Вечен Скитник

1

Презрял завоите към всеки мирен кът,
- пътеките към завет и огнище,
развихрил мантия, продран в бурята
и в страшните веявици на огнено прозрение,
с коси разпръснати по рамената
(коси като посърнала трева по селски гробища),
окъсан, бос, висок –
подобно скелет от загадки : ти летиш
нанякъде...- къде?
(Та кой ли знае,
де свършва дългий друм
на горделивеца, проклет от Бога?)

И ето : твой подслон е вечното съмнение,
А твой печат е вечний Бунт.

С окъсана душа, в парцалите
На много царствувания облечен,
И с кървави петна по дланите на мисълта,
Що се векове катерила по страшните стени
На всяко пъклено “защо?” –
- ти скиташ по света ;
обходил седем пъти цялата земя,
от полюс,
до полюс,
под огнения гроздобер на кървави звезди,
узрели за божествения лин,
очакващи ръката на Лозаря да ги сложи
в потира на световния Покой ;
- под бурята на уморени ветрове,
които молят сърпа на Жътваря
да им отреже тънките нозе ;
- под вихрите на черна полунощ,
която би желала – слънце
да не изгрее никога :
ти скиташе по света –
и все едно ти е, къде ще бъдеш утре.

Душата ти е сита и пресита
На царски гозби и вина :
Ти преживя до сетна тръпка всичко,
Що са живяли хората ; узна
До сетна тайна всичко скрито, по което е ламтял
Скъпернишкия разум на човека,
На мъдрост ненаситен ;
Високия ти череп се издигна
Над всичко
Що е човека трупал векове
И пастрил, сякаш пастри
Алмази, от небесните слънца
Откъртени. Предълъг беше
Деня ти, Ахасфере : ден без край...
И днес ти всичко
Тежи : душата ти прилича
На лакома оса, потънала в море от мед,
Осъдена да се отрови
От лудий сок на свойта ненасита.

(Защото в оня ден, когато Той направи
от своята стопена мъка на творец
вселенната – накичена
като алмазнобагра пеперуда -,
когато – прав над бездните от мисъл,
над лулите от творческо страдание - ,
простря ръце
над новозачнатия свят,
- простря ръце като крила на серафим,
за нови тайни жаден, огнеок, велик,
стопил новородени свтлини
в плавилнята на своята
пламенна Воля
- ти, Ахасфере.
Негова сянко,
От завист разклокоти в буря своя злобен кикот)

2.

Нагизден с горди бръчки на безмълвна мъка,
Днес ти споделяш мълчаливата вечеря
На някой сиромах бездомен –
И чужди сълзи ще разкалят твоя друм
На напасти, страдания, беди
Но пак не ще заплачеш, Ахасфере!

(Защото твоите очи са сухи : помниш ли,
когато Синът Му, от света разпънат
на кръст, в последното си гърчене
от мъка
изпъна наболелите си жили
и вцепенените си стави и разклати
огромний кръст,
до половина впит в земята –
в оная каменлива пръст ; -
- Когато Майката на Назарянина,
Припаднала до белите нозе,
Облени с кръв
Измиваше Му раните с горчиви сълзи ;
- когато младият Йоканаан
погледна с мъртър поглед
към кръста и се разтрепери от страдание
като човек, ужилен от оси на сто места ;
- когато целий Рим,
загледан към Голгота,
извърна своята глава, накичена
с венец от лаври,
за да не види – как
ще сбърчи вежди Милостивеца за стене път :
- помниш ли в тоя вечерен,
от мъка черен час
каква жестока канара
търкулна от Голгота твоя смях?
Помниш ли, че рухналата в бездни
Скала на безчовечната ти гордост потопи
В морето на страданието половина свят?

....

Николай Райнов

Вечни Поеми
Песни за човека и земята,
Из "Ахасфер"
Издателство Стоян Атанасов
София, 1928