печални. Мрак - над царския чертог.<br /><br />- Там седи Христос. Просъница на тонове<br /><br />погребални свърт навява. Черен рог<br /><br />на мъстител ангел с трепет носи Магдалина.<br /><br />- Там седи Христос. Узряла гранка от мирисина,<br /><br />кървави одежди, плахи стъпки в тъмнините,<br /><br />ледени литании, посърнали ланити:<br /><br />с тежка стъпка мудно стъпва Магдалина.<br /><br />Глас от мрака:<br /><br />Аз ходя низ тъмни, безкрайни чертози.<br /><br />Аз гина сред дебри безлисти,<br /><br />в просъница бродя подводни притъни лъчисти.<br /><br />През сънни разтрози<br /><br />следят ме на ангел очите<br /><br />прозрачни, бездънни и чисти -<br /><br />Мария!<br /><br />Аз чезна, политнал над върхове снежни,<br /><br />и срещам свещени ликорни<br /><br />над кипнала бездна.<br /><br />Очите ми черни и морни в неверни<br /><br />безбрежни полета погасват с лъчите<br /><br />на залези бледи вечерни.<br /><br />Аз чезна в полета просторни -<br /><br />Мария!<br /><br />Аз стина, сразен и разбит,<br /><br />изгубеи сред снегове бели:<br /><br />в искуса на блед сенобит<br /><br />аз гина, жигосан под звездни дантели,<br /><br />в двореца, де са песни отколе кънтели -<br /><br />Мария!<br /><br />Душата ми тръпне и морна отпада,<br /><br />душата ми плаче в тъмата:<br /><br />- о, своводове скръбни! О, учяст нерада,<br /><br />от черепи мъртва грамада!-<br /><br />Душата се лута и пада,<br /><br />в магьосан изгубена лес,<br /><br />припада - и тръпне - и вика в несвест:<br /><br />- Води я,<br /><br />Мария!<br /><br /><br />Младеж с псантер:<br /><br />О, Магдалина! - Кораб бял в морето<br /><br />потънал чемерно, тимпанна<br /><br />ектения: звън сънен на камбана,<br /><br />погребени в зелени глъбини - и трета<br /><br />изтомна мощ тъй мудно отлете.<br /><br />о, мургаво дете - !<br /><br />- Изтомна нощ и - ето: нов се ден откри!<br /><br />След смъртна нощ на толкова измени<br /><br />ела, дете,<br /><br />ела при мене!<br /><br /><br />Душата ми през кърваи зари<br /><br />душата Ти с безумие ще дири:<br /><br />- Пресъхнали са всичките потири!<br /><br />Захлипнал стон душата ми покри -<br /><br />изтомна нощ тъй мудно отлете,<br /><br />о, мургаво дете - !<br /><br />- Изтомна нощ и - лъх на ледени зефири!<br /><br />След сетня нощ на чемерни измени<br /><br />ела, дете,<br /><br />еля при мене!<br /><br />4.<br /><br />Над бели, светли снегове разплита Нощ драперия.<br /><br />Христос погребен е . Мария е - умряла.<br /><br />Изгубена е чашата на бисерна Мистерия.<br /><br />Над мъртвата пустиня бледа луна е изгряла.<br /><br /><br />Угасват ледени цветя. Земята - мрак покри я.<br /><br />Смъртта простря саван над всички суети.<br /><br />И само мразен вихър чемерно шепти:<br /><br />"-- Noli me tangere, Maria!"<br /><br />Николай Райнов<br /><br />Вечни Поеми<br />Песни за човека и земята,<br />"Мария Магдалина"<br />Издателство Стоян Атанасов<br />София, 1928Unknownnoreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-5445525972173906885.post-77901162222192813792008-01-01T12:25:00.000-08:002008-12-08T14:22:45.876-08:00Що е Изкуство? Произход на Изкуството.<a onblur="try {parent.deselectBloggerImageGracefully();} catch(e) {}" href="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEj1ha7QqV7uhSwAUS7Fr9qFPkDC-ftCLoZP2r35hp71gf9MQiWJ7-EQfPgt5cN517ki2JXmOUkfw4UqzeX6UDzc60mzYrNY_V4DJDCN3Du7bxdEQmYLjqVNz5siRaASp9akmIcyH72iQdQ/s1600-h/kryst400.jpg"><img style="margin: 0pt 10px 10px 0pt; float: left; cursor: pointer; width: 250px; height: 164px;" src="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEj1ha7QqV7uhSwAUS7Fr9qFPkDC-ftCLoZP2r35hp71gf9MQiWJ7-EQfPgt5cN517ki2JXmOUkfw4UqzeX6UDzc60mzYrNY_V4DJDCN3Du7bxdEQmYLjqVNz5siRaASp9akmIcyH72iQdQ/s320/kryst400.jpg" alt="" id="BLOGGER_PHOTO_ID_5150607657573050066" border="0" /></a><br />В световния развой човек представя онова стъпало, на което се борят за надмощие духът и веществото; изкуството е важно и културно-исторично отношение поради това, че представя възможен път - духът да подчини веществото на своите искания.<br /><br />Как се е явило изкуството? Каква нужда го е извикала?<br /><br />Съществата не могат да живеят самотно. Борбата с вредни външни условия и стремежът да се създаде най-добра сгода за живот приучват съществата на общителност. А колкото е по-изтънчен строежът на съществото, толкова е по-нежен и по-изисквателен. Затова и най-високостоящите по органичен строеж същества са най-общожителни: дългият развой ги е приучил да обединяват личните си усилия в обща борба за живот и те умеят да се сдружават. С време у тях не само растат и се усилват обществените навици, а се и усложняват формите на социално сдружаване. Тия форми се индивидуализуват; те добиват ония стремежи, които са присъщи на биологичните (клетъчните) форми: към самозапазване, към най-пълна и целесъобразна разпределба на труда и към най-плодоносно съгласуване на службите у отделните работещи групи в полза на целостта.<br /><br />Човек е най-общественото от всички същества. Той е изработил и най-мощни обществени форми за сдружаване; той е измислил най-съвършени форми за общуване. Последните му са се наложили от естеството на самата работа. Сбарната борба за живот и сдруженото сътрудничество на много личности изискват - да може всеки член от племето или народа да споделя с останалите опита и знанието си и да подбужда своите сътрудници към определени действия. При долните стъпала на обществен развой тия средства са малобройни и прости. Но колкото се повече разбива сборното сътрудничество и се усложнява обществената организационна форма, средствата за общуване стават все по-разнообразни, по-тънки и по-многобройни. У хората обществеността е толкова дълбоко заседнала, че те чувствуват нужда от нея, дори и когато тя не е потребна практически (когато не се налага от някаква борба за живот). На човек е тежка самотата, той иска да общува с другите; това общуване му е приятно, то буди у него задрямали душевни сили, доставя му удоволствие. Па и средствата за общуване, отначало целесъобразни и потребни само в практичния живот, стават вече ценни и сами по себе; те разкриват на човека особени области на духовна работа; сочат му не само как да се наслаждава от обществеността, а как да спомага за духовния развой на подобните си. Телодвижението, езикът, писмото, звукът, баграта, чертата и формата стават красноречиви знаци за изява на личния духовен живот: чрез тях човек само постига самооткровение. Като разсъждаваме тъй, ние ще можем да наречем изкуство в общ смисъл сбор от всички съзнателни действия, с чиято помощ една личност открива пред другите света на своите образи, за да ги приобщи към преживелиците си, да ги зарази със своите чувства.<br /><br />“Всички са заинтересувани в това - да владеят колкото се може по-добре изкуството - и с цел да го използуват практично, за уредба на съвместния живот, и с цел да се наслаждават от общуването с други членове на колектива; но не всички сполучват еднакво добре. Ония, които успяват повече от другите и които поради това могат да обслужват другите с плодовете на своето творчество, като им дават големи формули за израз и на техните преживелици, се наричат художници, а дейността им - изкуство, в обратното, специфичното значение на тая дума” (Феодор И. Шмит, “Изкуство”).<br /><br />Затова у художествените творби от вси времена личи връзката между личност и колектив. Художникът буди с голяма сила в душите на другите ония образи и вълнения, които са се зародили вече в смътен вид у тях, но не са намерили още израз. Всички прочути творби, които са се ползували с най-голям успех в дадено време у определено човешко общество, са обикновено най-ясен израз на преживелиците, общи за тоя колектив; затова те и служат като показалци за равнището на неговия обществен и духовен развой.<br /><br />Изкуство и вдъхновение<br /><br />Това определение на изкуството е биологично. То има научна ценност, ала е доста широко. По него не виждаме какви особени признаци отличават изкуството от разговора, от сказката, от повествуванието в широк смисъл, от религиозния обред. За да стигнем до по-точно определение, трябва да изучим какво е естеството на художествената творба, да намерим най-очебийните й признаци.<br /><br />Всички признават, че художествената творба е плод на вдъхновение. А великите творци, до които е най-добре да се допитаме в случая, казват, че вдъхновението е напрегната будност на ума, като в миг на въодушевление (ентусиазъм). Няма велик творец, лишен от силен и възвишен ум; когато умът бъде възпламенен и стои нащрек, той става средство за вдъхновение: дебне живота, дори да долови нови идеи, търси нови пътища, общува пряко с нещата и съществата; с други думи - получава ново видение за света и битието. Състоянието на вдъхновение обуславя долавянето на това видение. На твореца се струва, че идеята витае някъде високо над ума - и умът се напряга да я постигне. Композиторът Леополд Стоковски, диригент във Филаделфия, казал в един разговор с индуския поет Кришнамурти: “Когато преживявам вдъхновение, струва ми се, че си спомням нещо: сякаш долавям нещо, което е било преди пет-десет минути някак си в ума ми; като че ли е било там - не знам колко дълго, но е стояло на заден план, и в мига на вдъхновението е отведнъж излязло налице.” А поетът казал: ”Аз се вдъхновявам, когато видя нещо хубаво, някой хубав изглед, когато слушам хубава музика или когато някой декламира стихове, защото умът ми постоянно търси. Аз поддържам ума си винаги нащрек и когато срещна хубост, у мене бликва веднага желание да предам това видение тъй, че хората да могат да го разберат.” По въпроса за извора на вдъхновението Стоковски се изказал тъй: “Дълбоко в своето битие, аз усещам, че вдъхновението иде от равнище, което е по-високо от ума.” Но поетът, па и мнозина учени мислят като него - рекъл: ”Умът е най-високото равнище. Умът е опитност, натрупана от миналото... Като се погледне отгоре, интуиция от ум не могат да се отделят. Интуицията е най-високо състояние на ума. Когато човек държи своя ум в постоянна будност, той получава вдъхновение. А човек може да държи нащрек своя ум, чиято най-висока проява е интуицията, само чрез упражнение, само като се оприличи на дете, което постоянно задава въпроси. Интуицията е апотеоз, кулминационна точка, пълнота на ума...” При вдъхновението работи само интуицията - върховно състояние на ума, който действува самородно, пряко, направо. Когато поддържате своя ум, вълненията и тялото си в хармония, чисти и здрави, най високото състояние на ума ви, от който извира интуицията, ще работи непрекъснато и съзнателно... Най-великите художници на света, най-великите световни учители казват: ”Ето, аз ви давам нещо, което - ако наистина разберете, - ще играе роля на ваша интуиция.”<br /><br />Съзерцание и творчество<br /><br />Но някои може да кажат, че и ученият, и философът, и религиозният реформатор стигат до върховни ценности само в миг на вдъхновение. Архимед, който забележил в банята, че тялото му олеква, когато е във водата, и пръв извлякъл от това наблюдение закон, ще да е бил сметнат дори за луд от ония, които са го видели да тича гол по улиците и да вика: “Намерих! Намерих!” Ония са го наричали луд, а ние го наричаме вдъхновен. Разликата е в думите: явно е, че откривателят е бил тогава в повишено умствено състояние. Няма ли обаче други белези, по които бихме отличили научното дадено от художественото?<br /><br />Да чуем що казват специалистите.<br /><br />“Психосъздателското дадено на изкуството е преди всичко клонеж към съзерцателно състояние пред лицето на природата, а отпосле - израз на сантименталните интуитивни резултати от това съзерцание... Изкуството е борба с природата, борба, чиято цел е щастието на твореца, както и това на зрителя. Художникът излиза победител в тая борба, когато творбата е сантиментално по-близка до нас - до нашата душа, а не когато главното й достойнство е, че се приближава до заобикалящите ни, до природата... Като безпристрастен съзерцател на природата, човек се в много случаи възхищава от явленията и формите на действителността. Това душевно състояние у посредствения съзерцател не води към никаква нагледна последица за изкуството. В замяна на това пък художникът по естество клони да въплътява тъкмо това душевно състояние, а не съзерцателната природа. За да постигне тая цел, той е длъжен да си служи с форми, почерпани от околната действителност. Само те са годни да изразят нагледно и разбираемо за човешките сетива отвлечените впечатления на душата - често мъгляви - или дори ясните и определени образи. Но не може да се оспори и фактът - известен и многократно посочван, - че на всяко душевно състояние отговаря особена деформация на действителните форми и на всяко художническо устройство - лична денатурализация на натурата” (Сигизмунд С. Клингсланд,"Строежни съставки на картината").<br /><br />Излишно е да се теоретизува. В съзнанието на художника се зараждат художествени форми, различни от природните. Защото негова цел е да въплъти душевното състояние, до което го е довела съзерцаваната природа, а не самата нея. Искреният и пряк творец, пейзажистът Теодор Русо, казал веднъж: “Картината трябва да бъде създадена предварително в нашия мозък. Живописецът я не поражда на платното, ами отмахва едно по едно булата, що я закриват.” Не само духовният сюжет на творбата, но и пластичният - съществуват във въображението на художника, още преди да улови той четката или длетото.<br /><br />Още великият Гьоте е казал: “Художникът е свързан с природата двуяко - той е едновременно и неин роб, и неин господар; роб й е чрез веществените средства, с които трябва да си послужи, за да го разберат; господар й е - понеже слага тия веществени средства под зависимостта на разумното вдъхновение, чиито оръдия ги кара да станат. Художникът схваща, че трябва да говори на човечеството чрез известна цялост, а тая цялост той не среща в природата: тя е рожба на собствения му гений или - ако искате, - плодоносен излъх на божествения дъх.” Затова именно Гьоте цени картините на Клод Лорена, когото смята за съвършен художник. Той пише за тях: “Тия образи са най-възвишена истина, без никаква следа от реализъм. Клод Лорен знаеше наизуст, и то до последните подробности, действителния свят - и си служеше с него като със средство да изрази оня друг свят, чието вместилище бе неговата хубава душа. Такъв е същинският идеализъм: той служи с действителността тъй, че видимите частици от истината правят такова впечатление, каквото прави самата действителност.” Същото може да се каже и за някои вещи илюстратори на приказки: такива са Ракхам, Дълек, Лефлер и др.<br /><br />Изкуство и духовна обнова<br /><br />Рудолф Мария Холцапфел, създателят на панидеализма, забелязва, че художническата работа вмъква дори в наподобяванията на природата човешки черти и отлики; благодарение тем се постига известна нееднаквост, въз основата на която е възможна обновата на душата; обнова не би имало, ако знайното в природата се просто преповтаряше в изкуството. Такава преповторка получаваме под вида на типове, чиито белези са общоизвестни; душата се уморява от тях, застарява; а тъкмо тая умора и застарелост пробуждат у нас нуждата и желанието да се опресни и подмлади вътрешният ни живот и - частно - тоя на чувствата. Художникът, който заляга - както правят натуралистите, - да преснеме в своята творба, колкото се може по-вярно действителността, се лишава по тоя начин от възможността да внедри в организма, какъвто представя картината, оня дял от индивидуално, без който възпроизводът стои винаги по-долу от първообраза; а благодарение тъкмо на тая лична вноска творбата заживява и става деец, обновяващ душата, защото Холцапфел мисли, че всяко творчество - художествено, религиозно и научно - представлява най-поразителна проява на нуждата от духовно преобразяване, от духовен развой и обнова. Художникът не бива да се задоволява с това, че е представил своите съвременници, каквито са си: той трябва да надмине модела; а това става, като изключи незначителните или изживени съставки и ги замени със самобитни и сложни лични черти, “способни с времето да породят нови човешки типове”. В това се състои ценността на големите портретисти. Един от съвременниците, доловил тая истина, е руският портретист Савелий Сорин. Изкуството не е усамотена област на човешката дейност: като внася типове и допълва лични черти, то се държи в постоянен и тесен допир с органичния и обществения живот, с научното познание, с религиозния стремеж и нравствения идеал, както и с околната природа. То не наподобява, не възпроизвежда готови образи с цел да достави удоволствие, а твори образци, които човечеството ще осъществява с време. “То е подмладяване, разцъфтяване, предчувствуване, раждане.”<br /><br />Това определение на изкуството сочи с достатъчна яснота неговата важна служба в живота. Корнелия дава на света своите синове; когато ги ражда, тя не повтаря себе си: иначе в Рим щеше да има три Корнелии, а не Корнелия и братята Гракхи. Изкуството също ражда ново същество, то не повтаря нещо съществуващо. То сочи напред, предрича, дава образци. “Изкуството е оръдие за истински напредък - за оня напредък, който се състои в това - човек да превъзмогне себе си чрез видения, които отсетне осъществява в себе си. Върховен художник е оня, който моделува човечеството: той е възпитател, ваятел на култура, създател на ново човечество” (Рудолф Мария Холцапфел, “Вселенска преживелица”).<br /><br />Животна цел в изкуството<br /><br />Съвременното изкуствознание, за да излезе от безполезната догматичност, в която са го затворили създателите му, трябва да се справи с добивките на научната и философската мисъл. Анри Бергсон установи, че има два вида познание: научно и философско; има и две познавателни средства: разум и интуиция. Област на разума са явленията, негово царство е веществото; област на интуицията е животът, нейно царство е душата. За да разберем външната редица от факти, които представят градиво за художествената история, нам е достатъчен разумът. Но с негова помощ не можем проникна до душата на самите художествени творби, не можем опозна творците им: за това е потребна развита интуиция.<br /><br />Бергсон казва, че у човека има едно повърхностно “аз”, сянка на дълбокото “Аз”, негова преломка (както се преломява лъчът), негово подразделение. Най-очебиен признак на второто “Аз” философът вижда в свободата. Изкуството изобщо много често (а портретното изкуство винаги) има работа с това основно, дълбоко човешко “Аз”, което в обикновения живот и в обществените отношения се проявява в първото, повърхностното (вж. “Опит върху непосредствените дадени на съзнанието” от Анри Бергсон).<br /><br />Сам Бергсон казва следните забележителни думи, когато чертае границите между научното и художественото творчество: “Нагонът е съчувствие. Ако това съчувствие можеше да уголеми своя обект, па и да размисли за себе си, то щеше да ни даде ключа на животните операции, също като умът, развит и обучен, ни въвежда във веществото. Защото - това трябва често да се повтаря - умът и нагонът са се насочили в две различни посоки: единият - към неподвижното вещество, другият - към живота. Умът чрез науката, която е негова творба, ще ни открива все по-пълно и по-пълно тайната на физичните операции; от живота той не дава - па се и не домогва да ни даде друго - освен превод в неподвижни изрази. Той се върти около него, като взема колкото се може повече външни гледки от тоя обект, който притегля към себе си, вместо да влезе в него. А интуицията - нагонът, станал безкористен, самосъзнателен, способен да размисля за своя обект и безкрайно да го разширява - би ни повела в самата вътрешност на живота. Че не е възможно усилие от тоя род, ни показва съществуването у човека на естетична способност редом с нормалното възприятие. Нашето око долавя чертите на живото същество, но ги долавя съпоставени едни с други, а не организувани помежду си. Изщуква му целта на живота, простото движение, което блика през чертите, което ги съединява едни с други и им придава значение. Тая цел именно се сили да долови художникът, като се премества чрез един вид съчувствие във вътрешността на обекта, като сваля чрез усилие на интуицията границата, която пространството слага между него и модела” (Анри Бергсон, “Творчески развой").<br /><br />Реализъм и идеализъм<br /><br />Обикновеният човек вижда в нещата не онова, що е характерно за тях, а това, което може лично да го ползува, което отговаря на нуждите му. Ние не виждаме индивидуалното в нещата и съществата, освен ако ни е веществено необходимо да го видим; па и тогава не виждаме индивидуалното напълно, а само някой негов белег, който ни е практически необходим. Когато различаваме хората един от друг, ние не схващаме у тях индивидуалното, сиреч известна съвсем самобитна хармония на форми и цветове, а само една-две черти, които биха улеснили практичното разпознаване... Ние не виждаме самите неща, а се повечето пъти задоволяваме да четем залепените върху тях етикети... А художникът се привързва към цветовете и формите и понеже обича цвета за самия цвят и формата за самата форма, понеже ги възприема за самите тях, а не заради себе си, той вижда вътрешния живот на нещата да се проявява чрез техните форми и цветове. Той въвежда малко по малко тоя живот в нашето възприятие, което се в начало смущава. Поне за миг той ни откъсва от предразсъдъците за форма и цвят, които са се изправили между нашето око и действителността. И той осъществява тъй най-високото домогване на изкуството - да ни открие природата... Било живопис, било скулптура, било поезия или музика, изкуството има само един обект - да отстранява практично-полезните символи, приетите условно и обществено общи понятия и всичко друго, що маскира за очите ни действителността. Но тая чистота на възприятието подразбира скъсване с полезната условност, както и вродена и специално локализирана незаинтересованост на усета или съзнанието, па най-сетне и известна невещественост на живота - тъкмо онова, което се е наричало винаги идеализъм. Тъй че би могло да се каже, без да се играе със смисъла на думите: в творбата има реализъм, когато в душата има идеализъм, и човек влиза в допир с реалността само благодарение на идеалността” (Анри Бергсон, “Смехът").<br /><br />Пластични изкуства<br /><br />Изкуството е едно от най-есетествените действия. На човека е присъща творческата способност да преобразява природните форми и явленията на живота, за да изразява в образи своите преживелици. Тази дейност се нарича изкуство. От словестното изкуство (поезията), тоновото (музиката) и ритмовото (танца) тъй наречените пластични изкуства се отличават по това, че създават трайни изображения, възприемливи за зрението. Тия изкуства боравят с линии, форми и цветове. С тия средства те се не силят обаче дори при краен натурализъм да отразяват буквално самата действителност, а най-много представата на художника за нея, впечатлението от видимото, зрителния образ. Тъй Франс Халс ни предава крайно усилено своето впечатление от хората, които е наблюдавал и портретувал. А в повечето случаи художникът си служи с образите, заети от видимото, като с особен език, достъпен за всички окати, за да изрази с него онова, що има да съобщи на света.<br /><br />Чрез творбите си живописците и скулпторите действуват пряко на зрителя. Композиторът и драматургът имат нужда от изпълнители - музиканти, певци, актьори - а картината и статуята са завършени. В тях майсторите са оставили следи от ръцете си, веществени останки от своята лична работа. Живописците и скулпторите имат с това възможност да действуват - тъй да се каже - магнитно на зрителите, защото творбата замества своя творец, тя носи душата, очите и ръцете му. Когато съзерцаваме художествената творба от гениален майстор, ние влизаме в пряк допир с един велик дух. В това и проличава един от важните белези на изкуството: то е духовна работа.<br /><br />Изкуството влияе на живота<br /><br />Някои учени казват, че и животните творели изкуство; те сочат мравките, паяците, бобрите и др. Но откак има по земи мравки, мравунякът има все един и същи строеж, откак живеят пчели, килийките им са все шестоъгълни, а в живелищата на бобрите няма промени. Това не е изкуство. Изкуството е духовна, индивидуална работа, то иска жива намеса на чувството и волята, иска недоволство и напредък, вечна промяна към съвършенство. Човек е едничкото същество, успяло да развие у себе си система от представи, цялост от пластични знаци, служещи като подвижни букви на изкуството; тия образи съставят за него втори свят, независимо съществуващ от действителния, развиващ се, обогатяващ се. Тая система от изрази прилича на езика и в живота е толкова необходима, колкото говорът и писмеността. Несъзнателните спомени за онова, що сме видели у творбите на художниците, ни непосредствено тласкат да редим своя живот така или инак, да съзираме в явленията отвън поредица от свързани факти, спокоен развой, ритъм и проява на сродни или противоположни сили. Когато гледаме залез на полето, река сутрин или планина вечер, очите и душата ни се отварят другояче, ако сме видели творби на големи пейзажисти. Ако сме гледали портрет, ще съзрем отведнъж физиономичното и ще разберем езика на чертите у едно лице, което срещаме в трамвая или на улицата. Казват, че изкуството подражавало на живота и природата, че то изразявало идеите на дадено време. Но Оскар Уайлд твърди обратното - и той не лъже. Идеите на никое време не никнат като гъби, те се създават постепенно. Тъкмо изкуството дава градиво да се обработват преживелиците на хората в идеи, дава мост от действителността към мисловните системи - тоя мост е художественото чувство. Ние гледаме на живота с други очи, след като опознаем изкуството; ние нареждаме и личния си живот другояче; тогава дори и самата природа ни се явява, както изкуството ни е приучило да я виждаме. Не остроумие, а мъдрост се съдържа в отговора на Хайстлър, когато един приятел му казал, като наблюдавали заедно хубавото здрачаване: “Би рекъл човек, че гледа ваша картина.” “Да - отвърнал живописецът. - Природата почва да подражава.”<br /><br />Видение или интуиция<br /><br />Най-късо и същевременно вярно определение на изкуството даде италианският философ и критик Бенедето Кроче. Той се спря не на биологичното му изходище, а на същината му. “Изкуството е видение или интуиция. Художникът създава образ или призрак, а възприемащият изкуството обръща поглед към точката, що му показва художникът, гледа през отвора, направен от последния, и възпроизвежда в себе си тоя образ” (Бенедето Кроче, “Естетика”). Изкуството не е физичен факт; то не е нещо външно, не е багри, нито съотношение между багри; не е телесни форми, изобразени с камък или гипс. Естетично непросветлените люде, възхитени от хубавото, дирят причините за хубостта вън; те наричат някои багри и телесни форми хубави, а други грозни. В древна Елада, а после в Италия през Възраждането били установени дори “канони” за хубост: във фигурата се посочвали геометрични и числени съотношения. Прочути са “каноните” на елинските скулптори Поликлет, Мирон, Скопас и Праксител. Последният - със своята Афродита - повлиял силно на римската скулптура. Тия “канони” били често изследвани и сравнявани особено през Възраждането. Па и в XIX в. някои философи (Фехнер и др.) правили подобни изучавания. Но всичко това всъщност няма нищо общо с изкуството.<br /><br />Давани са били и други определения. На изкуството са били приписвани и нравствени достойнства. Най-големият руски философ, Владимир Соловьов, начева своите разсъждения за вътрешната ценност на изкуството със загадъчните думи на Достоевски: “Хубавото ще спаси света.” Тия думи са станали знаменити. Тяхната истинност е била неведнъж подлагана на спор. Да се възлагат на изкуството, чиято нагледна и пряка цел е създаване на хубост, някакви надежди за спасяване на света от мрака, грозотията, престъплението, падането и гибелта - се е виждало на мнозина смешно. Въпреки това великият философ прави от тая надежда основен камък на своето учение за изкуството. Художникът твори по същия закон, по който твори естеството, и главната вътрешна полза от неговото творчество лежи в известно планомерно облагородяване на света. Това облагородяване се постига, като се подчинява чрез съзнателна работа веществото на идеята. Пред нас е лежал вчера камък - груб, неотесан мраморен къс, откъртен от скалата. А днес тоя неугледен камък е превърнат от длетото на ваятеля в светлолик ангел, в гиздава Венера или в торс на мощен борец. Какво е станало всъщност? Що е прибавено?<br /><br />Онова, което наричаме в готовия му вид художествена творба, най-първо се явява в творческото съзнание на художника като замисъл. Художникът е преживял нещо, видял е в даден миг природата тъй, както я не вижда обикновеният зрител, душата му се е раздвижила от някакво особено чувство, той е съзнал света по нов път, за миг е доловил дълбоко и непосредно същината на битието в някоя негова проява - и пред духовния му поглед е изгряло светло видение за света - не такъв, какъвто го знае окото на непосветения, а какъвто го вижда само зрението на духовния пробуденик. Тоя миг е важен. От него начева творчеството и той е ключ на творбата.<br /><br />Иде втора работа: да се скрепи видението с външни средства, за да стане достъпно за всички, да се съзерцава от всяко око. Онова, което е съществувало в душата на твореца като бляскава мрежа от цветове, игриви линии, треперливи сияния и призрачно-недействителни образи, сега трябва да стане картина: четвъртита плоскост от книга или платно, покрити с багрени петна. Художникът трябва да превежда небесното на земен език, да дири видима премяна за невидимото, да изразява неизразимото. В душата на художника съществува една неизписана още картина, видима само от него. Тая картина трябва да се прехвърля на платно, за да се вижда от всички. Колкото по-вярно отразява външната картина съдържанието на вътрешната, толкова по-велик е художникът. Тъкмо за да може да прехвърля на платно своите видения, той има нужда от сръчност, от обучение, от дарба, от естетично чувство. Ако той е слаб като творец, сигурно ще се задоволи да препише външната действителност с повече или по-малко отклонения. Ако ли в душата му гори жив творчески пламък, той ще кърми в себе си видения от съвсем друг свят - и ще се стреми да изобразява именно тях (затова Кроче нарича изкуството видение или интуиция). Но работата на твореца отива още по-надалеч.<br /><br />Изкуството преобразява<br /><br />Въздействието на художника над онова вещество, с което си служи, когато създава своята творба, е все още външно дело; същинското действие на изкуството е много по-важно и значително: то се корени в голямото преобразование, което внася художествената творба в душата на зрителя. Затова и най-съществената полза от изкуството е духовна, а не веществена. Тя изхожда от особеността на художественото творчество, което подлага на преработка не само веществото, а и самата видима действителност, оная, що му предлага за предмет своите образи и явления. Затова всяко изкуство е повече или по-малко символично: външните форми служат за средство да се изрази нещо вътрешно, духовно, невидимо.<br /><br />Според Владимир Соловьов природата постъпва по същия начин. И там идеята подчинява под своя власт веществото. От купчина пръст, вода, няколко семена, малко тор или мокър смет изниква бял крин, чиито сребристи чашки блестят ката алмаз. Преди светлината и топлината на слънчевия лъч да пробудят към живот скрития в зърното кълн - пред нас е лежала купчина мръсна земя. А сега от нея се издига великолепно цветисто построение, изящно украшение от бляскави жици, зелени къдрави завитки и бели езиковидни издатъци, които се съчетават в кръшно цвете, издигнало към слънцето своята сребърна чаша. Най-чистото произведение на земята се възправя към небето: жив символ на победа, тържество на идеята над веществото. Какво значение има кринът за природата, в случая не е важно; важно е какво значи той за нас.<br /><br />Владимир Соловьов казва, че тъмното, пасивно, инертно и хаотично начало отпред века е стояло като съдбовна загадка пред религиозната и философска мисъл на хората. Без него няма действителна основа за творческа работа на Всеединния дух, който в лицето на божествения Логос води космичното битие по стъпалата на творението от състояние на първобитен хаос, през природата и човечеството, към крайната цел - царството Божие. Макар и отпаднало от Божеството, веществото пак си е Негово създание. Творението на света е действие на Божествената обич; и заради това нищо в създаденото не е безразлично или чисто външно за творческата мисъл, нищо не е безусловно зло. А щом основа и съдържание на вечното битие е нагледното всеединство на духа, в това крайно всеединство трябва да се намери място и за веществото. Всичко в битието трябва да си има крайна цел и задавка: за веществената страна на битието хубостта е тази крайна задавка, тя е идеалната причина, за да съществува веществото. Ако я погледнем от формална страна, хубостта - като въплътена идея - е съзерцаема и усещана от нас във вещественото явление пълна свобода на съставните части, в съвършено единство на цялото. Щом пълната хубост на вещественото явление го прави съществуващо и безсмъртно, край на великото дело на хубостта ще бъде пълното одухотворяване на цялата природа (Вж. Г. Рачински, “Гледището на В. С. Соловьов за хубостта").<br /><br />Тая победа над “злата тъма на стария хаос” не е нещо, което ни е дадено според Соловьова отпред века: тя се само мержелее пред нас като далечна цел на вселенската надежда; а в днешното и в миналото ние знаем само историята на вечната борба между светлината и тъмните сили, между духа и веществото - само постепенното осъществяване на хубавото, отпървом в света на неорганичната и органична природа, безсъзнателна или пасивна, а след това - в разумното творчество и дейност на човека - в изкуството и живота. Достигнал чертата на разумно съзнание, човекът се не явява вече само ката цел на природния процес, а и като средство за обратно, по-дълбоко и по-пълно въздействие върху природата, откъм нейното идеално начало. Съзнавайки тази възложена нему задавка за крайно одухотворяване и изкупуване на обградилата го природа, човекът търси животни пътища към нейното осъществяване - и в най-дълбоката си същина - е винаги пророческо предвиждане на бъдещото битие; всяка истинска художествена творба е осезателно изобразяване на някакъв предмет и явление от гледна точка на неговото крайно състояние или - което е все едно - в светлината на бъдещия свят.<br /><br />Творба и зрител<br /><br />Такива мисли са изказвани и от други. В една от своите хубави философски притчи Шопенхауер сравнява художествената творба с вдлъбнато огледало. “Онова, казва той, което съставя същината на тая творба, не е осезаемото, не е годното за опит съдържание; същински ценното се намира някъде извън сетивното - неуловимо за ръцете, достъпно само за вътрешното чувство, за въображението: то е някаква мъчноуловима, но същинска смисъл на изобразения предмет.” Това Шопенхауерово сравнение ни доближава твърде сигурно до въпроса - в що се състои същината на изкуството и как действува то на човека.<br /><br />Художествената творба и зрителят представят единици от два различни свята: картината принадлежи към областта на нещата, тя е неодушевен плод на човешките ръце, мъртва обагрена плоскост, мълчаливо преплитане на цветни петна и черти; а ти, който стоиш пред нея, принадлежиш към света на съществата, съставяш част от разумния живот, говориш, движиш се, рисуваш или наблюдаваш, създаваш ценности от такъв или инакъв род. Какво общо има между тебе и картината?<br /><br />Ето един зрител, изправен пред картина, гравюра, барелеф или статуя. Той се е пренесъл, за него съществува в тоя миг само обагрена плоскост или гипсовият отливък: всичко друго е забравено. Това изглежда толкова естествено, колкото и редица други гледки, с които сме свикнали още от ранни дни: човек със сърп в ръка, жена пред своя стан, дете с книга или кукла. Теорията на изкуството нарича съчетанието на фигура (човешко същество) с неодушевен предмет - сбор. Наред с приведените примери ти и картината представяте също така сбор. Но сборът не е случайно съчетание. Фотографите често поставят позиращия пред някое изписано дърво; на снимката няма сбор. За да се получи сбор, нужно е да се свърже предметът с фигурата. При жътваря, тъкачката и детето, което чете или си играе, тая връзка лежи в работата: предметът е необходимо сечиво или оръдие за дадено действие, неизбежен посредник. Но що свързва зрителя с художествената творба? На подобна гледка се никой не чуди. Очевидно и тук служи за връзка между човека и предмета някаква работа. От какъв род е тя? Тъкмо това ни предстои да разгледаме.<br /><br />© Николай Райнов, 1931<br />© Издателство LiterNet, 25. 02. 2002<br />=============================<br />Публикация в "История на пластичните изкуства. Вечното в изкуството", С., 1931.<br />Публикация в "Култура и критика. Ч. I: Културни зигзаги", съст., предг. и ред. Албена Вачева, LiterNet, 2002.Unknownnoreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-5445525972173906885.post-36914131202577843102008-01-01T02:03:00.000-08:002008-12-08T14:22:46.053-08:00Петър Осоговец – необикновената история на един богомилски водач<a onblur="try {parent.deselectBloggerImageGracefully();} catch(e) {}" href="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEg7H2LPFi27PGg5OjgNNBX1tOWAP7MeLv01IJBMcRlkkLZgVrqVk59rPjRoo8f0EEaJJQaT1IPlA2h6ubJlsFMisaCHG5aakrl02cc8exMxC72Qyx_hMkfwSb4wFtTy_uDojOFRmP2GY3M/s1600-h/bogomil.jpg"><img style="margin: 0pt 10px 10px 0pt; float: left; cursor: pointer; width: 200px; height: 251px;" src="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEg7H2LPFi27PGg5OjgNNBX1tOWAP7MeLv01IJBMcRlkkLZgVrqVk59rPjRoo8f0EEaJJQaT1IPlA2h6ubJlsFMisaCHG5aakrl02cc8exMxC72Qyx_hMkfwSb4wFtTy_uDojOFRmP2GY3M/s320/bogomil.jpg" alt="" id="BLOGGER_PHOTO_ID_5150447395163367106" border="0" /></a><br /><span style="font-style: italic;">“...Наведен над широкия пергамент в ъгъла,</span> <span style="font-style: italic;">озаряван от жълтия светлик на свещта,</span> <span style="font-style: italic;">слепена за глечта на окълцана паничка,</span> <span style="font-style: italic;">Петър Осоговец пишеше своята голяма книга</span> <span style="font-style: italic;">за звездите и за съдбата на народите...”¹</span><br /><br /><br />Петър Осоговски e Доростолски епископ, неговата църква е била в днешна Силистра.<br />Той е един от богомилските водачи със степен съвършени. Йерархично е епископ и отговаря за своята църква – с нейните презвитери, верни и оглашени. Над епископите в богомилската йерархия са били тримата Архиепископи: Боян, Богомил и Гавриил Лесновски – с водач Боян.<br />Петър Осоговски, както и почти всички богомилски водачи, обикаля и пътува много - Северна и Източна България, в земите на сегашна Румъния, до самите Карпати, както и в Западна Русия.<br />Основава църквата в Доростол където, година след встъпването си, става епископ. Основава също в Рига, Севастопол, Краков, Виена и Варшава, като в Краков, Виена и Рига е работил заедно с Епископ Симеон Антипа.<br />Петър Осоговски проповядва явно по улици, площади, църкви, събрания и е принуден да понася презрението и смеха на тълпата, упреци, груби обиди и мъки. Често е бил затварян и изтезаван, особено в Севастопол и Рига.<br />Той е бил типичен човек от народа, с искрен и жив темперамент, правдив и рязък. Петър Осоговски е бил женен и е имал две деца, но заради делото той ги е оставил. Тогава Боян увещава един стар дворянин да прибере жена му и децата му в Преслав и да се грижи за тях.<br />Хората са го имали за магьосник и знахар, и често са идвали при него за помощ.<br /><br />Макар и писането да не е било неговата сила, Петър Осоговски е оставил две големи книги, които в момента се пазят в библиотеката в Малта, и говорят за неговия начин на мислене: оригинален и непосредствен. Според Николай Райнов едната има 384 листа и е малък, грубо обработен пергамент - “кафяв с жилки”. Тя се нарича “Деномесечен Указател” и съдържа в себе си най-много от Богомилската Астрология.<br />В книгата, ден по ден се проследява цялата година: “с Кръговрата на Слънцето, шестте планети, Северната Колесница, Петела (Орион), Двете Рала (Андромеда и Касиопея), Кадилницата (Лебедовия Кръст), Птицата на Бога (Скорпион), Трапезата на влъхвите (Северната Корона), Соломея (Волопас), Млечният път и Старците (Северната Змия)”.<br /><br />Там има оригинални легенди, даващи съвсем ново разбиране на Звездните Митове.<br /><br />Но пътя към богоподобието не е лек - пред нас имаме един живот изпълнен с драматични обрати и събития – през страшните бездни на греха и насладата, до строгата сила на духа.<br /><br />Още от малък Петър Осоговец има силни лечителски и ясновидски дарби, и с тях помага на много хора. Запален ловец, той попада една бурна нощ в кулите на болярина Пресиам – един от старите вождове на цар Симеон. Пресиам, обичащ ловците и самотен старец, го посреща радушно – той не слиза често в столицата, защото не харесва мекушавия цар Петър. Но Пресиам има красива и очарователна дъщеря, и младия и буен Петър се влюбва в нея – силно и страстно.<br />Но майка й – хубава и развратна ромейка също пожелава младия маг. Сърцето му е разкъсано от пагубната страст на тези две жени и отровата на силна наслада е плъзнала в душата му – Петър Осоговец води тежката битка със самия себе си. В трескавото му въображение се преплитат образите на тези две жени, а ежедневните му срещи с тях стават необходимост. Когато една вечер, в страстно безумие му се нахвърлят и двете едновременно, той се сепва и иска да се освободи от тях.<br />И ги отблъсква.<br />Но те не искат да го пуснат и настава борба: Петър вади стария си ловджийски нож. Когато напуска покоите им, те лежат мъртви и кървави – две блудници: дъщеря и майка.<br /><br />Петър е съкрушен, духът му е сломен, а душата му опустошена.<br /><br />Той напуска България и се запътва към далечни земи. Две могъщи сили се борят за душата му – лепкавата тъмнина на греха и светлите пориви на духа. Петър помни словата на княз Боян и свещеник Йеремия (Богомил), в паметта му изникват разговорите с Никита Странник и Василий Византиец, но сега те звучат някак далечни.<br />Страшна е болката в душата му и той отчаяно търси лек, бягайки от себе си.<br />Една необикновена случка му помага: в далечна Сирия той чува за Пещерата на прокажения, и че там живее най-нещастния човек на земята. Петър Осоговец тръгва да търси този, който трябва да е по-злочест и от него.<br />Намирайки пещерата, той пада и се наранява сериозно и по-всичко изглеждало, че краят е близо.<br />Тогава чува глас от Небесата – Дух Божий се вселява в него и го напътства – така той намира прокажения – могъщ черен маг от Масър. Наказан за злоупотребата със съкровени и могъщи сили, покосен от страшна болест, от него бягат не само всички смъртни, а и самата смърт. По заръка свише, Петър му помага да умре, а благодарния нещастник му дава в замяна огромен пръстен с изумруд - пръстен, обладаващ магична сила.<br /><br />Петър Осоговец се връща в България, за да започне своята апостолска работа, като епископ на учението за Милостта Божия.<br /><br />Когато византийския император Никифор Фокас подкупва княз Светослав да нападне и разграби България, Петър Осоговец се намира в Преславец – тогава голям български град на Дунава.<br />Бързо, предвожданите от Светослав таври и херсонци навлизат в България, като опожаряват и ограбват всичко по пътя си, и зверски убиват всеки, който им се изпречи. Преславец е почти обезлюден – там са останали само старците, както и епископ Петър Осоговец, заедно с 200 свои презвитери и верни – останалите хора са избягали. Ожесточени от липсата на плячка, варварите избиват останалите в града клетници пред обезлюдените къщи.<br />В нощта на техния пир, в двора на църквата „Св. Йоан Богослов”, богомилският епископ говори на своите, а словото му е изпълнено с духовна сила и огън. Изпълнени с Христово присъствие, апостолите на Милостта Божия отиват директно при княз Светослав и сепват кръвожадните варвари насред безумното им пиршество. Отначало, невярващи на очите и ушите си, скоро таврите и херсонците завързват богомилите и запалват огнен кръг около тях, а Петър Осоговец нарича Светослав варварин.<br />Той е влачен до смърт от кон и след това хвърлен в огъня при вече мъртвите си верни.<br />А херсонският войвода, взел от ръката му големия изумруден пръстен, пада в краката на Светослав, покосен от проказа...<br />Разтърсен от смелостта и дързостта на тези бледни монаси, уплашен от магьосническата мощ на епископа, княз Светослав гледа втренчено пламъците, които сякаш стигат до самите звезди.<br />„... а България като Огнена Птица ще се възражда из собствена пепел, та до край на векове ще пребъде.<br />Защото – гаснят звезди една по една. Ала Божият Лентион ще свети вечно – и Млечният Път ще бъде свет саван на мъртвата вселена...”¹<br /><br /><br />Радислав Кондаков<br /><br /><br />Използвана литература :<br /><br />1. Райнов, Николай. „Книга за царете”, Издателство Стоян Атанасов, София, 1918 г.<br />2. Райнов, Николай. „Богомилство и Богомили”, неиздаден трудUnknownnoreply@blogger.com1tag:blogger.com,1999:blog-5445525972173906885.post-66687600312830136902007-11-18T12:35:00.000-08:002008-12-08T14:22:46.174-08:00Каин и Авел<a onblur="try {parent.deselectBloggerImageGracefully();} catch(e) {}" href="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEjwfcodx_1DZfHa-M9i4y6nQxrCFeHs42k4zuUas8ldGqZTtz1lcOtLV98xw7qR7qC5xI6pGIBjjU_juf1WR6Jl5FtZvGTRV3O1czJcDbZue7ZY0ntdxF7iXBOYVcJeS7v4LH5i9ZZ57Uk/s1600-h/Kain_i_Avel.jpg"><img style="margin: 0pt 10px 10px 0pt; float: left; cursor: pointer;" src="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEjwfcodx_1DZfHa-M9i4y6nQxrCFeHs42k4zuUas8ldGqZTtz1lcOtLV98xw7qR7qC5xI6pGIBjjU_juf1WR6Jl5FtZvGTRV3O1czJcDbZue7ZY0ntdxF7iXBOYVcJeS7v4LH5i9ZZ57Uk/s320/Kain_i_Avel.jpg" alt="" id="BLOGGER_PHOTO_ID_5150097033206195794" border="0" /></a><br />А когато Адонай подари на Адама син, възрадва се Адам и жъртва принесе Богу. Но Ева скърбеше още — и Каломаин и Каин гледаха нейната горест. Змия на скръб хапеше сърцето им, защото не знаеха по що тъгува тяхната майка. И те се питаха: «Кой е наскърбил оная, която ни е родила? Защо й е тежко? Защо не поглежда тя ни мене, ни тебе, ни малкото ни братче? » И не можеха да си отговорят. А майка си не дръзваха да попитат, защото знаеха, че — ако запиташ скърбящ човек поради що скърби, — дваж по-тежко ще му стане и няма да ти отговори, па може дори да се разгневи.<br />И възрасна Евел, стана мъж — и лицето му — бяло като алабастър, стана меко и нежно. Очите му бяха като небесна синина, а косите му — меки и златисти като зряла ръж.<br />Но слаб беше Евел и силите му — малко; защото бе син на смъртен човек — и чедо на човешка похот.<br />А Каин бе силен, като исполин, лицето му — изгорено от слънце, носеше цвят на червена пръст. Косата му бе твърда и черна, като крило на гарван, а очите му блестяха, като очите на баща му Сатанаиля. Мишците му — силни, като на пъргав звяр, и ръцете му, опърлени от слънцето, имаха цвят на лин, в който се тъпче грозде.<br />Ала не обичаше Ева сина си Евеля, защото не бе плод на сърцето и, а рожба на сласт и милувки.<br />А когато минаваше Сатанаил през Едема, говореше думи на сина си Каина. И думите му бяха огнен дъжд. Та закоравя сърцето на Каина, закоравя и умът му.<br />И неговата мъдрост стана здрава като кедър и ведра като езеро сутрин.<br /><br /><br />--------------------------------------------------------------------------------<br /><br />Растяха в Едема две дървета. Едното, слабо на вид, но хубаво, развиваше големи седмовърхи листа и даваше плодове — сини, като сливи.<br />То бе Дърво на Живота и плодовете му бяха горчиви; те засищаха, но не бяха приятни за ядене.<br />А другото бе широкогранно, високо, със снажно стъбло — и кората му бе гладка. Листата му — дребни и много на брой. А плодовете му бяха едри, червени, като ябълки, и сладки.<br />То бе Дърво на Познанието.<br />Но Змия се виеше на седем пръстена около него, та не даваше никому да яде. И когато минаваше Сатанаил през Едема, Змията се плъзваше по стъблото, свиваше се на колело и го гледаше покорно с жълтите си очи.<br />И приближаваше се Сатанаил, та ядеше от плодовете на дървото.<br /><br /><br />--------------------------------------------------------------------------------<br /><br />И когато един ден Врагът на Силния говореше на Каина за онова, що има да стане, за Тайната на Седемте Бездни, за чаровете на Земята и на съкровените Кръгове под нея, за Черните Властелини на Триъгълника, за душата на сестра му Каломаин, за Вождовете на Гнева и за деветте Алилуийа на Божията Песен — изстъпление нападна Каина. И той прозре скритата замисъл на Иехова и на Сатанаиля, синя мълния озари пещерите на ума му — и той проумя тайния смисъл на казаното от бащата.<br />И като съзре Сатанаил своя син — мъж по мисъл и левент по мъдрост, — даде му три плода от Дървото на Познанието, но му заръча строго — да ги скрие, та после да ги изяде насаме.<br />Но щом изяде плода на Познанието, изпадна Каин в тежък сън — и сякаш вампир завея над него кожени крила.<br />А Каломаин и Евел ходеха, та играеха в Едема. И стигнаха до дървото, под което спеше брат им.<br />И видяха Каина, заспал дълбоко, а в ръцете му се червенееха двата плода. И почнаха да го будят с весел вик, но дълбок бе сънят му, та не го сепна викът. И взеха му тогава със смях плодовете, та ги занесоха вкъщи.<br />Адам, отпаднал и стар, на вечерта на своя живот, седеше пред хижата със замислен поглед. Той ги не видя.<br />А Ева пееше в хижата. И тя се зарадва, като съзря плодовете, защото ги позна. И взе единия плод, та го изяде. Но щом сдъвка и глътна плода, душата и се размъти, тялото и отпадна — и Ева умря,<br />Майката на Живите бе първият човек на земята, който позна Смъртта. Защото бе познала милувките на Сатанаиля и бе хапнала от плода на Забраненото Дърво.<br />А Евел и Каломаин не знаеха това, защото не бяха там. Че насаме изяде майка им плода.<br />И Каломаин, като не знаеше какъв е този плод, запита Евеля.<br />И каза й Евел:<br />«Плод на вечна младост е тоя плод. Който яде от него, не ще се сбръчка вовеки лицето му и очите му не ще посърнат, нито косата му ще побелее. Ела — да го изедем!»<br />И Каломаин изеде плода, но на Евеля не даде. Защото се боеше.<br />И мъка се роди в душата на Каломаин. И копнеж по волност я завладя. И мрак легна пред нея.<br />И седем луни трая това.<br /><br /><br />--------------------------------------------------------------------------------<br /><br />А когато се изчерпи седмата луна, Каломаин се изгуби. И празни бяха усилията на Каина да я намери. Напусто ходеше от долина в долина да я дири.<br />И в разселините на жълтите скали всуе кънтеше плачът на душата му:<br />«Каломаин, сестро моя! Ела при Каина, та утоли с кротка дума жаждата на сърцето му, болно без тебе!»<br />Но — всуе.<br />Нямаше никъде Каломаин. Нямаше я в златните градини — и цветята не повтаряха песента на нейния глас. Зората изгряваше без нея — и луната не пилееше лъчи по златото на косите й.<br />Нямаше никъде Каломаин.<br />И посипа Каин с пепел главата си. И горчиво зарида. И нямаше за него утеха.<br />Пречупи се отведнъж силното сърце под мъката — и под бремето на мудно линеене пращяха костите му.<br />Той чупеше ръце и в грозни въздишки проклиняше земя и небе.<br />И неговите вопли къртеха скали, а стоновете му избухваха в огнени облаци. Защото бе луд от скръб.<br />И повика тогава баща си в своето отчаяние. И чу го Сатанаил.<br />Но думи на укор и слова на обвинение се откъртиха от устата му към Каина.<br />И рече му Сатанаил:<br />«Когато ти дадох плодовете — помниш ли? — аз казах, че за тебе ги давам, но ти ги не скри. Остави да ги вземе всеки минувач. . . — Та тези плодове дават смърт и безумие на оногова, който не би смогнал да ги понесе! И за това, че ти не опази дара на светинята, Каломаин ще бъде завинаги загубена за тебе. — По смъртна жена ще рукне влечението на сърцето ти — и ще потече в пот и кръв твоят живот! Клетва навлече ти върху себе си, роден в ден на клетва и в час на прокоба!— —»<br />А Каин слушаше скърбен и в душата му играеше мълния.<br /><br /><br />--------------------------------------------------------------------------------<br /><br />. . .И сбъднаха се дума по дума речите на Сатанаиля. Цъфна клетвата като голямо отровно цвете, чийто мирис носи мъчителна смърт.<br />И обърна се сърцето на Каина към Ада, негова сестра, другата дъщеря на Адама.<br />Съблазни го нейната бяла гръд — и румените й бедра му сложиха окови. Измами го шумът на полите и — и миризмата на косите й пръсна безумие в кръвта му.<br />И потърси Каин — да обърне сърцето на Ада към себе си. Защото тя го не обичаше.<br />И взе Каин зрели овошки, смачка ги, смеси сока им и направи вино от тая смес.<br />И когато Ада ядеше и пиеше, даде й Каин от виното. Всички го знаеха, че работи земя и събира овощия. Засмя се Ада, взе виното, та услади сърцето си с него. А измамливо бе питието наглед и сладко на вкус.<br />Опи се Ада, похот цъфна в душата й — и тя се отдаде на брата си Каин.<br />Обърна се оттогава сърцето и към него. И обикна Ада Каина. Защото целувката му бе пожар и прегръдките му стапяха сърцето.<br />Но клетвата на Сатанаиля съскаше над Каина — и той скоро позна, че се е измамил. Разочарова се той от Ада, дотегнаха му милувките й — и плитка му се видя душата й.<br />И скоро разбра, че го не тегли вече към нея. Горчив бе хлябът му с Ада — и не пиеше вече разтуха сърцето му в нейните прегръдки.<br />А напразно плачеше Ада. И всуе го молеше да се върне при нея.<br /><br /><br />--------------------------------------------------------------------------------<br /><br />След време се разтвори пак сърцето на Каина, та се разпаля в него пожелание към Сета.<br />А Сета бе жена на брата му Евеля.<br />Но твърдо бе сърцето й — твърдо, като ръка на злодеец: не обикна тя Каина, нито поиска да зачади пламъка на домашното огнище. Защото не я теглеше към грях.<br />А когато плодовете бяха обрани, небето се размъти и листата закапаха, умря Адам.<br />И оплакаха го тогава синове и дъщери.<br />Ридаеха Евел и Сета, плачеха Лина и Ада — и безутешни бяха синовете му и синовете на неговите синове.<br />Само на Каина бе твърдо сърцето. Че той бе ял от Дървото на Познанието.<br />Навъсен стоеше Каин, ала не ронеше сълзи. Сухи бяха очите му, защото не рачеше да жали по смъртници и да рони плач по мъртъвци.<br />А трябваше, по Божия повеля, синовете на Човека да принесат жъртва, за да се успокои душата на баща им — и да наследят милостта на Вечния.<br />И огради жъртвеник Евел, та сложи животни за всесъжение пред Господа. Защото бе пастир.<br />А Каин тури плодове от земята, която работеше. Защото бе земеделец.<br />И угодна бе пред Саваота жъртвата на Евеля, а Каиновата не прие — заради греха, що бе сторил, когато остави Ада, жена си.<br />Смеси се димът на жъртвата Каинова с праха на земята — и пламъкът угасна.<br />И разгневи се Каин на Господа, та в страшни слова изрече клетви към небето. И намрази Евеля, своя брат — люто го намрази поради жъртвата и още поради жена му Сета, която бе някога възлюбил, а тя не беше го обикнала.<br /><br /><br />--------------------------------------------------------------------------------<br /><br />И страстно безумие разръфа сърцето на Каина — както буря раздипля тъмни небесни облаци. Защото над него още съскаше клетвата на Сатанаиля — и душата му трябваше да се разкъса от страст по смъртна жена.<br />Черно стана пред очите му, а погледът му се премрежи от страстна мъгла.<br />И в спомена му се ломеше сластно движение на гола женска снага, а пред погледа му играеше измамливо тяло: — цвете, змия и бяс в едно и също време. И видя Каин, че страстта е страшна.<br /><br /><br />--------------------------------------------------------------------------------<br /><br />Твоите абаносови вежди се изгъват надолу плавно и широко — като два черни сърпа, хвърлени върху светлото небе. —<br />— Сето, сестро моя: пожали ме!<br />Слънцето мята върху пясъка своите огньове, а моите знойни стъпки Те дирят.<br />В Твоите движения играе смях — и страст се таи в мрака на очите Ти.<br />— Сето, сестро моя: пожали ме!<br />Твоите румени бедра, пълни и кръгли, ме опиват като вино — и златният мъх по снагата Ти буди шемет в моето болно сърце.<br />— Сето, сестро моя: пожали ме!<br />Нощта пръска по небето едри звезди, а моите парливи очи Те дирят.<br />В Твоите думи кипи гордост — и пламък съска в звъна на гласа Ти.<br />— Сето, обична моя: пожали ме!<br /><br /><br />--------------------------------------------------------------------------------<br /><br />Зачернюва ми живота абаносът на Твоите коси, опива ме трандафилът на Твоите устни, заслепява ме златото на Твоята кожа — о, Сето, сестро моя!<br />Кажи ми: — Стъпчи душата си за мене! — Стъпчи душата си! — И аз ще Те чуя. Кажи ми още: — Бога убий за мене! — В сърцето на Вечния впий нож! — И аз ще Те послушам — о, Сето, сестро моя!<br />Ти сепна в мене заспалата любов, но си отиде — и аз останах самин. И с мене остана моята скръб — о, Сето, сестро моя!<br />Над пожълтелите житни полета се разсипа смехът на Твоята гордост. Над тъмните вълни на замрели потоци се разкърти плачът на сърцето ми — о, Сето, сестро моя!<br />Няма покой за мене!<br />Няма покой за мене!<br /><br /><br />--------------------------------------------------------------------------------<br /><br />И когато една сутрин, призори, Евел излизаше от шатрата, за да отиде на полето, извика го Каин при себе си — и уби го там.<br />И отиде при Сета, жената на Евеля — и с ласки я облада. Защото Сета мислеше, че Евел е при нея.<br />А към изгрев-слънце, когато видя Каина, спящ в леглото й, отвърна се Сета от него в безумна омраза — и с гняв потърси Евеля.<br />Но не можа да го намери.<br />И донесоха надвечер в кръв и рани мъжа й, та го сложиха пред прага. И разкъса Сета одеждите си — и косата си изскуба от жал по Евеля.<br />И прокле Сета Каина с клетви на кръв и омраза: — в Божие име го прокле — мир да не види.<br />И чу Елохим думите на Жената — и повика по име Каина. И запита го къде е брат му.<br />А Каин рече:<br />«Мъртвият е при мъртъвците — и неговият дял е с чакалите на пустинята; — комуто трябва — да го дири! Не ме е никой сложил страж на брата си да бъда. . .»<br />И отвърна лице от Господа.<br />Разгневи се тогава Иехова, та слова на ужас изрече пред Каина.<br />И закле го мир никога да не види.<br />«Върви, сине на безумието! Върви по склона на своята проклета пътека! — И нека плодът на твоята кървава ръка окапва, преди да го вкусиш! — От връх към връх щ е води твоят път — и дните на твоята скръб не ще имат чет! Не ще те два пъти огрее слънцето на една и съща земя — и зората ще те пъди от пътека на пътека. — Кръвта на брата ти за мъст въстава — и реве към мене за отплата. Истина, истина ти казвам: сърцето ти не ще вкуси покой! — Луната ще оповестява греха ти, а звездите ще разказват за безумието ти! — От бездна към бездна ще лети твоят дух! — По върховете ще се мъчиш огън ти да стъкнеш — но бурята ще угасява пламъците му — и ще зъзне душата ти в мрака на Моята жестока клетва! — Върви — и никой не ще посмее да те убие: тежко е да убиеш тогова, който е убил първи път!. . . Върви — и във вечността ти своето проклятие ще занесеш! »<br />И разигра се нещо бурно в душата на Каина, той гневно отвърна лице от небето, но думите на клетвата бяха силни — и заковаха се в сърцето му като нажежени клинове.<br /><br /><br />--------------------------------------------------------------------------------<br /><br />. . .И роди Сета от Каина син — и нарече го Хет, което значи Ужас. Роди и Ада от Каина син — и назова го Навал, което значи Безумец.<br />А те бяха и двамината силни, защото бяха потомци на Сатанаиля.<br />А Каин стана навъсен и страшен. И въглен гореше в сърцето му, а земята пареше петите му — и не можеше да остане в Едема.<br />Тогава извърна лице на ужас Каин и с презрение изгледа Едема и людете му.<br />И устрем към нови земи закънтя в сърцето му тогава.<br />И сбра шъпата си, та я разтвори срещу людете — и остави своите клетви върху Едема.<br />. . .Когато зорницата разкъса черни небеса, побегна Каин от Едема и люти слова пламнаха гневно на устните му.<br />И побегна Каин с разперени пръсти на ръцете — и побегна от Едема.<br />А зад него се чуваха вопли и стонове — словата на кръвта, която вика. . .<br /><br />Николай Райнов<br /><br />Богомилски легендиUnknownnoreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-5445525972173906885.post-6912011116834126362007-11-18T12:30:00.001-08:002008-12-08T14:22:46.298-08:00Тигър<a onblur="try {parent.deselectBloggerImageGracefully();} catch(e) {}" href="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEg4_WgtXlkgCt7dZ42NQEQGnksFf7cFhTrd3rh1pa200T6PRMj_6RQ9Z987AQ8UepQ2Dgkv1EP4WAxeud4LxgHnxEyNGoi0RMkk_hP35gREB8Xz4vm7VehBWtzT9uNO4XgBKE9wCL9Zmvk/s1600-h/tiger.jpg"><img style="margin: 0pt 10px 10px 0pt; float: left; cursor: pointer; width: 220px; height: 161px;" src="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEg4_WgtXlkgCt7dZ42NQEQGnksFf7cFhTrd3rh1pa200T6PRMj_6RQ9Z987AQ8UepQ2Dgkv1EP4WAxeud4LxgHnxEyNGoi0RMkk_hP35gREB8Xz4vm7VehBWtzT9uNO4XgBKE9wCL9Zmvk/s320/tiger.jpg" alt="" id="BLOGGER_PHOTO_ID_5150100713993168482" border="0" /></a><br />На седмата година, откак бе се наченало великото самоотричане, Готама Буда се отдалечи от дървото Боди, па тръгна в джунглите - да проповядва истината на отшелниците.<br /><br />- Малко знам - казваше си той, но това малко е всичко.<br /><br />Когато се отдели от дървото, Просветленият изгледа прохладната сянка, що бе населил с ангели, родени от неговата чиста помисъл, и беше оживил с небесни сладкозвучия, паднали, като пера, от крилата на тая мъдра душа, що бе съзерцавала седем години образите на Вечното.<br /><br />И той каза на тия лъчезарни призраци:<br /><br />- Вървете, ангели! Вървете, рожби мои! Вървете, светли мои синове, при людете, които мислят зло, та срещнете бесовете, що ражда тяхната помисъл, и ги поразете! Хвръкнете, небесни сладкозвучия, алмазни пеперуди на моето съзерцание, бодри благовестници! Отлетете при мъжете и жените, които скърбят, потънали в неволя и грях, та разбийте чемерните писъци на тяхното отчаяние! Идете, чеда на душата ми, при моите братя - и свършете онова, което Готама няма време да свърши.<br /><br />А после пое пътеката, що водеше към джунглите.<br /><br />------------------------------------------------<br /><br />Едва отшелникът се бе вдълбил в гората, иззад вековните дървеса изскочи тигър и се хвърли върху него. Животното бе много гладно и миризмата на човешка плът го накара да повилнее.<br /><br />Просветленият усети острите нокти на звяра върху гърдите си и топлият дъх на кръвожадна паст го прикова към земята.<br /><br />Ала изведнъж се опомни и си каза:<br /><br />- Защо се уплаших от звяра? Нима той може да ми отнеме нещо повече от тялото? Та мигар аз съм само тяло? Не. Но животното, което обитава у мене, се уплаши от животното. Сепни се, Готама: у тебе още живее животното!<br /><br />Тигърът впи още по-дълбоко нокти в гърдите на постника и - види се - диреше сърцето, което бе усетил, че тупти под впитата лапа.<br /><br />Тогава Гутама Буда дойде съвсем на себе си и ужасът го напусна.<br /><br />И той каза спокойно:<br /><br />- Защо се уплаших, наистина? Не е ли било време, когато аз и тигърът сме били едно - в лоното на Върховния? И не ще ли дойде ден, когато онова, що обитава в тигъра, ще стане това, което е сега Готама?... Нима самин аз не бях тигър, когато ме зовяха "княз Сидарта"? О, колко пъти съм искал и тогава, па и след това, да впия нокти в това сърце - в своето сърце - но тия нокти никога не са били колкото трябва остри!...<br /><br />Тъкмо тогава минаха над поляната, дето звярът бе натиснал човека, ангелите, които бе пратил сам Готама да отидат при людете и да убиват бесовете на злите помисли.<br /><br />Те заобиколиха своя баща (защото бяха родени от съзерцанието на Просветления) и се хвърлиха да го защитят, както родни синове защищават баща си в беда.<br /><br />Тигърът ги видя - сияйни, заслепителни.<br /><br />В очите му се сбраха, като в големи изпъкнали огледала, руйните лъчи на крилата и на одеждите им. Той ослепя - сякаш огнени копия му пронизаха очите, и безсилен, сви опашка, па отстъпи накъм гъсталака. Чак когато навлезе в усоите, извърна страхливо глава, па изгледа отшелника, както се гледа изщукнала плячка.<br /><br />Готама Буда видя блясъка в очите на звяра: закана съскаше в погледа му.<br /><br />И, като пое отново пътеката, рече си:<br /><br />- И у мене има още много плячка, още много за разкъсване. Тигърът разбра това. Де да можех и аз да се погледна самин с тоя поглед - поне веднъж!...<br /><br />Николай Райнов. Отдавна, много отдавна. Разкази и легенди. София: Изд. Стоян Атанасов, 1939.Unknownnoreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-5445525972173906885.post-54366645098761945102007-11-02T15:08:00.000-07:002008-12-08T14:22:46.541-08:00Николай Райнов - мисията на един окултен ученик в света<a onblur="try {parent.deselectBloggerImageGracefully();} catch(e) {}" href="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEiBk54sKn_Dzzgvb4R1daX713yuk7s5Zai0DaqrFx5U98WI-N57x0U7eFNcXHDBFz-8VhrQtFet3TDHK4nSvycUntFp2DInmt8_vpv97u5NnJy2SRzQsY6Vpk_jbyZonmJU30ZLTyUBm70/s1600-h/Rainov.jpg"><img style="margin: 0pt 10px 10px 0pt; float: left; cursor: pointer;" src="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEiBk54sKn_Dzzgvb4R1daX713yuk7s5Zai0DaqrFx5U98WI-N57x0U7eFNcXHDBFz-8VhrQtFet3TDHK4nSvycUntFp2DInmt8_vpv97u5NnJy2SRzQsY6Vpk_jbyZonmJU30ZLTyUBm70/s320/Rainov.jpg" alt="" id="BLOGGER_PHOTO_ID_5150106211551307410" border="0" /></a><br /><br />Николай Райнов е уникален случай в нашата културна история – необикновено разностранен талант: поет, белетрист, драматург, есеист, литературен и художествен критик, учен-тероретик, историк и популяризатор на изкуството, философ-моралист, преводач, публицист, неизтощим сказчик, вдъхновен разказвач на нашия и световен приказен фолклор; художник-декоратор, изучаващ и опитващ разнообразни живописни и графични техники : акварел, гваш, темпера, туш, лак върху станиол, дърворезба, линорезба; изискан майстор на илюстрацията, винетката, книжното оформление. Роден в с. Кесарево, Великотърновска област в първият ден на 1889 г, той не спира да работи за Великото и Вечното, и заминаването му от този свят на втори май 1954г. не прекратява това дело...<br /><br />Райнов прави своя литературен дебют с книгата "Богомилски легенди" през 1912 г. Окултната традиция сочи, че това са легендите на Боян Мага (основателят на Богомилската Школа), във варианта им за широка аудитория. През 1912 г. Николай е едва 23 годишен, а легендите носят силен духовен отпечатък.<br /><br />Изключително активен духовно, той е свързван с теософи, масони и различни окултни течения. Бил е ръководител на ложа „Парсифал”, основава Българска Асоциация „Рьорих”, изнася множество лекции на духовна и философска тематика.<br /><br />Писателят е тясно свързан с историята и същината на Богомилското Учение в България. В редица от неговите произведения („Богомилски легенди”, „Книга за Царете”, „Богомилство и Богомили” и др.) има много ценна информация за делото, апостолите и живота на тази Божествена Школа.<br /><br />Въпреки многобройните неуспешни опити на редица влиятелни хора (включително и Людмила Живкова), именно Николай Райнов получава достъп до строго пазеното хранилище на библиотеката в Малта, подслоняващо и до ден днешен оригинални Богомилски книги и произведения.<br /><br />Няма случайни неща.<br /><br />Никак не е случайна и дълбоката връзка между Богомилството и Учението на Бялото Братство в България.<br /><br />Нарочно или не, връзката между Николай Райнов и Учителя Беинса Дуно (Петър Дънов) и до ден днешен остава прикривана и незвестна.<br /><br />При честването на един от юбилеите на Николай Райнов, се явила пречка – Църквата се намесила и съдействала да се отмени тържеството. Известен журналист публикувал на първа страница на уважаван всекидневник статия, как може Църквата да се обяви против честването на такъв велик българин и творец, като Николай Райнов, а да остави „оня брадатия” (Учителя Беинса Дуно) да прави каквото си иска на Изгрева, „поругавайки църквата и вярата”.<br /><br />В кафене в центъра на София, където се събирали редовно различни творци и хора на изкуството, основна тема на разговора била именно гореспоменатото злополучно тържество. Почти всеки имал пред себе си и вестника със статията. Разгорещеният дебат отведнъж секнал, когато в кафенето влязъл не друг, а Николай Райнов. Виждайки какво четат, той само казал „А, статията...Между другото „оня, брадатия, за който се говори, е моят Майстор”.<br /><br />След тези думи се обърнал и излязъл обратно.<br /><br />Друг път, една жена отишла да моли Учителя Беинса Дуно за помощ за несправедливо затворения си брат. Докато чакала в междинната стая на къщата в с. Мърчаево, тя неволно доловила думи от разговора, който се водил в стаичката на Учителя.<br /><br />„О, Махатма, всяка вечер те призовавам в молитвите си и ти ми отговаряш...”<br /><br />Останалото не се чувало ясно.<br /><br />Не след дълго, гостът излязъл от стаята на Учителя и си тръгнал.<br /><br />Жената го разпознала – това бил Николай Райнов.<br /><br />Слабо известен е и фактът, че през 1939 г. именно Николай Райнов води Петър Димков – Лечителя при Учителя Беинса Дуно и ги запознава. Оттогава Лечителя е верен ученик на Учителя.<br /><br />Близки и неразделни приятели, Димков и Райнов са един забележителен пример как трябва да живее истинският човек - впрегнал гениалните си способности в безкористна служба на хората.<br /><br />Независимо от учение или принадлежност, трябва да отдадем подобаващото място на Николай Райнов в Златния век на нашата културна и духовна история. А почитта и любовта, с която са се отнасяли към него съвременниците му, е повече от показателна:<br /><br />„Не мога ти предам точно словата му по никой начин: то бяха слова на творец, които не се поддават на повторение. Ала същността на всичко казано от него аз спастрих в себе си: като лъч го сложих в душата си и ще огрява той пътя ми в идните дни. И веднъж получил признанието на най-големия авторитет у нас, мене не ще ме интересува по нататък ничие мнение: аз вярвам в пътя си и в думите на Николай Райнов.” *<br /><br />*Из писмо на художника проф. Васил Стоилов до брат му Димитър<br /><br /><br />Радислав Кондаков<br /><br />Използвана литература :<br />1. Брошура „Николай Райнов – юбилейна изложба”, София, 1974<br />2. „Петър Димков – добре познатият...непознат”, Николай Кафтанджиев, изд. Хрикер<br />3. Васил Стоилов. История на моя живот;[и] Явора Стоилова. Историята на моя баща. Литературен форум, 1995<br />4. „Завръщането на богомилите”, „Мелхиседек. Пътят на Вярата”, Христо Маджаров, изд. АлфиолаUnknownnoreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-5445525972173906885.post-38417688742964747472007-11-02T14:57:00.000-07:002008-12-08T14:22:46.733-08:00П. К. Яворов. Критическа студия<a onblur="try {parent.deselectBloggerImageGracefully();} catch(e) {}" href="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEjFgE8D94x-nSIdwCaM_1hO7VuoHsTmeo7T4ziYDW1WFms__l9ftGiLxPYzVdIrlW9V5hHnFFXyYaEdeKqGJTVxHXKm_WE7M6FOe-0JsYWnDhjubtrSxkuNwJWNImFA4phwhs-epmcrUPk/s1600-h/iavorov.jpg"><img style="margin: 0pt 10px 10px 0pt; float: left; cursor: pointer; width: 180px; height: 256px;" src="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEjFgE8D94x-nSIdwCaM_1hO7VuoHsTmeo7T4ziYDW1WFms__l9ftGiLxPYzVdIrlW9V5hHnFFXyYaEdeKqGJTVxHXKm_WE7M6FOe-0JsYWnDhjubtrSxkuNwJWNImFA4phwhs-epmcrUPk/s320/iavorov.jpg" alt="" id="BLOGGER_PHOTO_ID_5150105558716278386" border="0" /></a><br />Когато се появи второто издание на неговата стихотворна сбирка, Пенчо Славейков, с природната му духовитост и сарказъм, внуши на "фасулковците", че младият стихотворец е един феномен на нашето литературно небе.<br /><br />И всички му повярваха. Яворов беше отрупан с лаври от всички литературни котерийки и награден с щедри милости от всички ревнители за успеха на книжнината ни. Той цъфтеше като екзотическо растение в оранжерията на сп. "Мисъл" под нежните отгледвания на опитния и реномиран градинар на българските таланти - естетик-професора д-р Кръстев. За първите литературни опити на Яворова няма какво да кажем.<br /><br />Една гладка и стройна версификация, затворила слаби и колебливи настроения, а "Калиопа", която му спечели множество възторжени дитирамби, не е нищо друго, освен сръчно нареждане на рими. "Безсъници" заслужават по-внимателно и обстойно разглеждане, както по своята зрелостна и по-обмислена концепция и още затова, че в нея Яворов се явява с нова и до известна степен завършена писателска физиономия. В нея Яворов ни се представлява като мечтател, който, слязъл от чертозите на своите миражи и съновидения, втурва се в долината на "скръбта", вижда гробът на своите необюздани пламтежи, пожънва плодовете на разочарованието.<br /><br />Дисонанс след поривисто подета хармония. И моралният кризис на Яворова не е нито случаен, нито мъчно обясним. В своето творчество той отразява духовното и психическо състояние на свои почитатели и духовни темпераменти. Яворов се явява идеолог на онова душевно състояние на българския интелигент, повече книжен и екзалтиран мечтател, отколкото чувствен и делови човек, заплетен като петел в калчища в суровата действителност, която за тях си остава terra incognita. Като се явяват неспособни да бъдат практици, със строго определена цел и идеология в живота, те бягат от него, гнусят се от неговите сурови, но разумни борби, т.е. капитулират преди да са влезли поне в едно сражение, и затворени в омагьосания тесен кръг на галените си блянове, стават или отчаяни аскети, или се предават на самостоятелни изстъпления под хоругвите на Нитчеянството или субективния идеализъм. И те биха станали отлични последователи на Кирил Босота, който ни проповядваше, че можем да изпитаме върховно блаженство, като гледаме по цял ден в пъпа си в килия, осветена от жумяще кандило, ако днешните обществени условности да не отричаха подобни учения като вреден и куриозен анахронизъм. До когато интелигенцията на пролетариата се ангажира напълно с неговите борби, бодърствува с една безгранична вяра в тържеството и правотата на каузата си, разглезените синове на имотните слоеве, пълнящи университета и канцелариите на правителствените учреждения, заняти само със своето "аз", несъгрени от благотворен ентусиазъм, предават се на сплин и много други модни интелигентски разстройства. И те или стават саможиви отшелници, или се предават на всевъзможни леки наслаждения.<br /><br />Понякога разочарованието и убеждението за суетността в земното съществувание прави от тези кекави плачливци герои на много мистериозни и покъртителни трагедии. И ако не възприемат епикурейството или дионисовото начало "за виното и жените", те отиват към безумни изстъпления и самоубийства.<br /><br />Така жестоко се наказват ония "високопарни" свърхчовечета, които не могат да разберат реалния живот с неговата неумолима и математическа закономерност и строго определено съотношение с "Бого скота", или пък се стремят да го надхитрят.<br /><br />И не е прибързано или смешно, ако се доберем до логическия извод, че поезията на Яворова, в основата на своята същност, отразява онова плахо и блуждаещо състояние на духовете пред неумолимостта на предопределението, онова чувство на постоянен страх и мистическо самовдълбочаване, причинено от поклонението пред тайнственото и неведомо в законите на мирозданието - което в резултат дава само мрачна меланхолия и безогледно ренегатство от активния суров живот.<br /><br />В целия му том "Безсъници" вее онова разочарование и безутешен скептицизъм, който е присъщ на разбудения след блажено и фантастично бълнувание. И ето какво ни казва самичък той:<br /><br /> Не дирих радости в живота,<br /> Не дирих ветрища и прах,<br /> Ала и някоя голгота<br /> Едва ли нявга обещах.<br /><br /> В света живях с мечта избрана,<br /> Живях с неземен идеал;<br /> Земята чужда ми остана,<br /> Макар че туй не съм желал.<br /><br /> И гост на хората - отдавна,<br /> С усмивка бледа на уста,<br /> Възвих в пътеката най-равна:<br /> Към пътните врата.<br /><br />Мило и трогателно самопризнание! И такъв е жребият на мечтателите и хората с нежна чувствующа душа. Поета, който твори само за себе си, не може да се радва на всеобщо съчувствие. Той остава самотен в своите мечти и тъгувания. Българския народ в своето широко "селяческо" мнозинство е тълпа, тънеща в невежество и крайна сиромашия, за която е много по-потребно гърнето, в което се вари чорбата, отколкото буколическите напеви на поета, страстните пламтежи на художника и артиста. И Яворов, който живее висш духовен живот и далеко надминал средата, която го е родила и откърмила, и на която той гледа от шеметността на своите пиитически излети, всякога ще бъде посрещнат със студено равнодушие и неприязненост. Пък и тоя няма защо да се безпокои, тъй като Пенчо Славейков още в предговора към първите стихотворения, пожела му слаба популярност като верен аршин на истинска дарба и висока художествена концепция. И действително, българския епик е доста непоследователен; той хем не иска популярност, хем се сърди на българския народ, че не го чете и славослови. Той мисли, че се беше заинатил да не пише, като предполагаше, че "фасулковеца", коленопреклонно ще го моли да го не лишава от плодовете на неговата високо-надарена муза. Но българина не се мръдна от мястото си и стария ветеран напечата своите "Сън за щастие" и си преписа още един грях - клетвопрестъпничеството.<br /><br />Равнодушието на българина към "Божите избраници" е логично и заслужено.<br /><br />Ами вий поети и художници какво дадохте на тоя народ? Слязохте ли до него да чуете стоновете му, да го озарите и напътите с факела на истината и любовта, превързахте ли поне една от многочислените му гангрени? На вашето сибаритско спокойствие отвръща се с презрително пренебрежение.<br /><br />Де у нас гражданските певци - пламенните изобличители за нищетата, пороците и тиранията.<br /><br />За народа са нужни учители-пророци, а не себелюбиви и разхленчени парнасци.<br /><br />Това го говоря като упрек за цялата българска поезия, която, напуснала своята реална същност, изнемогва в мрачното безсилие на фразеологията и глупава символистика:<br /><br />Ако не може да бъде полезна, защо да е претенциозна и себелюбива.<br /><br />За нас е потребна битова и нравоописателна поезия. Нам ни е потребна литература, която отразява идейния и нравствения облик на българина, такъв, какъвто го виждаме на нивата, рудниците и фабриките, да създава благата, от които други се ползват, опърпан и покрусен в съдилищата, площадите и тържищата, весел и разговорлив по свадите и кръчмите - българина - този неподражаем шегобиец, лукав, спекулант, раболепен, смел, - днес герой, утре тълпа, груб, приятен, невежа, дилетант и т.н., българина със своята чудна и необятна, неизследвана душа.<br /><br />[бр. 7, с. 10 - 12]<br /><br /><br /><br />Положителни качества в творчеството на Яворова:<br /><br />Яворов владее напълно всичките технически преимущества на стихосложението и способността за ловки съчетания на словесна стилизация и фигуративност.<br /><br />Като доказателство на това, можем да посочим на групата стихотворения - "Дневник", които са най-хубавите негови писания - "Въздишка" (Чудна хубава автобиографическа характеристика!), "Ела", "Сън".<br /><br />В тия стихотворения Яворов се издига на оная шеметна висота в нашата поезия, където други божи избраник у нас до него не е помислювал и да се добере.<br /><br />"Ела" и "Сън" са две късчета, може би най-хубавите в нашата любовна лирика. Чистота и божествен произход на чувствата, изразени в елегантна и чудна пленителна форма. Тука Яворов разкрива богатствата на своята поетически надарена душа...Свежест и оригиналност - ето преимуществата на тие единствени по рода си любовни стихотворения...Те са един вид реакция на скверната и демонична еротика на Кирил Христов.<br /><br />От групата "предчувствия" вее скръбта на един изгубен живот, на заходяща заря.<br /><br />Поета плаче над гробовете на своите погребани мечти. И като безприютен дух напуща своя срутен храм, без жрица, без кумир, за да издъхне някъде в ужаса на безрадостния живот... Този трагизъм от несполучливи блуждения в живота е намерил бляскаво изражение в стихотворението:<br /><br />"Към запад морно слънцето клони", което ни заразява със своите отчаяни елегически акорди...<br /><br /> И аз лежа безсилен: срещу мене,<br /> С мъртвешки лъсък в хлътнали очи,<br /> Чудовищния сън на вековете<br /> Остава неподвижен и мълчи;<br /> И няма да се вдигна, да извикам -<br /> Сковало ме чудовището бди<br /> На устни с прясна кръв, последна капка<br /> Изсмукана от моите гърди...<br /><br />Чували ли сте по-мъчителни и тъжни вопли в българската поезия?...<br /><br />Не, Яворов ни е симпатичен и за това, че като най-чувствителен син на своята татковина, нему се е паднал тежкия жребий да носи в душата си ужаса на нейното трагическо съществувание.<br /><br /> Цял свят понесох в своите гърди<br /> И всичко се превърна там на прах;<br /> Плачи жена, която ме роди, -<br /> В дън всеки плод безплодие узнах;<br /> Плачи, ридай, проклинай, о жена,<br /> Сред нощ и безответна тъмнина...<br /><br />Стихотворението "Самота" е израз на онова чувство на боготворение и прекланяне към стихийната и необятна прелест на природата, онзи трогателен пантеизъм, който Вазов завеща на българската поезия.<br /><br /> И чезна аз в копнението вечно<br /> На мисълта сред тайната дълбока,<br /> И чезна аз в копнението свято<br /> На тайната сред мисълта висока;<br /> И падам на колене и повдигам<br /> Отслабнали ръце към небосвода;<br /> Смирен,<br /> Духът се моли възроден<br /> Сред майката природа!<br /><br /><br /><br />* * *<br /><br />Отрицателните качества в творчеството на Яворова:<br /><br />Несправедливо е да се обвинява Яворов, че е отстъпил от литературната традиция, като употребява стих с произволно количество стъпки и на места нарушава единството на ритъма.<br /><br />Опити за реформиране на стихотворната реч е полезно да се правят, но само да се не злоупотребява с приемите на новаторството и да се сведе класическия звънлив стих до степента на разплута и мършава проза. А това, за жалост, се среща у Яворова.<br /><br />"Поезията трябва да се сведе към ритъма и музиката", говори Теофил Готие. Стихът има много общо с основните закони на хармонията.<br /><br />Стихът е музика с картини и образи.<br /><br />Както едно музикално произведение ни опива и разнежва с акорди и звукове, така и стихът трябва да ни зашеметява със своите плавни съзвучия във форма и съдържание.<br /><br />Напоследък в младите стихоплетци се забелязва брожение срещу рутината на стихосложението, обаче то напомня гневните крясъци на паленце, което хапе камъка вместо този, който го е ударил.<br /><br />Бездарността е всякога революционно настроена към признатите и необходими норми, които служат като пробен камък на тяхната духовна несъстоятелност.<br /><br />У нас най-жарки привърженици на свободния стих се вербуват измежду най-посредствените и бездарни драскачи.<br /><br />"Стилът - ето самия човек" - говори Волтер. "Стилът е индивидуално качество на писателя", перефразира Белински.<br /><br />Яворов е оригинален в стихът си, той му приляга - но следва ли от туй, че трябва рабски да му се подражава и неговото новаторство да се преобърне на "Кантов императив" в стихосложението!<br /><br />У Яворов се срещат много груби и неестетични дисонанси, които говорят за отсъствието на тънко естетическо развитие.<br /><br />В първите си творения той ни поднесе такива нетърпими и вулгарни куплети!<br /><br /> И лучец яж, водица пий!<br /> Дий, воле, дий -<br /> Дий красто дий...<br /> Като няма прокопсия<br /> Плюл съм в тая орисия.<br /><br />Тоя натурализъм не бива да намери мястото си в едно стихотворение.<br /><br />Ако един Михайловски римуваше някога "Хрисувул" с "цървул" - то се е още нищо - това е допустимо за произведение със сатирически жанр, където характеристиката, безпощадното бичуване и карикатурното наподобяване са съществени и първенствующи елементи.<br /><br /> "И писах с кръв и гной!"<br /><br /> "Чудовище си ти, чудовищно дете<br /> На престъплението и позора"<br /><br /> "Родила гнъс и срам."<br /><br /> "Змията те безчувствено кърми<br /> С отровеното мляко на змията"<br /><br />Са изрази, които извикват у четеца чувство на отвращение. Те може би са много нужни на поета, но защо ни са, когато пораждат у нас много некрасиви и гнетущи асоциирани представления.<br /><br />Те ни дразнят и безпокоят като че ли слушаме рязане на стъкло или сме изпили известна доза азотна киселина.<br /><br /> Съскащи и зли,<br /> През моите уста на хаоса змиите<br /> Подават сноп езици.<br /><br />От тази лъжа и грандомания и сам Яворов се би зачервил. Фигурите и сравненията стават смешни и тривиални, когато надминат областта на вероятното.<br /><br />Поезията е изкуство, което най-малко търпи фалша и превзетостта. Стихотворението "Демон", което може да се вземе като автобиография, показва до какъв абсурд може да достигне едно разгалено от ласки и венцехваления самолюбие. Демона на Яворова не е оня дух на отрицание, на възвишена демонична гордост, какъвто го виждаме у Лермонтова, а безсилно удря крилата си в "цинковия покрив на Народния Театър" и ожида за по-тлъста синекюра или разходка в странство. Тука няма удивително енергичния и картинен стих на руския гений.<br /><br />Не, демона на Яворова е една безсъдържателна за четене стихотворна прозявка.<br /><br /> "Да бъда зной, да бъда скреж"<br /><br /> "Гнъс и кал"<br /><br /> "И същи църв ще бъдеш ти,<br /> Алчущи прахът".<br /><br />Нека читателят след това сам извади заключенията си за художествените достойнства на Яворовия "Демон", който носи великия и ненадминат епиграф:<br /><br /> "И будеш тъi царицей мiра,<br /> Подруга первая моя!"<br /><br />Яворов е създал много малко хубави работи. Останалите му произведения са документи за духовните му лутания и неговата страстна жажда за оригиналничене, което в него се изражда до маниерност. Понякога той се влюбва в отделен израз или картина и построява цяла композиция. Изобщо у него няма завършеност, единство в творчеството, както е това във великите поети и донякъде у Вазова и Пенчо Славейков. Яворов е поет на настроението, а не на спокойната и добре разработена концепция. Появяването на Яворова може да се счита като отрадно, но недълготрайно явление в нашата литература. Той не е съумял пък и няма нужната мощ да създаде велики и с трайна красота творения.<br /><br />Неговите стихове приличат на имитирани брилянти, които загубват лъскавината си пред слънчевия блясък. Очарованието от неговата поезия се заключава във външните труфила, във формата. Яворов ще има преходно значение в българската поезия.<br /><br />Яворов се е отдалечил много от духа на българската битова литература. Като чете човек неговите "безсъници", би си помислил, че това не е произведение на български поет, живял под нашето небе, дишал мощния лъх на родните ни полета и балкани.<br /><br />Чуждото влияние у Яворова е толкова много задушило неговата индивидуалност, щото по-голямата част от творбите му носят печата на подражателно съчинителство.<br /><br />Неговите заслуги са чисто езиковни.<br /><br />Той обогати нашата стихотворна реч с няколко хубави обрати и епитети, но той не ни даде високохудожествени ценности. Тепърва трябва да се очаква появяването на истински поет у нас.<br /><br />И той ще се яви самобитно, без лекциите и естетическия катехизис на разни професори и критици, без кичение с чужди дрънкалки и влияния, както естествено и мощно се появява урагана от незнайните недра на безкрайността, волен както вихър в степта, неподкупен и горд както Сократа, смел и дързък изобличител на пороците и злото - както Назарянина...ророк, борец...всичко...цял свят затворен в една душа.<br /><br />[бр. 8, с. 11-16]<br /><br />Николай Райнов<br /><br />П. К. Яворов. Критически силуети (1901-1910). Съст. Албена Вачева, Цветан Ракьовски. Варна: LiterNet, 2002.Unknownnoreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-5445525972173906885.post-24204180743360209782007-11-02T14:54:00.000-07:002008-12-08T14:22:46.893-08:00Симбол и стил<a onblur="try {parent.deselectBloggerImageGracefully();} catch(e) {}" href="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEgOrvv_-QrgekydCvCEnJQ7vMvO3JLJNGFuuG6kiEhOMGOI2ioO5osNkUMHi6piJHiAEukybB11rOuS6QQ1KiODNCa5B5e5ePRnzvqSRM_E0U0sFOcyx_Ad_Il-pVPle8PwV75zFKZeVx4/s1600-h/symbol.jpg"><img style="margin: 0pt 10px 10px 0pt; float: left; cursor: pointer; width: 190px; height: 198px;" src="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEgOrvv_-QrgekydCvCEnJQ7vMvO3JLJNGFuuG6kiEhOMGOI2ioO5osNkUMHi6piJHiAEukybB11rOuS6QQ1KiODNCa5B5e5ePRnzvqSRM_E0U0sFOcyx_Ad_Il-pVPle8PwV75zFKZeVx4/s320/symbol.jpg" alt="" id="BLOGGER_PHOTO_ID_5150106894451107490" border="0" /></a><br />1.<br /><br />Египтяните са тачили Аписа като емблема на животворната слънчева сила: свещеният бик е трябвало да бъде черен (вещество, мраз, застой), а на челото си да носи бяло петно (дух, топлик, движение) във вид на кръг (вечност, слънце, творчество). И днес, когато след вековна работа естетиката се разви в стилопознание, защото вси пластични изкуства станаха декоративно изкуство, някои багри (кармин, Сатурнова червена, смарагдова зелена, слезова, Берлинска синя, минерална жълта и др.) се наричат живи, а други (маслена, печен кармин, мъртвешка глава, тъмна люлякова, графит, пепелива, житна кафена, железна теменужна и др.) се наричат убити. Багрите се движат между двата полюса - бяла и черна, както симболите се редят между алфата - живот - и омегата - смърт.<br /><br />Аписът е трябвало да слива в своя външен вид двете начала: алфата с омегата; неговото нъждество е кръгът, друг образ на слънцето, изобразен на челото му; тоя кръг е ключ на раждане и смърт, на дейност и почивка, на манвантара и пралайя.<br /><br />В храма на Ра в Она (Хелиополис) е прелитал според египтяните свещеният феникс веднъж на петстотин години, запалвал е себе си с лъчите на слънцето върху клада от благовонни дървета и смоли, а сетне се е съживявал от собствената си пепел, отлитал и се връщал в родината си. Тоя образ представя не само смяната на векове проява с векове покой (вселенският ритъм на проявеното Слово, което след това поглъща отново вселената в себе си), но изобразяваща още и Човека, що иде от царството на Духа в царството на Веществото, за да изгори в опита познанието, страданието и жертвата, па да възкръсне и да се върне като безсмъртна искра, станала вече слънце, в огнения океан на Духа.<br /><br />Клод дьо Сен-Мартен казва, че човек се е погубил, като е тръгнал от четворката към деветката. Безсмъртният дух има за белег четворката; веществото се представя с цифрените симболи от деветката. За да се спаси, сиреч да постигне изгубеното единство с всичко, човек трябва да се повърне от Девет към Четири: да напусне мрачната област на Веществото, за да поеме светлия друм към царството на Духа. Тоя друм се означава с шесторката. Слизането на Духа във Веществото се бележи в Индийските стенописи с цифрата 9 - зърно, което забива корен в земята, или кръг, съединен с отвесна черта под него. Влизането на Духа към извора на всяка проява, към Голямото непознаваемо, се бележи с цифрата 6 - зърно, пуснало кълн нагоре, към слънцето, или кръг, съединен с отвесна черта нагоре. А самото Всебитие, отдето изхожда безсмъртното и дето се връща след завършен кръг на развой, се бележи с четворка.<br /><br />Древните Посветени са смятали четворката за емблема на безкрая и на движението, представяща всичко безтелесно и несетивно. Питагор е съобщавал на учениците си като симбол на вечното създателско начало неизразимото име на Бога, означавано с четворка. И тъкмо в четворката според Ж. М. Рагона се намира първият устойчив образ, вселенският символ на безсмъртието, пирамидата.<br /><br />Гностиците твърдят, че цялата сграда на тяхната Тайна Наука почива върху квадрат, чийто ъгли са Мълчанието, Глъбината, Умът и Истината. И затова безсмъртният Дух има за съществен хиероглиф четворката.<br /><br />2.<br /><br />"Езикът на симболите, казва Луи Менар, е естествен език на раждащите се общества; колкото повече стареят, толкова по-мъчно разбират тоя език."<br /><br />Чудно ли е? Първобитните са постигали с интуиция невидимата мрежа от сили, що действат в света, и вси природни тайни са отразили в симбол. Затова симболите са били език на посвета в Тайнствата, а художниците - Посветени. Плутарх, най-големият платоник на късната хеленска цивилизация, като излага учението за идеите, говори: "Тъй като всяко сетивно нещо има много образи, фигури и сенки, та природата и изкуството могат извлече от един образец премного копия, без друго трябва да допуснем, че сетивните предмети тук долу са много по-числени от разумните същини над нас, понеже последните са идеи, образци на сетивните предмети, додето предметите са техни отпечатъци и копия."<br /><br />Древните са открили симбола като едничко средство, с което може най-вярно да се отбележи идеята. Според схващането за идеята и назначението на симбола се е меняло. Тъй Плутарх схваща идеята като "невеществена същина, която съществува от само себе си, дава форма на безформеното вещество и се явява като първо начало в наредбата и разпредялбата на външния свят". Според Сократ и Платон идеите са отделни от веществото същини, които живеят в мисълта и въображението на Бога, сиреч на разумното същество. Редом с това разбиране на идеите цъфти симболът като израз на вечното, духовното, свръхфизичното, що се крие в образите на видимия свят. Това е първичното схващане, което дава още чисти симболи, познати на Платон от Египет, в чийто Тайнства е бил посветен.<br /><br />Отсетне симболът постепенно овеществява, защото самите идеи се схващат материалистично. Аристотел признава идеи и форми, но не ги смята за отделни от веществото; чрез тях според него Бог е създал всичко. А стоиците, следовници на Зенон, казват, че идеите са схващания на нашия разум. И тъй, идеите стават вече понятия, а не творчески първообрази. И редом с това симболите стават емблеми и алегории.<br /><br />Симболите са били създавани чрез число, черта и багра. Негли това иска да подскаже Плутарх като повтаря Платоновите думи за душата: "душата дължи природата си на числото, размера и хармонията"; а знае се, че Платон е смятал душата за най-близка до света на идеите и е носил пръстен пеперуда, издълбан върху оникс. Пеперудата е древен симбол на душата - и в природата на душата (сама симбол на Бога) Платон намира най-явни доближавания до същината на симбола.<br /><br />Числото. Началната цифра е оная, що удесеторява всички, след които бива поставена. Нулата се пише с окръжност - един от най-старите симболи. Всеобщ знак на вселената, на Незнайното божество, на слънцето, на пълнотата, на времето, на развоя, на вечността. Тъждествени образи: яйцето, пръстенът, тонзурата, ореолът, змията със захапана опашка, чакрата (в Индия), окото, обръчът, огърлицата, поясът. У древна Персия виждаме Зеруана, безграничното време - представяно от браманите в Индия като чакра (кръг) - да фигурира върху издигнатия пръст на главните богове. Тоя образ стои в тясна връзка с най-важното от мистичните Питагорови числа - нулата - и с най-големия от боговете на тайнствата - Йао. Египетският Кнеф (Хнуфрис), образ на Божествената Мъдрост, се изобразява като змия, която бълва яйце: от него излиза Фта, представяща зародиша на вселената. Бабилонскит бог на небето се казва Сарос, което значи "кръг"; още го наричат Зероана или Зеро, което значи "колело".<br /><br />Чертата е друг елемент на симбола. Платон казва, че правата черта е по естество права; кривата е нейното допълнение и видоизмяна. В индуската космогония Свайамбува произвежда Нара (мъжко начало) и Нари (женско), които оплодяват вселенското яйце, отделно се развива Вирадж, Създателят. Нара се бележи с отвесна черта, образ лингам (фалос), а Нари - с водоравна, образ на Йони (ктеис). Отвесната черта е била всякога симбол на власт, движение, действеност. Примери: стаповете на вождите от магдаленската епоха, царските жезли и тирсовете на Посветените, обелиските, стълбовете, пилоните, мечът. За белег на това, че човек е цар на животните, служи неговото отвесно положение. Най-силният слънчев лъч пада отвесно върху земята: това намираме изразено в обелиска, в менира от неолитичната епоха, в минарето на мавританските и арабски джамии, в звънарницата на романските църкви и в пинакла на готичната катедрала. Напротив - водоравната черта симболизува покорност, покой, страдателност. Примери: успоредните лъкатушки на египетската стенопис, равната повърхност на вси алтари, ничком падналият роб или богомолец, гробничните камъни - сложени плоско върху земята, легналият мъртвец, подът на храмовете, жертвеният дискос, костената плоча и папирус, отредени да се шие на тях.<br /><br />Числото и чертата се сливат, за да дадат орнамент. Орнаментът е образцов симбол. Основните геометрични фигури са симболи и тяхното съчетание личи в орнаментното съкровище на древността. Архитектурните паметници са сложно сглобяване на такива симболи: пирамидата лежи върху квадрат, египетският храм - върху правоъгълник, базиликата - също, браманските пагоди - върху шестолъчна звезда, будистките дагоби - върху кръст; основата, лицето, вътрешните и външни стени на сградите: всичко е съчетание на симболи, математично построени.<br /><br />3.<br /><br />Питагор смята, че от петте изгледа на телата, които нарича "математични форми", земята е образувана от кубове, огънят - от пирамиди, въздухът - от осмостени, водата - от двадесетостени, а вселенската сфера (етерът) - от дванадесетостени. Платон мисли същото. В тия пет форми и египтяните са синтезували според Аполодор и Плутарх вси видими тела, тела откъм геометричен скелет. Древните художници са стилизували пламъка, като пирамида, а въздуха - като осмостен, ако се съди по техните архитектурни паметници. В посочените геометрични скелети те са намирали изразени числото и чертата.<br /><br />Когато е трябвало да работят на плоскост, геометричната фигура е била достатъчна. С черта се е предавала всякога идеята, затворена и действуваща в даден обект. Нещата и съществата са били стилизувани в геометрични фигури, в чертежен орнамент. Всяка геометрична фигура следователно е изразявала идея. Триъгълникът редом с квадрата и кръга е бил един от най-значителните образи. Свещените три букви, изразяващи мистичната формула на древния браманизъм - съкращение на цялата наука, философия и религия, - са били нареждани в триъгълник:<br /><br /><br /><br />А<br />У М<br /><br /><br /><br />Тъй наредени те значат: "създаване, пазене, преобразяване", но изглежда, че - вън от тоя достъпен смисъл - са имали и незнайно нам мистично значение в свръзка с три главни прояви на божеството и с потайните начала на човешката природа. Съкровената дума, която индуските свещени книги наричат "ключ на душата и вселената", е била изрязана върху златна триъгълна плоча и пазена в алтара на Астарта.<br /><br />Верни на тия начала, индуските скулптури ни дават тройни изображения на Свайамбува, наречени "тримурти". Много изваяния са троелики; тъй Нара, Нари и Вирадж са началната троица; Агни, Вайа и Сурия - проявената; а Брама, Вишну и Шива - създателската. Често ги намираме изваяни в една фигура с три лица и много ръце, накичени с магичните и философски емблеми, що им отреждат ведите и пураните. Също тъй китайският кумир Сампао е съчетан от три лица, еднакви, отдето и да ги погледнеш. Върху един медал в Ермитажа стои изображение на троен бог, седнал на лотос; тоя медал е взет от северните татари. Освен това триъгълникът е дал фронтона на гръцкия храм, страната на пирамидата и на халдейската зикурата, челната стела на персийската гробница.<br /><br />Силата на чертата личи дори в свободния орнамент на древните стилове; общите растителни стилизации винаги запълват определено място тъй, че силуетът очертава известна геометрична фигура; розетата - пълен кръг, палметата, фестонът и шевронът - триъгълник, гирляндата - полукръг, меандърът - квадрат, оливетата и нанизът - правоъгълник, акантината - двойна харфа, торсадата и какеронът - ромбоид, трилистникът - ромб, волутата - елипса, винетката - сърп.<br /><br />Най-опростен орнамент е буквата. Древните хиероглифи - египетски и хетски - са истински симболи. Едва по-късно те биват опростени дотам, че служат за израз на понятия, а сетне и на представи. Най-типични са анаглифите - симболни изражения, изразявани по скулптурни паметници. В своето "ръководство по хиероглифичната система на древните египтяни" Шамполион пише:<br /><br />"Ако е имало в Египет, както многобройните твърдежи на древните ни мъчно позволяват да се съмняваме, система, запазена за жреческото съсловие и за малцината, просветявани от него в Тайнствата, тя сигурно трябва да е наглеждала рязането на анаглифите. Тия барелефи и фантастични картини работят само чрез симболи и очевидно съдържат най-скритите тайни на тогавашното богознание."<br /><br />Според Климент Александрийски егептяните бележат слънцето под вид на бръмбар - "тъй като това насекомо, след като втвърди на топка волския тор, търкаля го на гърба си отпред назад. Те вярват, че бръмбарът живее шест месеца под земята, а останалото време - на повърхността на земята. Те добавят, че бръмбарът вцръква в топката, образувана от него, семенен зародиш, та по тоя начин се размножава." ("Stromata", lib. V, c.IV). Като изхождаме от началото, че истински симбол се създава чрез наподобяване по действие, а не по външни признаци, "трябва да знаем, че бръмбърът като симбол на слънцето е много по-сполучлив от кръга; еднакво сполучливи са и другите два слънчеви симбола - корабът и крокодилът. Но не трябва да забравяме, че всички тия симболи не подразбират видимото слънце, а Невидимото Същество, чието тяло е слънцето според книгите на Хермес. От друга страна, симболите стават достатъчно широки, за да задоволят дори копнежа на съвременните художници, ако вземем предвид, че вселенската, оплодяваща, животворна и създателска сила, отбелязвана с тях, се корени в душата на човека, а не само в природата. По тоя начин симболизуването може да се вдълбочи, додето проникне в потайните бездни на душата - и много древни симболи биха могли плодовито да се възобновят от даровит художник.<br /><br />Сред хиероглифите намираме типични сближавания по действие, доста любопитни: рогът или копитото значат работа, змията - цар, заекът - изпитание, ястребът - раждане, запалената кандилница със сърце отгоре - Египет, рашето - Просвета, човек под лотосова чашка - жрец, вратата - Тайнство, жабата - мълчание и тайна, песоглавецът - букви, знание, жертва, фениксът - душа, ибисът - сърце, щурецът - Посветен в Тайнствата.<br /><br />Много хиероглифи са минали като орнамент от Египет в другите страни и художниците са ги употребявали - често без да подозират, че използуват потайното писмо на жреците. Талазният извитък, назъбената двойна черта, стълбовидният извитък, фризът от решетови сплитки, шестолъчната звезда, кръстът Тау, окото, брадвата, бичът и перото са минали у всички по-сетнешни орнаментики, дето - в повечето случаи поне - са служели само за украса.<br /><br />4.<br /><br />По повод един барелеф, що изобразява асирски военачалник, Гобино казва: "Идея за победоносна сила е изразена в мощните, напрегнати членове на фигурата... Но каква е главата? - Тя е нищожна, лишена от израз, безстрастна."<br /><br />И египетското, и асирското, па и индуското изкуство си служат с условния израз - замръзнал, паметен, запечатан за цели векове. Те имат избраната замисъл: "идея за победоносна сила е изразена в мощните, напрегнати членове на фигурата..."<br /><br />Аналитичното изкуство - ако изкуството от възраждането насам (с малки изключения) може да се нарече тъй - можа да се домогне най-много до създаване израз на лицето, защото изразът е най-високото, което природата може да даде на художника в един съзнателен модел - и то при обилни психологични знания. Изразът се дава чрез линии и форми, но това отношение между линия и форма се налага от природата; художникът го постига чрез копиране на предварително нагласен модел, чрез познаване отношението между вътрешното и външното действие - между душевното движение или характер и пластика или мимика. Най-плодоносно е в такива случаи за художника да постигне (сиреч да нагласи и копира) точно оня израз на лицето и онова движение на тялото, които отговарят на душевното вълнение или на характера, що иска да изобрази.<br /><br />Скръбните скоби в историята на изкуството - от края на средните векове до началото на тоя век - отдалечиха художника; той биде тласнат по лъжлив път, за да усвои материалистичния поглед върху природата като предмет на изкуството. Най-горното, до което успя след шествековна упорна работа да стигне тоя заблуден дирител, бе формалното изкуство.<br /><br />Синтетичното изкуство, прегърнало заветите на древността и средновековието, призна между линията и формата ново отношение, много по-важно за художника; това отношение се нарича маса. Линия и форма съществуват в природата, но маса - не. Масата не се копира, а създава.<br /><br />И симбол, и стил - растат върху масата.<br /><br />Но - що е маса?<br /><br />Основните понятия в теорията на изкуството са били различно определяни. И днес има още материалисти, които под линия разбират чертата, под форма - облата повърхност, а под маса - веществото. В такъв случай най-много маса би имало у Рубенс, най-силна линия у Дюрер, а най-добра форма - у ония, що пишат цветя и зеленчук...<br /><br />Въпросът за масата изпъква едва в началото на тоя век! Сигурно под маса се разбира онова, което наричат с тая дума хората от улицата ...<br /><br />Тъй като масата е известно отношение между линия и форма, тя може да бъде разглеждана двояко: или като елемент на рисунката, или като средство за композиция.<br /><br />Линията изразява движението на съставните части на модела - жив или бездушен, все едно. Тия части в природата са съчетани в единство, за да вършат работа: всяка изхожда от дадена точка и се стреми към друга, дето се свързва с останалите части. Окото на анатома намира органи, а окото на художника - петна. Но тия петна са насочени към ред точки - и тяхното движение се предава с линия. Следователно линията не е контур, не е силуетна черта, не е и граница между две петна, а самото движение на петната; в природата има линии; само петте посоки на пръстите, почти успоредни в движение, и общата посока на дланта; простряната ръка е "бедна в линия". Свитата в юмрук е - напротив - богата: там всяка фалангина и фалангета имат свое движение, палецът се поставя в особено отношение към четирите останали пръста, а свитата длан се сбръчква и нарязва на ред тънки форми - всяка с особено движение. Затова в тоя случай ръката е "богата в линия".<br /><br />Ако разгледаме всяко петно като самостойно цяло, а не в отношението му към другите, като част, що живее сама за себе си с известен дял светлина, сянка и багра, ние получаваме форма. Богатството във форми не се дължи на тяхното количество, а на качеството им. Пролетното небе е "бедно откъм форма": по синьото дъно виждаме пръснати твърде много бели облачета - накъсани, еднакви по изглед и багра, различни само по големина. Друг вид взема неспокойното небе: един градоносен облак изменя небесносиньото от мътен ултрамарин до гъсто индиго, а самият облак е пълен със злокобни приливи на тъмни багри - набръчкан, сбран, силно извит в огромно заплашващо петно. Такова небе е "богато откъм форма". В природата има и форма: достатъчно е художникът да я схване, опрости и подчертае в характерните места, за да я направи изразителна.<br /><br />Но маса няма в природата. Аналитичното изкуство не може да даде маса: първо - тя не се намира в модела; второ - няма средства да я създаде.<br /><br />И така - що е маса?<br /><br />Линията е движение, формата - плод на това движение; масата е връзка между идеята, чието облекло е формата, проявата на тая идея, чийто път е линията. Затова съвременното стилознание, като дири разрешение на въпроса за масата, извръща поглед назад и се спира върху Платоновото учение за идеите. Аналитичното изкуство намираше опора в оная естетика, която трябваше да бъде по принуда материалистична; тя наричаше маса - веществото, купа, грамадата, защото това бе едничкото, което художникът можа да види. Но синтетичното изкуство се опира на идеалистичната естетика - на новото стилознание, което твърди, че масата е нещо чуждо на природата, но свое на духа; че масата е нещо, което трябва да се създаде.<br /><br />Разгледаме ли петното като ред от точки, що се движат от прието изходище към дадена цел, получаваме линия, сиреч повърхност в движение, повърхност като движение. Ако пък разгледаме същото петно като застинала следа на това движение, като завършен плод, живущ самин за себе си, ще имаме форма, сиреч повърхност в покой, петно, което води свой живот. Линията е движение, затова художникът я постига с рисунка, с геометричен скелет, с ред черти и мазки - онова, що се нарича замах. Формата е застой (поне в отношение към средните петна), затова художникът я постига с колорит или моделуване, с повърхност, с геометрична фигура, с плътно долепени цветни петна, с онова що се нарича изучаване. Масата изразява идеята, що оживява цялото - невидима за окото, но достъпна за художественото съзерцание. Тая идея се проявява за художника в особено отношение между линия и форма: у живия модел това отношение наричат жест, поза, движение, характер, експресия. Но то е още проява на идеята; самата идея не се вижда в природата: вижда се изразът й. Затова художникът не може да копира маса, а трябва да я създаде: идеята е плод на умо-зрителна или интуитивна работа.<br /><br />Върбата с наведени клони не плаче в природата. За естественика тя е род дърво - Salix babilonica. Но за художника е скръбно същество - той я кара да плаче на картината. Наистина има модели, които по-изразително предават експресия, поза или жест: достатъчно е художникът да отхвърли излишното, да подчертае най-важното и да приведе в единство потребните елементи, за да даде маса. Също тъй в природата има цветя, които по-лесно се стилизират от другите, но стилизирани цветя няма.<br /><br />5.<br /><br />Стилът влага художествен възглед в творческата работа, създава логика на линии и форми, избира ред композиционни похвати, подвежда природата под свои условия на схващане и предаване, внася единство на художествения характер в разнообразни творби; накъсо - дава определено отношение между художествен идеал и художествен израз. Масата е нещо частно: тя само изразява художествен възглед, като прави творбата психологично ценна. Стилът е цел. Масата - средство. Може да има стил, който отрича или не знае масата: барок, рококо, империя, сецесион, йонийски, коринтски - от историчните стилове; стилът на Рубенс, на Рафаел, на Бьоклин, на Лийберман - от художнишките. Но масата не ражда никога безстилна творба.<br /><br />Без да изпадне в крайност, човек би казал: маса има дори там, дето линия и форма са сведени в енигма, за да не се различи вече, отде са произлезли; тъй е при крайно стилизуване: в азбучните знакове на най-древните народи, в цифрите, в орнаментиката; там идеята се е облякла в най-простите си одежди. Тя е почти гола - видима не за окото, свикнало да вижда само форми, а на вътрешния поглед на синтетика, математика или симболога. Масата е най-верното средство за създаване на симбол.<br /><br />И тъй, стил и симбол се събират върху масата; само масата създава симболичен стил. Махнем ли масата, ще имаме емблема, художествен разказ, иносказание. Ще имаме свързване на понятие (а не идея) с видим предмет (а не със стилизирана природа) чрез външни признаци (а не по действие и сънища). Емблемата се създава по наподобяване, а симболът - по вътрешна аналогия, според закона за съответствията.<br /><br />Тъй като формата е плод на движението, а линията - израз на това движение, линията е първично средство за схващане на природата и в ранните изкуства е държала винаги преобладаващо положение. Изображенията на животни в Комбарелската пещера (край Еза) са барелефи, тия върху Так-Керския камък - също, асирските и египетски изображения са дълбани, рязани или писани нашироко; изпъкналостта се явява отпосле. Първите творци са били привличани от движението и него са смятали за главен признак на изобразяването: тая обич към живота, проявен в движението, ги е държала в толкова властен плен, че дори първата скулптура е барелеф, отсечен в мощна и дълбока линия. Формите са съвсем общи: те са вредом, подчиняват се на линията; дори контурът влиза навътре и се завива, за да очертае мускул, а след това продължава нагоре и бърза да посочи движението на гъвкавите членове (Асирия).<br /><br />Фигурата в предисторическото изкуство (пример - Магдаленската епоха) е само няколко черти; животното и дървото - също; водата се рисува с успоредни вълнообразни лъкатушки, а планината се дава само с гребена си. В тия знания за линията като преобладаващ елемент се корени в появата на хиероглифа и първите орнаменти. В съвременното изкуство символ и стил се много тясно сплитат. Боравенето със симболи води всякога към синтетичен стил: тъй се явяват архаизмът, примитивизмът, експресионизмът. Стилът е единство в ред признаци, свързващи художествения идеал с художествения израз. А симболът изразява състоянията на голата душа, която граничи в своите дълбочини с космичното. Затова неодушевената природа чрез симбол се влага психично съдържание, а в одушевената - космично. Оттук изхожда стремежът към крайна простота, едно стилизиране и монументална изразителност, присъщ на съвременните стилове.<br /><br />Опора на тоя стремеж е признанието, че изкуството има за основен вътрешен белег субективността. Аналитичното изкуство следователно не е изкуство, както науката не е поезия. В реда на художествените творби жанровата живопис, мъртвата природа, реалистичният или импресионистичен пейзаж, студените актове, натуралистичният портрет или историчната композиция заемат мястото на поразата в словесността: те не са изкуство. Може да са скъпи документи за етнографа, естественика, историка или психолога, сиреч опори и помагала на науката, но изкуство не са. Те са редом с творбите на изкуството онова, което е публицистиката или дидактичната проза, пътното описание или - най-много опитното изследване със студено, точно око и вярна, но безстрастна ръка.<br /><br />Изкуството, при което е възможен стил, начева оттам, дето художникът се сили да заключи своя замисъл в стилизувани природни елементи. Защото изкуството не може без трагедия, без постигане на космични тайни, без душевно рудокопство - или поне без личен възглед за потайното в Света и Човека.<br /><br />Везни, 1920, кн.1.<br /><br />Николай РайновUnknownnoreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-5445525972173906885.post-70732917714164970662007-11-02T14:48:00.000-07:002008-12-08T14:22:47.165-08:00Вечни поеми<a onblur="try {parent.deselectBloggerImageGracefully();} catch(e) {}" href="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEgbM97Evf2gdO4fqivi12OOZ88wgGqE4IqU68bPJ7TbhqdsNskZg8hFnP48N-MRP4_NEC2GEbAqKNU8vfsp_gX1X3oa5UekdB_jiAKgsBvKCt2s16nNq23ll2S_iK6P-MGMm5Da0NJprS0/s1600-h/isus.jpg"><img style="margin: 0pt 10px 10px 0pt; float: left; cursor: pointer; width: 190px; height: 252px;" src="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEgbM97Evf2gdO4fqivi12OOZ88wgGqE4IqU68bPJ7TbhqdsNskZg8hFnP48N-MRP4_NEC2GEbAqKNU8vfsp_gX1X3oa5UekdB_jiAKgsBvKCt2s16nNq23ll2S_iK6P-MGMm5Da0NJprS0/s320/isus.jpg" alt="" id="BLOGGER_PHOTO_ID_5150111850843367090" border="0" /></a><br />По дългия път, изминат от Човека, личат криволици, бездни, кръстопътища. Тук таме стърчи по някой мраморен изтукан, който сочи върховете, дето сгърчена ръка е драскала е драскала с разкървавени пръсти, за да се вкопче в канарата. Всеки от нас минава тоя дълъг път, всеки драще с ръце жестоките скали, всеки се стреми към върха – волю-неволю. Грехът разяжда мнозина, негли всинца ни, мами нашите души, омагьосва ги, държи ги в плен. Ала царството на Нощта е недълготрайно: за всекиго изгрява слънце. В тия борби на човека със себе си се развива – стих по стих – вечната поема на душата; човек се стреми да разбере Земята, защото нещо общо оживява и него и нея, той е част от нея, неин син, нейна гордост, неин позор. Страшните въпроси, които си задава човек във време на тия лутаници, са счупили не един череп о стената на мрачния затвор, наречен Съдба.<br /><br />Без да помни това, сам затворникът някога си е съградил тоя затвор, дето сега се мята душата му, кълне, моли се, зове Непознатото за помощ.<br /><br />Образите на тоя затворник – многолик, самин за себе си страшен, често жалък, понякога велик – давам в тая книга. Назовах песните си “Вечни Поеми” не затова, че по форма или замисъл ще пребъднат (знам тяхната преходност: те са мост, а не Млечен Път), а поради това, че в тях се Вечните и за Вечното. Във всеки от изнесените типове се проявява, струва ми се, целият човешки под – и за това те са вечни. Заглавието не трябва да лъже никого: не казвам че са вечни моите поеми за тия люде, а – че съм написал онова, що са пробудили у мене Вечните Поеми за исполините на духа.<br /><br />Кои са тия исполини?<br /><br />Техните пътища кръстосват земята, защото народите не могат без шепота, бляна и наитието им; светът се развива под тяхно вдъхновение. Мъже и жени, зрели плодове на миналото, те дирят още скъсаните жили, що са свързвали някога Човек със Земя. Те са вечни обелиски на людския стремеж, Млечен Път над човечеството, златен рог, из който шурти опиването на душата, стрели, с които Великията между Великите лучи челата на избранниците.<br /><br />Всеки от тях е по един век.<br /><br />Всеки е алмазна сянка на Човека, хвърлена от Слънцето върху Земята.<br />Затова изглеждат много.<br /><br />А те са – Един.<br /><br />Човек не е хубав нито паднал, нито гордо възправен.<br /><br />Хубав е – когато се възправя.<br /><br />От всички белези на стъпки по пътя аз съм харесал само стъпките, що се лутат.<br /><br />От Човек до Земя: то е друм на лутане. Хората вървят окъсани, морни, прегладнели, изнурени от ход и мъка. По храстите се веят парцали коприна от нечии дрехи. По пясъка се вдълбяват кървави стъпки. Рядко се чува песен, ала когато се чуе, тя е хубава. Вихърът разнася клетви, молитви, бълнуване, шепот.<br />А когато човек преполови пътя, потребно му е да спре малко на отмора, да изгледа минатото, да се замисли; някои тогава начеват да се молят, други почват да вярват в призраци, трети се изповядват. На минувачите това се вижда смешно. Но ако обичаш човека, ти ще го разбереш. Коя майка се смее на сина си, когото другите смятат за луд?<br /><br />Давам тая книга – с хубавото и грозното, що има в нея – на малцината, които биха я обикнали; дано тя бъде каменен стълб, макар и окълцан от груба ръка; дано посочи нещо, дано изведе някого, дано не бъде безполезна. Тя носи онова, що съм живял дълги години. За мене беше нужда – да я напиша. Желаех - тя да бъде зряла като мене; ала що да правя, когато поколението, към което принадлежа, е поколение на предходници? От нас не излезе ни един водач. Ние проправяме път за песента на по-имотните сърца.<br /><br />Книгата ми, разбира се, не носи откровения. Но тя е писана с обич към всички, които са носили много рани, защото са летели твърде нависоко. Почит има в нея. И скръб. И разкаяние – понякога. Писал съм я с вяра, че край нас подрастват сърца – по-изобилни с любов, по-мъдри воли, по-лъчезарни умове. Те ще узреят в ония дни, когато нас не ще ни има. Но не е ли все някакво участие в тяхното велико дело и това – поне да им протегнеш ръка?<br /><br />Ако някой от тях удостои тия стихове, които звучат негли не като песен, а само като копнеж за песен – ако ги удостои със своя поглед и намери в тях поне езика на своя баща и майка с нещо от неговата хубост, аз ще му бъда безкрайно благодарен.<br /><br />Затова моля тия бъдни избранници на нашето племе да се не оскърбяват, че тям, тъкмо тям посвещавам тая книга. Във всеки случай, тя дава това, което съм живял – и затова настоявам да бъде четена като изповед, а не – да се разглежда като някаква bibles pauperum.<br /><br />Иисус Христос<br />Последен от боговете<br /><br />1<br /><br />Христос – алмазена Змия, извита<br />По звездното небе на всички векове.<br />Аз искам – огнено длето в гранита<br />На изполинския обелиск да изкове<br />Лъчиста извивка<br />На светлата Змия<br />Обвила в звездна сянка цялата земя.<br /><br />Аз искам лъчезарната Змия от камък да извая<br />И с изумруди да обкитя гъвкавата низ<br />От пръстени : да трепне жарствена омая<br />В мощта на поглед властен и лъчист.<br /><br />Погледна ни апостоли, апостоли бездомни, и се вкаменихме<br />Пред огннеия лик на въплътено Слово.<br />От слънчеви потири звездно вино пихме –<br />Лъчи и пламъци на жъртвата Христова.<br />Пророчески език<br />Обжегна се огън дух новороден.<br />През бездни от светлик поведохме народа<br />Към Царството Господню:<br />От мрачни преизподни<br />Към свтозарния четог на въплътено Слово.<br /><br />Аз искам лъчезарната Змия от камък да извая<br />И с аметисти да напъстря светъл низ<br />От люспи, но властта на млата късо трае:<br />Не светва под длетото погледа лъчист.<br /><br />Обходихме света, дванадесет апостоли бездомни,<br />Творихме рай сред мъката<br />На всеки пъкъл,<br />Простряхме невод от лъчи по цялата вселена –<br />Да уловим душите заблудени,<br />Които плачат, хълцат, стенят,<br />Притиснати от ноктите на вечното страдание.<br />И ние, уморени странници<br />Към слънчеви земи,<br />Към светозарния чертог на въплътено Слово,<br />Събрахме вси души, обречени на жертва,<br />И ги поведохме по светлата пътека.<br /><br />2<br /><br />Залутани влъхви низ мрачна пустиня<br />Друм тежък минават в среднощна тъма.<br />Звезда огнелика ги води.<br />Рой звезден се сипна, стопи се. Отмина<br />И глух полунощ. Притихна земята,<br />Заспаха стозвездни кервани.<br />“Къде е Фуха, що изходи<br />на Тайната пътя към огнена скиния?”<br />Мълчат мрачините,<br />Задиплени в тежки савани,<br />От скръб изтъкани.<br />Най-сетне звездата се спря<br />Навръх планината, що дига гранитно чело<br />Над ширни пустинни.<br />Пръст огнен разсече небесното лоно,<br />Зорница червена изгря –<br />И рукнаха звездни порои ;<br />И кипна море от обрадвани песни,<br />От звуци тържествени, строги, магесани,<br />Които отвеждат душата в чертога небесен,<br />В алмазния трем на предвечното Слово.<br /><br />Вечни Поеми<br />Песни за човека и земята<br />Издателство Стоян Атанасов<br />София, 1928Unknownnoreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-5445525972173906885.post-51037641766318995212007-11-02T14:33:00.000-07:002007-11-02T14:34:10.864-07:00За Николай Райнов"Той иде от далечни земи и носи със себе си звездня лъх на вечното..."<br /><br />"Там той е намерил забравени книги, що никой не е чел - книги може би никога ненаписани - и е<br />замислил своите "Видения из древна България"..."<br /><br />"Там той е прозрял тайни, разгадани от малцина преди него - и е замислил своята поема "Градът"."<br /><br />"Там той е познал Ариеля и Каина - и е дошъл на нашата скръбна земя, да сложи пред жертвеника на<br />българската поезия бисерите на своята "звездна душа", в която се оглежда измамната усмивка на<br />Сатана."<br /><br />"И той минава край нас - безстрастен и далечен - унесен в в спомена на ония незнайни земи, които<br />е оставил и които носи в себе си."<br /><br />"Чужденец за всички - за него почти никой не говори."<br /><br />"Самин, заключен в своята tour d'ivoire - до него не стига вълната на безплодни гуми, що се разлива<br />затворена врата."<br /><br />"Той върши своето огромно дело на пръв стилист в тая малка страна - и, сред "ливадите на своето<br />съзерцание", изпитва звуците на забравени думи, възвръща тяхното някогашно значение."<br /><br />"Неговият звук е остър. Той пронизва като писък безлюдните степи на нощта. - Но не е ли Райнов оня,<br />който написа "Очите на Арабия", - невем най - човешката повест, изплакана някога на нашия роден<br />език?"<br /><br />"Неговите жени са разголени, порочни, безрасъдни. Тяхната настръхнала плът не знае насита. - Но<br />не е ли той оня, който написа "Сонора" - невем най-чистата жена, която е създал някога нашият<br />роден език?"<br /><br />"Неговите мисли са светкавици, неговите думи са откровение, неговите отмерени речи блестят като<br />сияние."<br /><br />"Напразно той загъва своите блянове в рухото на древен цар. Напразно той се тули зад маската на<br />странни образи от миналото, което му служи само за украса. Сърцето на един поет разискря в<br />тия нови книги - и бележи опасните пътища, по които е минала смелата мечта на безпокоен дух."<br /><br />"Защото Николай Райнов е преди всичко поет."<br /><br />"И в часа, когато отзвучат тръбите на много тъмни слави - сред мрака на нашето скръбно небе ще<br />засияе новородена звезда."<br /><br />"Защото Николай Райнов носи на челото си звезда."<br /><br /><br />Николай Лилиев<br /> <br />Из материал от Николай Лилиев<br />публикуван в "Райнов Лист", С., 12.III.1939Unknownnoreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-5445525972173906885.post-50330793029122464972007-11-02T14:25:00.000-07:002007-11-02T14:26:21.614-07:00Цар на мракаИ когато на седмината Синове на Пламъка потръбиха началото на света, роди Саваот Своя Син и го нарече Авенир, което значи Баща на Светлината. Лицето му бе пурпурно като зора и очите му бяха пламъци, подобни по блясък на златна сплав. Нямаше дух с по-хубав и по-мощен облик от неговия. И по бодрост, младина и сила Авенир не можеше да се сравни с никой. Той беше огненият живец на света и в него тупкаше сърцето на вселената. Защото беше Син на Всевишния.<br /><br />И даде му Елохим Седемте Небеса и всичко невидимо. И тогава се замисли Авенир, отвори уста, па каза:<br /><br />"Широки са небесата. Силен е Бог. А моето сърце е празно. Къде да намеря словото, което с мълния да разпали духа и даде път към онова, що няма край?"<br /><br />Умисли се Авенир.<br /><br />Тъжен беше.<br /><br />И тъга легна по цялата вселена.<br />........................................................................<br /><br />А когато минаха седем дена, стана вечерта по залез Авенир, та отиде при Синовете на Пламъка.<br /><br />И видя ги отдалеч Авенир - потънали в светлина. А сенките им се губеха - седем дълги сенки с теменужен блясък на аметист.<br /><br />И рече Авенир: "Ширно е небето - и тайни са пътищата на Адонай. Като Аданмант е здрава мъдростта Му.<br /><br />Ала празно е моето сърце - и нямат небесата място за мене. О вие, Водачи на седемте полка, елате с мене! И нека ново Небе съградим - Земя да съзидаме - и път нека дадем на това, що няма край!"<br /><br />Нощ покри тогава лицата на Синовете и слова на метеж съзряха в словата на Сина Божи.<br />И рече Иехудиил:<br /><br />"Тъмни са речите ти - тъмна е твоята мъдрост. Проклет - онзи, който туря пръст на жерлото!<br /><br />Мощен е Иехова. Неговата мисъл е чиста като сълза, но гневът му отравя като сок на бучиниш. Кървав ужас е неговата ярост - и клетвата Му е слънчев бич. Ние - не сме с тебе!"<br /><br />И отдалечиха се седмината Синове на Пламъка: лицата им - бели и замислени, а главите им наведени.<br /><br />И разпали се мъст ужасна в душата на Авенир тогава, та прокле с горчиви думи Синовете на Пламъка. И станаха думите му скорпиони, а мислите му - пепелянки.<br /><br />И докосна се после с гневна ръка до седемте сенки Авенир - до сенките на Синовете се докосна той - и сенките приеха вид на люде. Те бяха снажни и силни, а ръцете им - с мишци на исполини.<br /><br />И повика Авенир първия от Владиците на Гръма. Името му бе Авадон, което значи Ангел на Бездната. Косата му бе от пламъци, а лицето му - гиздаво, като лице на жена. Очите му бяха тъмни като пропаст и пареха.<br /><br />Kато видя гневен Авенир, запита го ангелът кой го е наскърбил.<br /><br />А каза Авенир Авадону:<br /><br />"Авадоне, Царю на бездната и Властителю на Гърма! През себе си трябва живият - и да не плаче по мъртъвци. Ето - тези сенки, те са наши слуги. Просторни бяха небесата за Седмината Синове на Пламъка, за Владиците на Гръма и за Вождовете на Божия Меч. Тесни са те за Авенира - и няма място за мене тука. Да съградим Ново Небе, Земя да съзидаме - и да въплътим съзидания там! За творчество жадува Бащата на Светлината - и за път, по който няма умора - за бездни, издън които не проглежда изход, Авадоне, ела с мене - ти и твоите полкове!"<br /><br />И поведе Авадон шестимата Владици на Гръма и полковете на Мълнията с тях.<br /><br />И страх налетя върху вселената - леден страх.<br /><br />И трая седем луни.<br />........................................................................<br /><br />А когато се завърши седмата луна, стигна до Саваот гласът на небесния смут - и закле се Бог в името Си, че ще накаже Своя Син.<br /><br />И клетви горчиви промълви тогава.<br /><br />Авенир стана мрачен като здрач, лицето му - тъмно, а сърцето му закоравя. Прокоба Божия надвисна над света - и Авенир биде наречен Сатанаил, което значи Враг на Силния.<br /><br />Тогава създаде Сатанаил Небето с неговата звездна плащеница, тайнствените писма на Зодиака и седемте седалища на Слънцето. И създаде още Земята - с живота, кипящ в растенията - мътното алое с неговата миризма и огненият храст с неговото великолепие.<br />И насади Едема с неговите чарове. И река направи да тече низ Едема: река, която протича в четири потока.<br />Името на първия поток бе Фисон. Той минаваше през страната на Двата Стълпа и вълните му бяха зелени със злата и отражения.<br />А името на втория поток бе Гехен. Той поеше страната Етопис, което значи Огнена Змия. И неговите води пречистваха всичко и топяха металите като пламък.<br />Третият поток бе Хидекил, което значи Двоен Език. А той оросяваше страната Асурхай — и вълните му бяха бавни, мълчаливи и тъжни. Във водата му се смесваха черни и бели талази, а по средата се къдреше размътен гребен.<br />Четвъртият поток се казваше Фиурах, което значи Глас от Небето. Водите му бяха като разтопена сяра и даваха змиевидни блясъци по вълните В този поток се чуваха странни гласове. И в него можеше да се види отразено всичко, що става по Небето, по Земята и в Седемте Бездни.<br />И погледна Сатанаил делото на ръката си.<br />И всичко бе хубаво.<br />И усмихна се Сатанаил.<br /><br /><br />--------------------------------------------------------------------------------<br /><br />И когато привърши създаването на Едема, взе Сатанаил от ръката на Авадона Огън, Вятър, Вода и Пръст, па ги закле със заклинанието на Пръвния Хаос — и създаде от тях Човека.<br />Но Човекът бе недвижим и нямаше дух в него. И напразни бяха усилията на Сатанаиля да съживи Човека. Стоеше Човекът — хубав като бронзов истукан, и някак тъжно гледаха очите му. Но погледът му бе празен и не извираше душа от него.<br />И проводи Сатанаил Авадона да иска от Саваота дух.<br />Смили се Вишният и даде на Човека небесна душа, но дух не му даде.<br />Защото върху Земята и Небесата на Сатанаиля духът не можеше да живее.<br />Но закле се Адонай в седмото от Своите имена, че ще даде дух на Човека, когато мине през Бездната, Земята и Трите Небеса.<br />Тогава оживя Човекът и даде му Сатанаил име Адам, което значи Роден от Земя, защото от пръст го бе направил.<br />А Човекът бе самин и тъжеше.<br />. . .И видя една сутрин Адам пред себе си Жена, облечена в одежди от слънце — и диадема от смарагд на челото й. А върху диадемата пишеше: Тайна.<br />И трепна в буря сърцето на Човека. И той не смогна да каже нищо: очите му бяха слепи от блясъка и, а умът му не можеше да разбере буквите върху нейната диадема. Защото Човекът не познаваше още знаците и не знаеше смисъла на начъртанията.<br />Тогава Жената пристъпи и каза:<br />«Аз съм Ева. Който не мине през мене, не ще стигне до Бога. Затова моят Творец ме нарече Майка на Живите. »<br />И възрадва се Адам, сърцето му се стопли, а на лицето му изгря усмивка.<br />А един ден, когато бе горещо и Ева пиеше вода от извора, Сатанаил мина през Едема. Наведена над кладенеца, Ева пиеше. Задната пола на дрехата й се бе дигнала, та кракът й се виждаше цял. Сатанаил видя крака й — бял, като млечен халкидон. . .<br />И желание заигра в сърцето му, желанието роди страст, а страстта — копнеж. И закопня пръв път по жена Сатанаил.<br />Когато една сутрин Ева спеше под сянката на голям кедър, Сатанаил първица съзря, че тя е хубава. Защото копнееше по нея, но отбягваше да гледа тялото й. И сега я видя. Устните и се червенееха, а веждите засенчваха с теменужен мрак очите й.<br />«Тя е хубава!» — рече Сатанаил.<br />И той я пожела.<br />А когато Ева се събуди, Сатанаил й подаде съдина със сок от кимион и семена от мандрагори.<br />И засмя се Жената, като насъне се засмя тя, затвори очи — и в шемет изпи напитката. А питието бе топло, благоуханно и възбудително.<br />И щом го изпи, Ева пламна, очите и станаха влажни, а взорът й се премрежи, като поглед на безумен човек. Тя не можа да сдържи своята плът — и пръв път позна, че е жена. . .<br />И отдаде се тогава на Сатанаиля.<br />Тя му се отдаде дръзко и без свян — както се отдава жена, която е познала много мъже. И когато Сатанаил я остави, тя се още гърчеше в тръпките на своята неутолена страст — и още го викаше с поглед — и още помнеше бурното безумие на мъжките ръце. . .<br />А след греха Сатанаил се усети слаб и не можеше да сътвори нищо. Помрачиха се очите му — и видя Ева, че той страда.<br />На лицето му се изписа непознат копнеж, тъга по нещо ново и незнание притисна душата му — и не погледна вече той Жената с око на пожелание.<br />А Ева се мъчеше, че я е отхвърлил Сатанаил. Защото бе силен и погледът му беше слънце, а целувката му пареше като жив въглен.<br />И роди Ева близнаци от него: — момчето нарече Каин, което значи Син на Желание, а момичето — Каломаин, което ще рече Дъщеря на хубост.<br />И те бяха хубави.<br /><br /><br />--------------------------------------------------------------------------------<br /><br />А когато Сатанаил помрачи душата си, та отвърна лице от Жената, нов копнеж облада сърцето му.<br />И прати той втори път Авадона при Всевишния с молба да му даде лъч от Върховното Небе, за да го сложи в сърцето си.<br />И чу го Адонай.<br />А щом Авадон донесе лъча, Сатанаил отново просия — и вложи в сърцето си този лъч. И възкипя отново в него жад за творчество, душата му се развълнува от буря на предчувствие — и създаде той Царството на Трите Небеса.<br />— За да се сбъдне това, що в клетва бе казал Всевишният някога:<br />«Истина, истина ти казвам: ще дам дух на Човека, когато мине през Бездните, Земята и Трите Небеса.» — —<br /><br /><br />--------------------------------------------------------------------------------<br /><br />. . .А Ева плачеше по любовта на Сатанаиля, но не можа да я възвърне. И съзря я веднъж Адам, когато се къпеше в потока на Едема. Слънцето я миеше с лъчите си, по нейната слага изгряваше свенлива радост, че я гледа мъж, а очите и пиеха светлината на росен ден.<br />И възпали в душата му пожелание погледът на Жената, която не бе още видял гола.<br />А Ева умееше да се смее и да прегръща — и Адам простря към нея треперливи ръце.<br />. . .Но скърбеше Ева по ласките на Сатанаиля, та не намери никъде утеха. Защото Сатанаил я гледаше дълбоко и тя виждаше цялата си душа, отразена в пламъка на неговите очи.<br />И плачеше Ева — и всуе търсеше разтуха при Адама. Но ето, Адам я позна — и роди Ева от него син. И нарече го Евел, което значи Ридание. Защото в ридания го зачена и в ридания го роди.<br /><br />Николай Райнов<br /> <br />Из "Богомилски Легенди"Unknownnoreply@blogger.com0