Боян Мага и Богомилските клади

Тези думи са откъс от една книга на Николай Райнов – „Книга за Царете” и по-точно от произведението „Цар Петър”. Това са словата на Боян Мага пред събраните Богомили, чакащи своето огнено бъдеще : през кладите на света към огъня на Божественото. Тук е даден един кратък миг от големия и труден подвиг на Христовите воини – пълното осъзнаване на жертвата на личния и физическия им живот в името на Любовта* :

... А долу, дето витловидната стълба затръшваше в широка площадка, начеваше продълговата подземна горница, осветена от желт пламък на вощеници.
И когато сетният черноризец влезе, всички паднаха на колене.
И той застана пред аналой, на който лежеше разгърната книга – и обгледа коленичилите.
А те приличаха на широко море, през чиито черни талази е минала буря.
Черноризецът бе висок и през черното покривало се не виждаше образа му. Под сгърчената светлина на треперливи свещи той приличаше на тъмно желязно изваяние.

Ток обърна няколко листа от голямата кожена книга, та прочете :

„...И рече им: -
„ Няма по-силна обич от тази – да положиш душа за свои и за тугини! Готов съм за вас душа да дам, братя Мои - : готов съм кръстна смърт да приема за всички ви! –
„ Който между вас желае славата Ми, - свой Ми е, защото желае славата на Небесата. А който между вас желае смъртта Ми, враг Ми е, защото желае смъртта на Светлината: - за свои и за чужд съм готов на кръстна смърт, братя Мои! –
„...И после им рече: -
„ – Това ви повелявам : обичайте се един другиго! Мрази ли ви светът, знайте, че Мене преди вас намрази!
„ Защото сте чужди на света. Защото не сте от света.
„О, да бяхте от света, обичал би ви светът! Че светът пази своето. Но – вие сте тугини на земята!
„Не сте от света, а Син Човешки ви от света избра, та светът ви намрази и по вашите пътеки сложи клюси, а по друмовете ви – примки –
„Ала – не пускайте страх в сърцето си, братя Мои, - и не ломете ръце о зида на презрението! – Това ви възвестих : да се не съблазните! –
„И ето : пак ви казвам, братя Мои - : от синагогите ще ви прогонят! И време настъпва (а близко е това време -), кога всеки, който ви убива, ще мни че служба принася Богу!”

Гласът му бе строг и звънлив.
И всички познаха гласа на царския брат.
А пред него се леко вълнуваха тъмните талази на широкото замряло море.
Те мълчеха до един, паднали на плочите, - и сякаш чакаха ангела на смъртта – да мине над тях.
И тогава черноризецът заклопи книгата, опря ръка на нея – и тихо рече :
- Готови за смърт бъдете, братя мои! – готови за поругание, за мъки и за – смърт! Защото Той бе казал някъде : „Чрез Мене се идва при Отца!” – И можем ли стигна чертозите на Небесния Велможа, - освен чрез кръст?

- А колцина от вас могат понесе поругание, мъка и смърт? Да запита всеки сърцето си овреме : да запита сърцето си насаме : готов ли съм за Голгота?
- И който не вижда още готов себе си, - да потърси подкрепа от по-силните! Има кой да помогне! Има кой да защити! Само ревност за вярата топлете в себе си, братя мои, - и глад за повече небе!

...Гласът му почна да расте, сепнаха се огнени трепети в словата му – и той сякаш фърляше мълнии в душите на сбраните, като показваше с костелива ръка небесата.

А те слушаха, все още паднали на колене, - и това море от тъмни хора приличаше на изгорял град, нахвърлял върху тъмна стъгда своите черни главни.

А Боян Магът говореше :
- Не се бойте, братя мои! Не се бойте: - за Христа нищо не е страшно! – Та един ли е само погинал за Него? И кой посмя да поругае паметта на мъчениците, убити за Негова слава?
- Ала грейте в себе си жад за подвиг – и чудо ще порасте в сърцето ви! Погледнете вселената : два пожара горят – вдясно и вляво. – Единият пожар гърми тържествено празничните звуци на преплетени пламъци. И той озарява пред себе си съкровищата на цял свят, за да хвърли вълшебство върху онова, що зоват хората щастие, разкош, великолепие, хубост. И пламъците му огряват честити лица, сити души, изтънчени движения, - а всяка негова искра озарява младеж и мома, които се прегръщат.
- Ала пред големия пожар блести златно изваяние – и скъпи камъни покриват одеждите му, а на короната му пише : „Гордост и Суета”. – Ще идете ли там, братя мои? Ще идете ли да се поклоните на златния изтукан?
-...Там ще намерите вси наслади. Трапезите на Греха са накитени със скъпоценни украшения – и всяко от чудесата на човешкия ум служи на един грях. Там под багрите вълни на високи пламъци, се къпе шествието на онези, които светът зове щастливци : ще идете ли там, братя мои? Не се ли счупи у вас и сетнята крехка лъжа? Не се ли стопи и сетният образ на велелепна измама?
- Ако сещате слаби нозете си – и ако вашият поглед криви към вчерашните дни на щастието , които ви научих да презирате, - вървете там : широки са трапезите на Греха, а златният друм към Гордост и Суета – е друм, с цветя посипан!

...А те лежеха пред него на студените камъни, - опрели чела о земята, - и мнозина се разплакаха.

И пред тези разкървавени от подвиг души се наново пронесе позорният спомен за минали дни – и тяхната съвест се сгърчи от болка, защото сещаха още по снагата си лепкавите петна на многодневен грях.
А той разбра – и кротко позвънтя гласът му. И словата му се разнесоха тихо, сякаш прошепнати от ангел :
- Не ви съдя, братя мои! О, знам : не ще се върнете! Не ще подирите вече – знам – златните кидари на Божия Враг! Ала де ще идете : питала ли се е душата ви? Знаете ли, че има само един път – и само една врата?
- ...Пожар гори и там – зад тази врата, - зад дясната врата, но – друг е този пожар!...Там горят хора, презрели златния кумир и светлите трапези.
- ...Пламъкът хапе телата им, пърли кожата им, - а спуканите жили пръскат ручеи кръв, но кръвта пламва – и по изгорелите мишци жилите се гърчат като струни на страшни арфи...
-...Главата пада в безсилие назад – и безумието на болката отнема съвестта на запаления. Ала след миг той се отново сепва – и непокорната плът се гърчи като змия около зачервения железен кол, който я стиска в прегръдките на своите пръстени от остра, нагорещена тел...
- И погледът дири нещо, - дири хладно небе. – копнее по ивица студен кръгозор, - ала над него се извива само сив дим. И горе, дето трябва да има небе, червените пламъци тъкат мрежа от жестоки камшици...
- И – след ужасни приливи и отливи на свяст – мъченикът става неподвижен – и пламъците само една обгорена главня, която е била някога човек.
Гласът му се сниши – и уплахата пред един дълго чакан въпрос разтърси талазите на всяка душа...
- Защо те умират, братя мои? Кой ги е довел там? Не ги ли уплаши миризмата на запалена човешка плът? Не ги ли пропъди пъклената горещина на тази огромна пещ?
- ...Там, пред вратите, стои Човек. И Той е бос, Неговият хитон е скъсан, на главата Му се вижда венец от кървави тръни, а по ръцете му рани от гвоздеи цъфтяха като ужасни кървави трендафили...
- Христос стои пред вратите - : за Него са дошли да умират те! И в мига, когато помътената свяст се губи сред болката на огнени камшици, те чуват кроткия Му глас да пръска като с ледна роса душите им – и да им говори: „Верни сте Ми били за всичко, деца Мои - : встъпете в радостта на Моя небесен чертог! Там ще ядете Небесен Хляб и ще пиете Жива Вода, от която се не ожаднява! Елате в радостта на своя Господар! – Елате на пира на Младоженеца!”

...Той спря.
А те чакаха още, още.
И, като протегна към тях десница, черноризецът запита с шепот:
- А вие ще ли можете ли понесе това, братя мои? Дали ще пожелаете славата на Оногова, Който кротък и беден чака Своите мълчаливци пред вратата на мъките? Не ще ли ви сплашат високите стълпове огън – и писъците на онези, които горят, ала е късно да се върнат?
- Надникнете в душата си, та вижте, ще ли можете! И, ако отвъд вратите мъчителите жигосват с огнено клеймо вашите майки, изтезават с меч и бич братята ви – и в неистови прегръдки позорят сестрите ви, - къде ще отидете? – Ще ли напуснете огненото ложе, ако ви обещае Врагът Божи милост над вашите близки – ако пусне на волност вашите сродници, а вам даде място на своите трапези? – Ще ли минете край кроткия взор на Христа, за да се поклоните на златния кумир?
- О, не се бойте: Христос не ще ви погледне с упрек! Ала можете ли понесе кротката скръб на тези тихи, насълзени очи? – Кажете, братя мои, - кажете: къде ще вървите? В кой пожар ще пратите своята душа да приеме кръщение?

...А въпросът бе страшен – и те не смееха.
Те гледаха земята, от гърдите им се къртеха тежки въздишки, както се кърти скала, - но устата им мълчеха, защото всеки виждаше опасния път, а никой не бе сигурен, че ще го избегне.

- Кажете, братя мои - : с ръка на сърце кажете!
О, те не смееха!

...И когато черноризците станаха, защото страшната проповед на смъртта бе свършена, дълго не смееха да се погледнат един другиго.
Те стояха с наведени глави – и всеки жадуваше в опасен подвиг да изпита себе си – и една обща сила сближи тези сбрани хора – и трепет премина отведнъж през душите им, както мълния разклаща канарите на балкански връх.
И от човек на човек преминаха свещени тръпки – и те се усетиха чужди на всичко вчерашно, на всичко днешно – и светът, измамата, суетата, домашното огнище, обичните хора - : всичко се плъзна някъде далече – далече.
И всичко, що пазеше техният спомен, се скри като забравено, излишно, чуждо...
...А пред тях стоеше той, - братът на цар Петра, - вълшебникът, - и разбра той свещените тръпки на духа – и простря ръце над тях, а те паднаха – да ги благослови.
И, кога кръстоса над главите им своите ръце, в душите на черноризците мина страшният трепет, който води човека на мъка и на смърт – в името на нещо свято, което душата крие и не дръзва да яви никому.
...И пред наведените очи блеснаха огромни бели пламъци – като крила на лъчиста птица. И неясен ведър глас зашумя в душите на сбраните – и отново се разнесе страшният трепет на Тайната и Подвига...
...И всички паднаха ничком, сякаш душата им бе опърлена от огнените езици на Свети Дух.

Николай Райнов

„Цар Петър” от „Книга за Царете”
издателство Стоян Атанасов, София, 1918г.

----------------------------------------------------------------------------------
* Радислав Кондаков, съставител

Симеон Антипа и неговата историческа мисия

"И некой от бъдещите ще върви върху руините и ще дири скъпи съкровища."¹

Симеон Антипа е богомилски водач и епископ, и една от най-интересните личности в нашата духовна и културна история. Той е сред седмината, които присъстват на една важна среща в църквата Св. Параскева, сградата на коятo не съществува вече. Датата е 13 април 928 г., а събранието е с участието на двама непознати и тайнствени сирийци. Може да се каже, че с това събитие се слага началото на богомилското движение и учението за Милостта Божия.

Симеон Антипа е бил известен като изключителен иконописец и миниатюрист, като дълго време е изучавал това изкуство в Атина, Византия, Флоренция и Венеция.

Един от най-активните епископи на богомилството, Симеон е работил предимно на територията на Полша, с център на дейността си в днешен Краков. Той постоянно е обикалял градовете, които днес наричаме Рига, Варшава и Виена, като поставя 35 презвитери да ръководят „верните” богомили и „слушателите” по тези места .

Но това, с което е най-характерно делото на Епископ Симеон, е историчността и книжовността. Той като че ли единствен от богомилите е държал да се гледа на ставащите събития и от дистанцията на времето, и да се остави писмена следа за бъдещите поколения. По тази причина е изисквал от богомилските църкви да се съхраняват творенията на апостолите и да им се изготвят точни преписи. Може да се каже, че именно на тази негова дейност ние дължим всичко, което е стигнало до нас за Учението на богомилитe – по-голямата част от свещените книги, които се пазят в Малта са негови, или копия, изготвени от него. Въпреки че заедно с други свещени книги те са пазени строго в подземията на Малтийската библиотека, писателят Николай Райнов успява да получи достъп до тях и да ги опише в свой, неиздаден труд¹.

Някои от тях са, например - 18-те легенди от Боян Мага, точно копие на изгорения оригинал; „Стефанит и Ихнилат” – която може да бъде наречена „богомилското Евангелие”, с коментари от Симеон Антипа; тайното Йоаново евангелие, също с негови коментари; 12 книги за „Брака” от Богомил, както и много рисунки и художествени образи.

Симеон Антипа е автор на единствената книга за богомилската история, наречена „История на Милостта Божия” и обхващаща периода 928 – 960г. Тя е голям формат, около 270 страници и вътре има сведения за самото учение, учениците и тяхното дело, събитията и нещо много важно - вътрешната им връзка.

Епископ Симеон се е опитал да систематизира и представи цялото Богомилско предание в книгата си „Теория на Милостта Божия”, която включва мистериите, ритуалите и магичните догми на ранното Богомилство.
Други книги от богомилския апостол, които са запазени в Малта, са например "Книга на Пророчествата" – тайна версия на библейските пророчества и "Ледни Дихания" – магически заклинания и ритуал.

Тези, както и много други книги, служат като основа и безценен извор за богомилските креации в Европа – катари, албигойци, розенкройцери, патарени... А знаем, че в люлката на именно тези учения се заражда Европейският Ренесанс.

Изводът, че ролята на Симеон Антипа в европейската история е огромна се налага съвсем естествено – както казва Николай Райнов : „Защото онова, което той скицира като деяние и подвиг на първите 32 години, разрастна и храни народите цели четиристотин години.”¹

По инциатива на Симеон и Петър Осоговец (друг богомилски епископ) руснаците приемат християнството. Това става по времето на византийския император Константин, който изцяло подкрепя и закриля богомилите. Предоставил управлението на жена си Елена и министрите, императорът се занимава главно с проповеди, изкуство и книжовни занятия. Самият той става кръстник на руската княгиня-регентка Олга, която приема християнството във Византия през 956г. Това позволява на богомилите да започнат работа в руските владения, преди официалната църква да сложи ръка върху духовния живот на тези области.

Но минава времето на император Константин VII Багренородни.

Когато започват гоненията, кладите и убийствата, един по един богомилските епископи и архиепископи заплащат с живота си за това, че са дръзнали да разкрият на хората истинското Христово Учение. Епископ Симеон е последният останал жив от водачите на движението, когато е заловен и затворен в църквата Св. Параскева. Там той е измъчван и изтезаван повече от година – знаейки кой е, мъчителите са искали да се доберат до богомилските книги. Той е бил поставян върху горещи въглища, наливали са разтопено олово в носа му, а накрая са отрязали и езика му. Дори самият патриарх Дамян е отвратен и ужасен от зверските мъчения.

Но богомилският мъченик отказва да предаде книгите и своето Учение.

Епископ Симеон Антипа е изгорен на 17 ноември 972 г. – на същото място, където преди това е бил изгорен Архиепископ Богомил.


За нас остава скромния дял да почетем живота и делото на този, който ни дари скъпия спомен за един духовен подвиг :

"Аз искам да запазя като скъп спомен на поколенията онова, което извършиха някои; аз искам да дам назидание там, дето смътната памет ще си спомни само метеж и позорно деяние; когато говорят: те бяха съблазнители и духовни лихсимци; аз искам младите да дадат правдивия ответ: Ние знаем какви бяха те - ние знаем за какво умряха!"¹

Радислав Кондаков

-----------------------------------------------------------------------------------------------------------------
¹Цитатите са от неиздадения трактат на Николай Райнов “Богомилство и богомили”

Зелени крила

В славните дни на Тутмеса пръв жрец на Амона бе стария Манут. Нему бе поверено голямото книгопазилище на фараона в подземията на Тебес - и той се грижеше да възвестява по царството веленията на боговете.

Облечен в бял аксамит, със златен атев на глава и с бич от медни жици в ръце, той отиваше сутрин, в третия час на деня, в двореца на фараона - да възвести мира на царството.

В ръката му имаше жезъл от злато, а на ябълката лежеше изваян сребърен бръмбар, който крепи на главата си слънцето, а в нозете си държи кълбо със семена, от които ще се роди съдбата.

Жрецът излизаше пред фараона и смирено навел глава, изричаше всеки ден едни и същи думи:

- Сине на слънцето, враговете на Масър лежат в кръв под нозете ти!

С тези думи Манут възвестяваше мира на цялото царство и вярната воля на боговете.

Ако фараонът го не запиташе нищо, жрецът си излизаше, без да дигне взор и да го погледне.

Той вървеше, както вървят робите - безстрастен и мълчалив като мумия.

А после влизаше в своите широки подземия - и под зелена светлина на смола четеше папируси, дето с йероглифи бе означено страшното учение на жреците.

В пъстрите редове, завещани от Хоруса, старецът тълкуваше съкровени думи, които учат човека да прави злато от пясъка на пустинята.

И после влизаше в най-тъмните ходове на подземния дворец, за да прелива течностите от една съдина в друга - и да ги подгрява над пламъка от кедър, лаврови листа и кости от лъв.

И кога слагаше в течността прах от изумруд, той спираше ръката си. Защото в книгите бе казано, че злато може да направи само този, който не е казал през живота си една лъжа. И - казваше се още - в деня, когато излъже онзи, който е обърнал в злато пясъка на пустинята, златото ще се обърне в кръв.

И първият жрец на Масър слагаше ръка на сърцето си - и се питаше излъгал ли е през деня.


Дванадесте години минаха, додето Манут, първият жрец на Тебес, приготви праха, с който можеше да се обърне в злато пясъкът на пустунята.

И един ден, след като бе възвестил пред фараона мира на царството и волята на боговете, старецът влезе в своите подземия - да види що е станала сместа, която на слаб огън трябваше да тлее цяла нощ.

Когато отхлупи медния капак на вазата, дето бе затворена сместа, очите му блеснаха от радост и ръката, която държеше похлупака, трепна: на дъното на голяма ваза, покрита със зеленикава ръжда, лежеха две шъпи жълт прах.

Този прах бе дирил цял живот старият жрец.

Той взе шъпа пясък, разсипа го в аламбик с широко гърло, наля червена течност и сложи една прашинка от скъпата смес.

И до среднощ стоя над кипящия аламбик - да чете предписаните от книгите на Хоруса заклинания.

И през дългите часове, когато устата изговаряше бавно и тържествено съкровените слова, умът на жреца рисуваше светла картина: пред неговите очи се простираше бекрайната пустиня - и всяко зрънце пясък бе златно зрънце.

Цялата пустиня блестеше като безгранично море от скъп метал, а над нея се издигаше слънцето - и неговата светлина бе оскъдна и бледа като лъчи на мъглива луна.




... А додето жрецът четеше съкровените слова на папирусите, в града на фараона ставаше нещо зло и съдбоносно.

Ала старият Манут нема време да възкади смоли пред сребърните огледала, та да попита каква е волята на боговете.

И той не видя нищо.

Когато наближи третият час на деня, Манут разтвори аламбика и лицето му възсия повече от златото, което стоеше пред него, в дъното на отхлупения съсъд...

Той улови с ръка топлия златен пясък и го разсипа на сребърна тепсия: златните зрънца звънтяха като струни на голяма арфа - и блестяха като слънчев прах.

И старецът забрави, че третият час на деня го вика в дворците на фараона.


Едва след час си науми първият жрец на тебес, че трябва да върви пред царя, за да съобщи волята на боговете и да възвести мира на царството.

Ала в ума му светеше още безбрежното златно море - и той нетърпеливо очакваше мига, кога ще види цялата пустиня златна.

И той не забеляза, че в двореца царува страшно мълчание.

Роб излезе зад големите стълпове, украсени с главата на Хатор, та каза на стареца, че враговете презнощ са избили вси царедворци.

Ала Манут не чу нищо - и нищо не разбра.

Край него лежеха по кървави губери виночерпци, свирачи храмови писари и роби.

Те бяха заклани с широк нож - и счупени оръжия се виждаха хвърлени край тях.

Ала Манут не видя нищо - и нищо не разбра.

Той стъпваше в локви кръв, но кръвта отразяваше златната пустиня на неговия блян - и той не зърна ни кръвта, ни убитите.

Пред очите му играеше само един образ: безбрежно златно море, а в него - той, новият творец, който обръща в злато цялата земя...


И кога стигна големия престолен чертог, той отмери с привикнала стъпка шестнадесет крачки, смирено наведе глава и произнесе старите заучени думи, които всеки ден бе изричал цели шестдесет години:

- Сине на слънцето, враговете на Масър лежат в кръв под нозете ти!

С тези думи Манут възвести в онзи злокобен ден мира на цялото царство и волята на боговете, която не бе имал време да научи...

Фараонът не оговори нищо.

И жрецът понечи да си отиде.

Ала в мига, когато щеше да се обърне назад, един чужд глас властно му извика:

- Безумче! Дигни си главата и виж! Виж кому говориш!

Пред него лежеше кървав и посинял убитият фараон...

И той се обърна назад, за да види кой му говори.

И видя двореца пълен с непознати мъже - и те държеха кървави мечове в ръце, а по железните им щитове личеха ръждиви петна кръв.

Пред тях стоеше младеж с медна броня и с корона от злато и рубини.

И жрецът смаян гледаше чудото - и не знаеше не е ли това жесток сън...

Ала новият цар властно изрече своята първа повеля:

- Пуснете го да си върви! Безумни са жреците в тази страна: безумец се не убива!...


И кога Манут влезе изново в своите подземни скривалища, той намери в сребърната тепсия вместо златни зърна топли капки кръв...

И ледният поглед на стария жрец се избистри като ум на мъдрец - и той вдигна очи нагоре, за да погледне нещо далечно...


Там, дето свършваше големия град, за да наченат пясъчните хълмове на пустинята, ломеше талази огромно кърваво море , червено като зърна от нар...

А над града, над пустинята, над целия свят се носеше леден въздух - и кръвта се смръзваше, за да образува високи червени планини със зловещ блясък на кървав рубин...


И над цял свят се бавно понасяше ужасно веене на големи зелени крила...

Николай Райнов

“Слънчеви приказки”

Закваска

Лешояда не се надяваше да стане цар. Както знае всеки в Афганистан, народните пратеници намериха бъдещия си повелител в една от ония китайски къщи, дето развратни момци пият нощем оризова ракия, пушат хашиш и разпътничат. Полугол и съвсем пиян, юнанският княз лежеше в обятията на две хубавици, но предложението да стане цар го накара да изтрезнее тутакси.

- Може - рече той, - но трябва да ми платите дълговете: задлъжнял съм до гуша.

- То се разбира, ваше височество - отвърнаха раболепно пратениците. - И дълговете ви ще платим, и злато на ръка ще ви дадем. Че как може другояче? Нали вие ще ни бъдете отсега господар? Вашият божествен произход ни задължава да...

- Оставете божествения ми произход! Бройте парите, па да вървим!

Когато пристигна в Афганистан, Лешояда продължаваше да пие оризова ракия. Той капваше в нея по малко от една стъкленица с гъстичка червена течност, която държеше под ключ. Такова нещо той не правеше, когато беше в Китай, там пиеше ракията чиста. И самата стъкленица беше афганистанска.

Колчем й се провиди дъното, Лешояда повикваше двама придворни (китайци като него), па им казваше:

- Царската закваска се привършва. Напълнете стъкленицата.

Двамата изчезваха. След няколко дена те се връщаха и стъкленицата беше отново пълна. И винаги в такива случаи някой от най-добрите афганци загиваше - намираха го с прерязано гърло.

Царят живееше щастливо. И той като китайски богдихан имаше мандарини, готови да угаждат на волята му. За тях беше голяма чест, ако на Лешояда се понрави някоя от жените или дъщерите им. Пращаха му я веднага в двореца, додето й се насити, а той ги награждаваше с лъскави мъниста от стъкло, думайки си:

- Тоя прост народ не знае разликата между злато и тенекия и скъпоценен камък и стъкло.

Имаше и коремести жреци, които се оригваха от тлъстите жарски гозби, когато поменаваха в храма името му, не пропускайки да прибавят: "Син на Слънцето, внук на Небето и закрилник на Афганистан." Около царя се въртяха писатели, които разказваха в книгите си за неговия божествен произход, и поети, които измисляха трогателни анекдоти за нестанали срещи между люде от народа и техния любим, прелюбим господар. Когато види някой мъж особено тъп и жесток, но снажен, той го назначава пълководец, защото знаеше, че ще му потрябва скоро. За тия крепители на царския престол се намираше в изобилие всичко дори когато в страната настъпи глад (а туй се случваше доста често).

В най-хубавите местности на страната Лешояда издигна дворци - летни, зимни, пролетни, есенни.

В горите около тях развъждаше за лов дивеч и птици. Понеже не минаваше за добър стрелец, ловци отиваха преди него да вържат на определени места онова, което трябваше да падне убито. Това им не пречеше да хвалят леката ръка и вярното око на своя повелител. Той направи и градина с разни животни. Простодушният народ отиваше да ги гледа. Трупаха се тълпи пред клетките с маймуни и папагали, а царят казваше, подсмивайки се, на чужди посланици:

- В тоя миг тук са сбрани всички животни, каквито има и няма в Афганистан.

Не е известно дали е подразбирал в това число и себе си заедно със своите гости.

Понеже Лешояда се ставяше само с ласкатели и всички те го наричаха велик, той си помисли, че е наистина велик, и Афганистан му се видя много малък. Реши да го уголеми. Започна войни ту с тия съседи, ту с ония. Не сполучи. Победиха го и му взеха част от земята. Афганистан му стана още по-тесен. А и народът възропта и вдигна въстание. Царят се уплаши за главата си. Повика своя син Ястреба и му рече :

- Моята се свърши. Ще бягам в Китай. Ти дръж властта здраво! Прави се, че обичаш народа! И като пиеш ракия, наливай в нея повече закваска, там е тайната на царската сила. Яд ме е сега, че аз наливах малко.

Той натовари на дълъг керван богатствата, които бе ограбил от народа, и се прехвърли в Китай.

Ястреба излезе по-хитър от баща си. Той не само криеше своето презрение към афганистанците, но се и преструваше, че ги обича, и постоянно говореше, че и те го обичат. За тая взаимна обич между народ и цар се приказваше усилено по празници и на угощения. Лъжата се повтаряше от царедворци пълководци, поети, художници и глашатаи толкова често, че накрай сам Ястреба начена да вярва в нея.

Но в същото време той пиеше оризова ракия и наливаше в нея толкова много закваска, че стъкленицата трябваше да се пълни през ден, през два. И тъй се случваше, че най-умните и най-честните афганци падаха от неизвестна ръка. Почна да се шушука, че Ястреба има пръст в тая работа, но малцина повярваха на мълвата: може ли светец като богопомазания цар да избива свои поданици?

В това време на китайския престол седеше лудият Хиу-Тлеу, който сключи съюз с японците.

Богдиханът и микадото решиха да превземат Сибир, Туркестан и Индия и да си ги разделят.

Като дочу що се готви, Ястреба отиде в Китай и попита богдихана:

- А на мене нищо ли няма да дадете? Няма ли да се облажа и аз?

- Как не? - рече Хиу-Тлеу. - И ти си в сметката, само че афганците мразят китайците. Как да направим?

- От народа се не бойте! И да мрази вас, той обича мене и дори ме смята за афганец. А големците и богаташите са там, дето е силата и отдето извират печалбите.

- Добре тогава. Влез и ти в съюза, па ще ти дадем Иран!

И в Афганистан нахлуха китайци, па изнасяха храни, вълна, метали, дори дъски и греди - всичко, що можеше да се изнесе. Народът се разтревожи: той предусети, че иде нещо страшно. Ала близките до двореца го успокояваха:

- То е за нашата войска бе, народе: не е за китайците. Войската ни е гладна и гола: трябва да се облече и нахрани.

- Ами защо сбраното се изнася? Нали войската ни седи мирно в страната? Какви са тия кервани към Китай?

- Ех, такваз е играта. Китайците ще ни дадат Иран и тогава ще бъдем четири пъти по-богати. Само си мълчете и чакайте.

А в това време Китай почна да яде бой от всички страни. Афганците разбраха, че са ги продали, без да ги питат. Озъбиха се. Престанаха да дават. Ястреба и тия около него обърнаха тогава дебелия край: заповядаха на войската да преследва недоволните. Народът побягна в горите. Властта почна да пали къщята на бунтовниците и да изтребва сродниците им. Завърза се ожесточена борба. Много кръв се проля.

През тия дни се поболя царят. Казват, че препил от оная закваска, която наливаше в ракията.

Той повика своя малолетен син Геркинян и му рече:

- Аз умирам. Чуй да ти кажа къде се крие тайната на царската власт и сила!

И пришъпна на ухото му:

- В тая стъкленица има закваска за сила и власт. Тя прилича на вино, ала е кръв. Ако искаш да ти се бои народът, пий кръвта му! Но недей прекалява! Смучи му кръвчицата, докле го омаломощиш! Безкръвен народ се не противи: можеш да правиш с него каквото ти хрумне.

Силите го напускаха.

Той направи последно усилие и каза на Геркиняна:

- Вземай само кръвта на честните! Аз умирам, защото сбърках, та заповядах оня ден да затрият неколцина изменници. Помни добре това: кръвта на предателя е отровна!

Николай Райнов

"Избрани произведения", т. 2,
изд. Български писател, 1970

Вечен Скитник

1

Презрял завоите към всеки мирен кът,
- пътеките към завет и огнище,
развихрил мантия, продран в бурята
и в страшните веявици на огнено прозрение,
с коси разпръснати по рамената
(коси като посърнала трева по селски гробища),
окъсан, бос, висок –
подобно скелет от загадки : ти летиш
нанякъде...- къде?
(Та кой ли знае,
де свършва дългий друм
на горделивеца, проклет от Бога?)

И ето : твой подслон е вечното съмнение,
А твой печат е вечний Бунт.

С окъсана душа, в парцалите
На много царствувания облечен,
И с кървави петна по дланите на мисълта,
Що се векове катерила по страшните стени
На всяко пъклено “защо?” –
- ти скиташ по света ;
обходил седем пъти цялата земя,
от полюс,
до полюс,
под огнения гроздобер на кървави звезди,
узрели за божествения лин,
очакващи ръката на Лозаря да ги сложи
в потира на световния Покой ;
- под бурята на уморени ветрове,
които молят сърпа на Жътваря
да им отреже тънките нозе ;
- под вихрите на черна полунощ,
която би желала – слънце
да не изгрее никога :
ти скиташе по света –
и все едно ти е, къде ще бъдеш утре.

Душата ти е сита и пресита
На царски гозби и вина :
Ти преживя до сетна тръпка всичко,
Що са живяли хората ; узна
До сетна тайна всичко скрито, по което е ламтял
Скъпернишкия разум на човека,
На мъдрост ненаситен ;
Високия ти череп се издигна
Над всичко
Що е човека трупал векове
И пастрил, сякаш пастри
Алмази, от небесните слънца
Откъртени. Предълъг беше
Деня ти, Ахасфере : ден без край...
И днес ти всичко
Тежи : душата ти прилича
На лакома оса, потънала в море от мед,
Осъдена да се отрови
От лудий сок на свойта ненасита.

(Защото в оня ден, когато Той направи
от своята стопена мъка на творец
вселенната – накичена
като алмазнобагра пеперуда -,
когато – прав над бездните от мисъл,
над лулите от творческо страдание - ,
простря ръце
над новозачнатия свят,
- простря ръце като крила на серафим,
за нови тайни жаден, огнеок, велик,
стопил новородени свтлини
в плавилнята на своята
пламенна Воля
- ти, Ахасфере.
Негова сянко,
От завист разклокоти в буря своя злобен кикот)

2.

Нагизден с горди бръчки на безмълвна мъка,
Днес ти споделяш мълчаливата вечеря
На някой сиромах бездомен –
И чужди сълзи ще разкалят твоя друм
На напасти, страдания, беди
Но пак не ще заплачеш, Ахасфере!

(Защото твоите очи са сухи : помниш ли,
когато Синът Му, от света разпънат
на кръст, в последното си гърчене
от мъка
изпъна наболелите си жили
и вцепенените си стави и разклати
огромний кръст,
до половина впит в земята –
в оная каменлива пръст ; -
- Когато Майката на Назарянина,
Припаднала до белите нозе,
Облени с кръв
Измиваше Му раните с горчиви сълзи ;
- когато младият Йоканаан
погледна с мъртър поглед
към кръста и се разтрепери от страдание
като човек, ужилен от оси на сто места ;
- когато целий Рим,
загледан към Голгота,
извърна своята глава, накичена
с венец от лаври,
за да не види – как
ще сбърчи вежди Милостивеца за стене път :
- помниш ли в тоя вечерен,
от мъка черен час
каква жестока канара
търкулна от Голгота твоя смях?
Помниш ли, че рухналата в бездни
Скала на безчовечната ти гордост потопи
В морето на страданието половина свят?

....

Николай Райнов

Вечни Поеми
Песни за човека и земята,
Из "Ахасфер"
Издателство Стоян Атанасов
София, 1928

Мария Магдалина Хетера йерусалимска

1.

Образ чуден свети с пламък блед:

изумруден змей пред гробница зазидана.

- Там лежи Христос. От три дни с плач ожидана

иде утринта уречена. Отвред

мироносици се стичат строен ред

да помажат тялото на мъртви бог.

- Там лежи Христос. Невидена,

дивна светлина излъчва гроба. Рог

със елей измирен носи Магдалина.

- Там лежи Христос. Зелена вейка от маслина,

бял саван и спомен скръбен на тълпите,

шъпот и слова, от мрачна скъб пропити.

С тиха стъпка морно стъпва Магдалина.



Глас от гроба:



Под звездни завеси от златна коприна

душата ми чезне, аз гина-

Мария:

под куполи мразни вдън бездни!

И плискат ме капки алмазни

от ледни вериги: снеми ги-

Мария!

Сред лилии ледни, в железни

окови, под звездна коприна,

(о, кой ще погледне!)

душата ми чезне, аз стина -

Мария!

Сърцето ми плаче в небето

над гибелни бездни.

Здрач е. Сълза е душата ми клета,

изтрий я - Мария!


Младеж с псантер:


Мария! Лебед бял, в морета

далечни някъде изгубен, странна

мелодия - звън златен на камбана,

потънала под ведри глъбини; - и трета

безумна нощ във бездни отлетя,

о, мургаво дете - !

- Безумна нощ и - ето: лъч на утрин ранна!

След страшна нощ на толкова измени

ела, дете,

ела при мене!

Душата ми във трепет на молитва

душата Ти с безумие зове:

- Далеч, към нови брегове!

Захлипнал стон в горчивина политва;

безумна нощ във бездни отлетя,

о, мургаво дете - !

- Безумна нощ и - сън на ледни векове!

След грешна нощ на чемерни измени

ела, дете,

ела при мене!

2.

Страшно пърхане над бездни в адски стъпала.

Над алмазни върхове - ридаеща ектения.

- Там стои Христос: лъчиста сянка над студения

тъмен лабиринт. В колчан от мълнии стрела

огнена краси бедро на цар. Невидими жерла

с дивна песен пълнят небесата. Строг -

- там стои Христос: опалови растения,

злато, бисер и звезди забулят облик властен. Рог

на присъда страшна носи Магдалина.

- Там стои Христос. Клон къдрав от маслина,

царска тога, пръстен, лати над главата-

на венчална песен глъхнат в гръм словата:

с глуха стъпка мудно стъпва Магдалина.

Глас от ада:

В пустини безводни, под нощ-пирамида,

душата ми стене, ожида-

Мария:

сред пълчища черни, безчинни!

Душат ме вампири неверни, вампири безлики:

сломи ги - Мария!

Сред пламъци бесни в градини

от огън-цветя и дървета

душата ми чезне - и гине - и крета -

Мария:

сърцето ми стине в морето

на пропасти сини.

Ден е. В кръв е душата ми клета,

спаси я - Мария!

Младеж с псантер:

Мария: Бял саван, в пустини

далечни някъде прострян, студена

мелодия на арфа сребърна, родена

невидимо в зори; - в падини

разтленна нощ нощ тъй рано отлетя,

о, мургаво дете - !

- Разтленна нощ и - ето: нов се ден начена!

След страшна нощ на толкова измени

ела, дете,

ела при мене.


Политнали съзвучия простират

криле - и в здрач блестят дрезгавини:

- към необходени страни!

В изтомен трепет килнат е потирът;

разтленна нощ тъй рано отлетя,

о, мургаво дете - !

- Разтленна нощ и - лъч на сетни далнини!

След грешна нощ на чемерни измени

ела, дете,

ела при мене!

3.

Бурно веене в подземни смолести води:

царствен змей издиша в пламък стонове.

-Там седи Христос на трон от миризливи клонове:

рози, мирти и лози. По бяла мантия следи

кървави личат. И скръбен глас през плач реди

стихове печални. Мрак - над царския чертог.

- Там седи Христос. Просъница на тонове

погребални свърт навява. Черен рог

на мъстител ангел с трепет носи Магдалина.

- Там седи Христос. Узряла гранка от мирисина,

кървави одежди, плахи стъпки в тъмнините,

ледени литании, посърнали ланити:

с тежка стъпка мудно стъпва Магдалина.

Глас от мрака:

Аз ходя низ тъмни, безкрайни чертози.

Аз гина сред дебри безлисти,

в просъница бродя подводни притъни лъчисти.

През сънни разтрози

следят ме на ангел очите

прозрачни, бездънни и чисти -

Мария!

Аз чезна, политнал над върхове снежни,

и срещам свещени ликорни

над кипнала бездна.

Очите ми черни и морни в неверни

безбрежни полета погасват с лъчите

на залези бледи вечерни.

Аз чезна в полета просторни -

Мария!

Аз стина, сразен и разбит,

изгубеи сред снегове бели:

в искуса на блед сенобит

аз гина, жигосан под звездни дантели,

в двореца, де са песни отколе кънтели -

Мария!

Душата ми тръпне и морна отпада,

душата ми плаче в тъмата:

- о, своводове скръбни! О, учяст нерада,

от черепи мъртва грамада!-

Душата се лута и пада,

в магьосан изгубена лес,

припада - и тръпне - и вика в несвест:

- Води я,

Мария!


Младеж с псантер:

О, Магдалина! - Кораб бял в морето

потънал чемерно, тимпанна

ектения: звън сънен на камбана,

погребени в зелени глъбини - и трета

изтомна мощ тъй мудно отлете.

о, мургаво дете - !

- Изтомна нощ и - ето: нов се ден откри!

След смъртна нощ на толкова измени

ела, дете,

ела при мене!


Душата ми през кърваи зари

душата Ти с безумие ще дири:

- Пресъхнали са всичките потири!

Захлипнал стон душата ми покри -

изтомна нощ тъй мудно отлете,

о, мургаво дете - !

- Изтомна нощ и - лъх на ледени зефири!

След сетня нощ на чемерни измени

ела, дете,

еля при мене!

4.

Над бели, светли снегове разплита Нощ драперия.

Христос погребен е . Мария е - умряла.

Изгубена е чашата на бисерна Мистерия.

Над мъртвата пустиня бледа луна е изгряла.


Угасват ледени цветя. Земята - мрак покри я.

Смъртта простря саван над всички суети.

И само мразен вихър чемерно шепти:

"-- Noli me tangere, Maria!"

Николай Райнов

Вечни Поеми
Песни за човека и земята,
"Мария Магдалина"
Издателство Стоян Атанасов
София, 1928

Що е Изкуство? Произход на Изкуството.

В световния развой човек представя онова стъпало, на което се борят за надмощие духът и веществото; изкуството е важно и културно-исторично отношение поради това, че представя възможен път - духът да подчини веществото на своите искания.

Как се е явило изкуството? Каква нужда го е извикала?

Съществата не могат да живеят самотно. Борбата с вредни външни условия и стремежът да се създаде най-добра сгода за живот приучват съществата на общителност. А колкото е по-изтънчен строежът на съществото, толкова е по-нежен и по-изисквателен. Затова и най-високостоящите по органичен строеж същества са най-общожителни: дългият развой ги е приучил да обединяват личните си усилия в обща борба за живот и те умеят да се сдружават. С време у тях не само растат и се усилват обществените навици, а се и усложняват формите на социално сдружаване. Тия форми се индивидуализуват; те добиват ония стремежи, които са присъщи на биологичните (клетъчните) форми: към самозапазване, към най-пълна и целесъобразна разпределба на труда и към най-плодоносно съгласуване на службите у отделните работещи групи в полза на целостта.

Човек е най-общественото от всички същества. Той е изработил и най-мощни обществени форми за сдружаване; той е измислил най-съвършени форми за общуване. Последните му са се наложили от естеството на самата работа. Сбарната борба за живот и сдруженото сътрудничество на много личности изискват - да може всеки член от племето или народа да споделя с останалите опита и знанието си и да подбужда своите сътрудници към определени действия. При долните стъпала на обществен развой тия средства са малобройни и прости. Но колкото се повече разбива сборното сътрудничество и се усложнява обществената организационна форма, средствата за общуване стават все по-разнообразни, по-тънки и по-многобройни. У хората обществеността е толкова дълбоко заседнала, че те чувствуват нужда от нея, дори и когато тя не е потребна практически (когато не се налага от някаква борба за живот). На човек е тежка самотата, той иска да общува с другите; това общуване му е приятно, то буди у него задрямали душевни сили, доставя му удоволствие. Па и средствата за общуване, отначало целесъобразни и потребни само в практичния живот, стават вече ценни и сами по себе; те разкриват на човека особени области на духовна работа; сочат му не само как да се наслаждава от обществеността, а как да спомага за духовния развой на подобните си. Телодвижението, езикът, писмото, звукът, баграта, чертата и формата стават красноречиви знаци за изява на личния духовен живот: чрез тях човек само постига самооткровение. Като разсъждаваме тъй, ние ще можем да наречем изкуство в общ смисъл сбор от всички съзнателни действия, с чиято помощ една личност открива пред другите света на своите образи, за да ги приобщи към преживелиците си, да ги зарази със своите чувства.

“Всички са заинтересувани в това - да владеят колкото се може по-добре изкуството - и с цел да го използуват практично, за уредба на съвместния живот, и с цел да се наслаждават от общуването с други членове на колектива; но не всички сполучват еднакво добре. Ония, които успяват повече от другите и които поради това могат да обслужват другите с плодовете на своето творчество, като им дават големи формули за израз и на техните преживелици, се наричат художници, а дейността им - изкуство, в обратното, специфичното значение на тая дума” (Феодор И. Шмит, “Изкуство”).

Затова у художествените творби от вси времена личи връзката между личност и колектив. Художникът буди с голяма сила в душите на другите ония образи и вълнения, които са се зародили вече в смътен вид у тях, но не са намерили още израз. Всички прочути творби, които са се ползували с най-голям успех в дадено време у определено човешко общество, са обикновено най-ясен израз на преживелиците, общи за тоя колектив; затова те и служат като показалци за равнището на неговия обществен и духовен развой.

Изкуство и вдъхновение

Това определение на изкуството е биологично. То има научна ценност, ала е доста широко. По него не виждаме какви особени признаци отличават изкуството от разговора, от сказката, от повествуванието в широк смисъл, от религиозния обред. За да стигнем до по-точно определение, трябва да изучим какво е естеството на художествената творба, да намерим най-очебийните й признаци.

Всички признават, че художествената творба е плод на вдъхновение. А великите творци, до които е най-добре да се допитаме в случая, казват, че вдъхновението е напрегната будност на ума, като в миг на въодушевление (ентусиазъм). Няма велик творец, лишен от силен и възвишен ум; когато умът бъде възпламенен и стои нащрек, той става средство за вдъхновение: дебне живота, дори да долови нови идеи, търси нови пътища, общува пряко с нещата и съществата; с други думи - получава ново видение за света и битието. Състоянието на вдъхновение обуславя долавянето на това видение. На твореца се струва, че идеята витае някъде високо над ума - и умът се напряга да я постигне. Композиторът Леополд Стоковски, диригент във Филаделфия, казал в един разговор с индуския поет Кришнамурти: “Когато преживявам вдъхновение, струва ми се, че си спомням нещо: сякаш долавям нещо, което е било преди пет-десет минути някак си в ума ми; като че ли е било там - не знам колко дълго, но е стояло на заден план, и в мига на вдъхновението е отведнъж излязло налице.” А поетът казал: ”Аз се вдъхновявам, когато видя нещо хубаво, някой хубав изглед, когато слушам хубава музика или когато някой декламира стихове, защото умът ми постоянно търси. Аз поддържам ума си винаги нащрек и когато срещна хубост, у мене бликва веднага желание да предам това видение тъй, че хората да могат да го разберат.” По въпроса за извора на вдъхновението Стоковски се изказал тъй: “Дълбоко в своето битие, аз усещам, че вдъхновението иде от равнище, което е по-високо от ума.” Но поетът, па и мнозина учени мислят като него - рекъл: ”Умът е най-високото равнище. Умът е опитност, натрупана от миналото... Като се погледне отгоре, интуиция от ум не могат да се отделят. Интуицията е най-високо състояние на ума. Когато човек държи своя ум в постоянна будност, той получава вдъхновение. А човек може да държи нащрек своя ум, чиято най-висока проява е интуицията, само чрез упражнение, само като се оприличи на дете, което постоянно задава въпроси. Интуицията е апотеоз, кулминационна точка, пълнота на ума...” При вдъхновението работи само интуицията - върховно състояние на ума, който действува самородно, пряко, направо. Когато поддържате своя ум, вълненията и тялото си в хармония, чисти и здрави, най високото състояние на ума ви, от който извира интуицията, ще работи непрекъснато и съзнателно... Най-великите художници на света, най-великите световни учители казват: ”Ето, аз ви давам нещо, което - ако наистина разберете, - ще играе роля на ваша интуиция.”

Съзерцание и творчество

Но някои може да кажат, че и ученият, и философът, и религиозният реформатор стигат до върховни ценности само в миг на вдъхновение. Архимед, който забележил в банята, че тялото му олеква, когато е във водата, и пръв извлякъл от това наблюдение закон, ще да е бил сметнат дори за луд от ония, които са го видели да тича гол по улиците и да вика: “Намерих! Намерих!” Ония са го наричали луд, а ние го наричаме вдъхновен. Разликата е в думите: явно е, че откривателят е бил тогава в повишено умствено състояние. Няма ли обаче други белези, по които бихме отличили научното дадено от художественото?

Да чуем що казват специалистите.

“Психосъздателското дадено на изкуството е преди всичко клонеж към съзерцателно състояние пред лицето на природата, а отпосле - израз на сантименталните интуитивни резултати от това съзерцание... Изкуството е борба с природата, борба, чиято цел е щастието на твореца, както и това на зрителя. Художникът излиза победител в тая борба, когато творбата е сантиментално по-близка до нас - до нашата душа, а не когато главното й достойнство е, че се приближава до заобикалящите ни, до природата... Като безпристрастен съзерцател на природата, човек се в много случаи възхищава от явленията и формите на действителността. Това душевно състояние у посредствения съзерцател не води към никаква нагледна последица за изкуството. В замяна на това пък художникът по естество клони да въплътява тъкмо това душевно състояние, а не съзерцателната природа. За да постигне тая цел, той е длъжен да си служи с форми, почерпани от околната действителност. Само те са годни да изразят нагледно и разбираемо за човешките сетива отвлечените впечатления на душата - често мъгляви - или дори ясните и определени образи. Но не може да се оспори и фактът - известен и многократно посочван, - че на всяко душевно състояние отговаря особена деформация на действителните форми и на всяко художническо устройство - лична денатурализация на натурата” (Сигизмунд С. Клингсланд,"Строежни съставки на картината").

Излишно е да се теоретизува. В съзнанието на художника се зараждат художествени форми, различни от природните. Защото негова цел е да въплъти душевното състояние, до което го е довела съзерцаваната природа, а не самата нея. Искреният и пряк творец, пейзажистът Теодор Русо, казал веднъж: “Картината трябва да бъде създадена предварително в нашия мозък. Живописецът я не поражда на платното, ами отмахва едно по едно булата, що я закриват.” Не само духовният сюжет на творбата, но и пластичният - съществуват във въображението на художника, още преди да улови той четката или длетото.

Още великият Гьоте е казал: “Художникът е свързан с природата двуяко - той е едновременно и неин роб, и неин господар; роб й е чрез веществените средства, с които трябва да си послужи, за да го разберат; господар й е - понеже слага тия веществени средства под зависимостта на разумното вдъхновение, чиито оръдия ги кара да станат. Художникът схваща, че трябва да говори на човечеството чрез известна цялост, а тая цялост той не среща в природата: тя е рожба на собствения му гений или - ако искате, - плодоносен излъх на божествения дъх.” Затова именно Гьоте цени картините на Клод Лорена, когото смята за съвършен художник. Той пише за тях: “Тия образи са най-възвишена истина, без никаква следа от реализъм. Клод Лорен знаеше наизуст, и то до последните подробности, действителния свят - и си служеше с него като със средство да изрази оня друг свят, чието вместилище бе неговата хубава душа. Такъв е същинският идеализъм: той служи с действителността тъй, че видимите частици от истината правят такова впечатление, каквото прави самата действителност.” Същото може да се каже и за някои вещи илюстратори на приказки: такива са Ракхам, Дълек, Лефлер и др.

Изкуство и духовна обнова

Рудолф Мария Холцапфел, създателят на панидеализма, забелязва, че художническата работа вмъква дори в наподобяванията на природата човешки черти и отлики; благодарение тем се постига известна нееднаквост, въз основата на която е възможна обновата на душата; обнова не би имало, ако знайното в природата се просто преповтаряше в изкуството. Такава преповторка получаваме под вида на типове, чиито белези са общоизвестни; душата се уморява от тях, застарява; а тъкмо тая умора и застарелост пробуждат у нас нуждата и желанието да се опресни и подмлади вътрешният ни живот и - частно - тоя на чувствата. Художникът, който заляга - както правят натуралистите, - да преснеме в своята творба, колкото се може по-вярно действителността, се лишава по тоя начин от възможността да внедри в организма, какъвто представя картината, оня дял от индивидуално, без който възпроизводът стои винаги по-долу от първообраза; а благодарение тъкмо на тая лична вноска творбата заживява и става деец, обновяващ душата, защото Холцапфел мисли, че всяко творчество - художествено, религиозно и научно - представлява най-поразителна проява на нуждата от духовно преобразяване, от духовен развой и обнова. Художникът не бива да се задоволява с това, че е представил своите съвременници, каквито са си: той трябва да надмине модела; а това става, като изключи незначителните или изживени съставки и ги замени със самобитни и сложни лични черти, “способни с времето да породят нови човешки типове”. В това се състои ценността на големите портретисти. Един от съвременниците, доловил тая истина, е руският портретист Савелий Сорин. Изкуството не е усамотена област на човешката дейност: като внася типове и допълва лични черти, то се държи в постоянен и тесен допир с органичния и обществения живот, с научното познание, с религиозния стремеж и нравствения идеал, както и с околната природа. То не наподобява, не възпроизвежда готови образи с цел да достави удоволствие, а твори образци, които човечеството ще осъществява с време. “То е подмладяване, разцъфтяване, предчувствуване, раждане.”

Това определение на изкуството сочи с достатъчна яснота неговата важна служба в живота. Корнелия дава на света своите синове; когато ги ражда, тя не повтаря себе си: иначе в Рим щеше да има три Корнелии, а не Корнелия и братята Гракхи. Изкуството също ражда ново същество, то не повтаря нещо съществуващо. То сочи напред, предрича, дава образци. “Изкуството е оръдие за истински напредък - за оня напредък, който се състои в това - човек да превъзмогне себе си чрез видения, които отсетне осъществява в себе си. Върховен художник е оня, който моделува човечеството: той е възпитател, ваятел на култура, създател на ново човечество” (Рудолф Мария Холцапфел, “Вселенска преживелица”).

Животна цел в изкуството

Съвременното изкуствознание, за да излезе от безполезната догматичност, в която са го затворили създателите му, трябва да се справи с добивките на научната и философската мисъл. Анри Бергсон установи, че има два вида познание: научно и философско; има и две познавателни средства: разум и интуиция. Област на разума са явленията, негово царство е веществото; област на интуицията е животът, нейно царство е душата. За да разберем външната редица от факти, които представят градиво за художествената история, нам е достатъчен разумът. Но с негова помощ не можем проникна до душата на самите художествени творби, не можем опозна творците им: за това е потребна развита интуиция.

Бергсон казва, че у човека има едно повърхностно “аз”, сянка на дълбокото “Аз”, негова преломка (както се преломява лъчът), негово подразделение. Най-очебиен признак на второто “Аз” философът вижда в свободата. Изкуството изобщо много често (а портретното изкуство винаги) има работа с това основно, дълбоко човешко “Аз”, което в обикновения живот и в обществените отношения се проявява в първото, повърхностното (вж. “Опит върху непосредствените дадени на съзнанието” от Анри Бергсон).

Сам Бергсон казва следните забележителни думи, когато чертае границите между научното и художественото творчество: “Нагонът е съчувствие. Ако това съчувствие можеше да уголеми своя обект, па и да размисли за себе си, то щеше да ни даде ключа на животните операции, също като умът, развит и обучен, ни въвежда във веществото. Защото - това трябва често да се повтаря - умът и нагонът са се насочили в две различни посоки: единият - към неподвижното вещество, другият - към живота. Умът чрез науката, която е негова творба, ще ни открива все по-пълно и по-пълно тайната на физичните операции; от живота той не дава - па се и не домогва да ни даде друго - освен превод в неподвижни изрази. Той се върти около него, като взема колкото се може повече външни гледки от тоя обект, който притегля към себе си, вместо да влезе в него. А интуицията - нагонът, станал безкористен, самосъзнателен, способен да размисля за своя обект и безкрайно да го разширява - би ни повела в самата вътрешност на живота. Че не е възможно усилие от тоя род, ни показва съществуването у човека на естетична способност редом с нормалното възприятие. Нашето око долавя чертите на живото същество, но ги долавя съпоставени едни с други, а не организувани помежду си. Изщуква му целта на живота, простото движение, което блика през чертите, което ги съединява едни с други и им придава значение. Тая цел именно се сили да долови художникът, като се премества чрез един вид съчувствие във вътрешността на обекта, като сваля чрез усилие на интуицията границата, която пространството слага между него и модела” (Анри Бергсон, “Творчески развой").

Реализъм и идеализъм

Обикновеният човек вижда в нещата не онова, що е характерно за тях, а това, което може лично да го ползува, което отговаря на нуждите му. Ние не виждаме индивидуалното в нещата и съществата, освен ако ни е веществено необходимо да го видим; па и тогава не виждаме индивидуалното напълно, а само някой негов белег, който ни е практически необходим. Когато различаваме хората един от друг, ние не схващаме у тях индивидуалното, сиреч известна съвсем самобитна хармония на форми и цветове, а само една-две черти, които биха улеснили практичното разпознаване... Ние не виждаме самите неща, а се повечето пъти задоволяваме да четем залепените върху тях етикети... А художникът се привързва към цветовете и формите и понеже обича цвета за самия цвят и формата за самата форма, понеже ги възприема за самите тях, а не заради себе си, той вижда вътрешния живот на нещата да се проявява чрез техните форми и цветове. Той въвежда малко по малко тоя живот в нашето възприятие, което се в начало смущава. Поне за миг той ни откъсва от предразсъдъците за форма и цвят, които са се изправили между нашето око и действителността. И той осъществява тъй най-високото домогване на изкуството - да ни открие природата... Било живопис, било скулптура, било поезия или музика, изкуството има само един обект - да отстранява практично-полезните символи, приетите условно и обществено общи понятия и всичко друго, що маскира за очите ни действителността. Но тая чистота на възприятието подразбира скъсване с полезната условност, както и вродена и специално локализирана незаинтересованост на усета или съзнанието, па най-сетне и известна невещественост на живота - тъкмо онова, което се е наричало винаги идеализъм. Тъй че би могло да се каже, без да се играе със смисъла на думите: в творбата има реализъм, когато в душата има идеализъм, и човек влиза в допир с реалността само благодарение на идеалността” (Анри Бергсон, “Смехът").

Пластични изкуства

Изкуството е едно от най-есетествените действия. На човека е присъща творческата способност да преобразява природните форми и явленията на живота, за да изразява в образи своите преживелици. Тази дейност се нарича изкуство. От словестното изкуство (поезията), тоновото (музиката) и ритмовото (танца) тъй наречените пластични изкуства се отличават по това, че създават трайни изображения, възприемливи за зрението. Тия изкуства боравят с линии, форми и цветове. С тия средства те се не силят обаче дори при краен натурализъм да отразяват буквално самата действителност, а най-много представата на художника за нея, впечатлението от видимото, зрителния образ. Тъй Франс Халс ни предава крайно усилено своето впечатление от хората, които е наблюдавал и портретувал. А в повечето случаи художникът си служи с образите, заети от видимото, като с особен език, достъпен за всички окати, за да изрази с него онова, що има да съобщи на света.

Чрез творбите си живописците и скулпторите действуват пряко на зрителя. Композиторът и драматургът имат нужда от изпълнители - музиканти, певци, актьори - а картината и статуята са завършени. В тях майсторите са оставили следи от ръцете си, веществени останки от своята лична работа. Живописците и скулпторите имат с това възможност да действуват - тъй да се каже - магнитно на зрителите, защото творбата замества своя творец, тя носи душата, очите и ръцете му. Когато съзерцаваме художествената творба от гениален майстор, ние влизаме в пряк допир с един велик дух. В това и проличава един от важните белези на изкуството: то е духовна работа.

Изкуството влияе на живота

Някои учени казват, че и животните творели изкуство; те сочат мравките, паяците, бобрите и др. Но откак има по земи мравки, мравунякът има все един и същи строеж, откак живеят пчели, килийките им са все шестоъгълни, а в живелищата на бобрите няма промени. Това не е изкуство. Изкуството е духовна, индивидуална работа, то иска жива намеса на чувството и волята, иска недоволство и напредък, вечна промяна към съвършенство. Човек е едничкото същество, успяло да развие у себе си система от представи, цялост от пластични знаци, служещи като подвижни букви на изкуството; тия образи съставят за него втори свят, независимо съществуващ от действителния, развиващ се, обогатяващ се. Тая система от изрази прилича на езика и в живота е толкова необходима, колкото говорът и писмеността. Несъзнателните спомени за онова, що сме видели у творбите на художниците, ни непосредствено тласкат да редим своя живот така или инак, да съзираме в явленията отвън поредица от свързани факти, спокоен развой, ритъм и проява на сродни или противоположни сили. Когато гледаме залез на полето, река сутрин или планина вечер, очите и душата ни се отварят другояче, ако сме видели творби на големи пейзажисти. Ако сме гледали портрет, ще съзрем отведнъж физиономичното и ще разберем езика на чертите у едно лице, което срещаме в трамвая или на улицата. Казват, че изкуството подражавало на живота и природата, че то изразявало идеите на дадено време. Но Оскар Уайлд твърди обратното - и той не лъже. Идеите на никое време не никнат като гъби, те се създават постепенно. Тъкмо изкуството дава градиво да се обработват преживелиците на хората в идеи, дава мост от действителността към мисловните системи - тоя мост е художественото чувство. Ние гледаме на живота с други очи, след като опознаем изкуството; ние нареждаме и личния си живот другояче; тогава дори и самата природа ни се явява, както изкуството ни е приучило да я виждаме. Не остроумие, а мъдрост се съдържа в отговора на Хайстлър, когато един приятел му казал, като наблюдавали заедно хубавото здрачаване: “Би рекъл човек, че гледа ваша картина.” “Да - отвърнал живописецът. - Природата почва да подражава.”

Видение или интуиция

Най-късо и същевременно вярно определение на изкуството даде италианският философ и критик Бенедето Кроче. Той се спря не на биологичното му изходище, а на същината му. “Изкуството е видение или интуиция. Художникът създава образ или призрак, а възприемащият изкуството обръща поглед към точката, що му показва художникът, гледа през отвора, направен от последния, и възпроизвежда в себе си тоя образ” (Бенедето Кроче, “Естетика”). Изкуството не е физичен факт; то не е нещо външно, не е багри, нито съотношение между багри; не е телесни форми, изобразени с камък или гипс. Естетично непросветлените люде, възхитени от хубавото, дирят причините за хубостта вън; те наричат някои багри и телесни форми хубави, а други грозни. В древна Елада, а после в Италия през Възраждането били установени дори “канони” за хубост: във фигурата се посочвали геометрични и числени съотношения. Прочути са “каноните” на елинските скулптори Поликлет, Мирон, Скопас и Праксител. Последният - със своята Афродита - повлиял силно на римската скулптура. Тия “канони” били често изследвани и сравнявани особено през Възраждането. Па и в XIX в. някои философи (Фехнер и др.) правили подобни изучавания. Но всичко това всъщност няма нищо общо с изкуството.

Давани са били и други определения. На изкуството са били приписвани и нравствени достойнства. Най-големият руски философ, Владимир Соловьов, начева своите разсъждения за вътрешната ценност на изкуството със загадъчните думи на Достоевски: “Хубавото ще спаси света.” Тия думи са станали знаменити. Тяхната истинност е била неведнъж подлагана на спор. Да се възлагат на изкуството, чиято нагледна и пряка цел е създаване на хубост, някакви надежди за спасяване на света от мрака, грозотията, престъплението, падането и гибелта - се е виждало на мнозина смешно. Въпреки това великият философ прави от тая надежда основен камък на своето учение за изкуството. Художникът твори по същия закон, по който твори естеството, и главната вътрешна полза от неговото творчество лежи в известно планомерно облагородяване на света. Това облагородяване се постига, като се подчинява чрез съзнателна работа веществото на идеята. Пред нас е лежал вчера камък - груб, неотесан мраморен къс, откъртен от скалата. А днес тоя неугледен камък е превърнат от длетото на ваятеля в светлолик ангел, в гиздава Венера или в торс на мощен борец. Какво е станало всъщност? Що е прибавено?

Онова, което наричаме в готовия му вид художествена творба, най-първо се явява в творческото съзнание на художника като замисъл. Художникът е преживял нещо, видял е в даден миг природата тъй, както я не вижда обикновеният зрител, душата му се е раздвижила от някакво особено чувство, той е съзнал света по нов път, за миг е доловил дълбоко и непосредно същината на битието в някоя негова проява - и пред духовния му поглед е изгряло светло видение за света - не такъв, какъвто го знае окото на непосветения, а какъвто го вижда само зрението на духовния пробуденик. Тоя миг е важен. От него начева творчеството и той е ключ на творбата.

Иде втора работа: да се скрепи видението с външни средства, за да стане достъпно за всички, да се съзерцава от всяко око. Онова, което е съществувало в душата на твореца като бляскава мрежа от цветове, игриви линии, треперливи сияния и призрачно-недействителни образи, сега трябва да стане картина: четвъртита плоскост от книга или платно, покрити с багрени петна. Художникът трябва да превежда небесното на земен език, да дири видима премяна за невидимото, да изразява неизразимото. В душата на художника съществува една неизписана още картина, видима само от него. Тая картина трябва да се прехвърля на платно, за да се вижда от всички. Колкото по-вярно отразява външната картина съдържанието на вътрешната, толкова по-велик е художникът. Тъкмо за да може да прехвърля на платно своите видения, той има нужда от сръчност, от обучение, от дарба, от естетично чувство. Ако той е слаб като творец, сигурно ще се задоволи да препише външната действителност с повече или по-малко отклонения. Ако ли в душата му гори жив творчески пламък, той ще кърми в себе си видения от съвсем друг свят - и ще се стреми да изобразява именно тях (затова Кроче нарича изкуството видение или интуиция). Но работата на твореца отива още по-надалеч.

Изкуството преобразява

Въздействието на художника над онова вещество, с което си служи, когато създава своята творба, е все още външно дело; същинското действие на изкуството е много по-важно и значително: то се корени в голямото преобразование, което внася художествената творба в душата на зрителя. Затова и най-съществената полза от изкуството е духовна, а не веществена. Тя изхожда от особеността на художественото творчество, което подлага на преработка не само веществото, а и самата видима действителност, оная, що му предлага за предмет своите образи и явления. Затова всяко изкуство е повече или по-малко символично: външните форми служат за средство да се изрази нещо вътрешно, духовно, невидимо.

Според Владимир Соловьов природата постъпва по същия начин. И там идеята подчинява под своя власт веществото. От купчина пръст, вода, няколко семена, малко тор или мокър смет изниква бял крин, чиито сребристи чашки блестят ката алмаз. Преди светлината и топлината на слънчевия лъч да пробудят към живот скрития в зърното кълн - пред нас е лежала купчина мръсна земя. А сега от нея се издига великолепно цветисто построение, изящно украшение от бляскави жици, зелени къдрави завитки и бели езиковидни издатъци, които се съчетават в кръшно цвете, издигнало към слънцето своята сребърна чаша. Най-чистото произведение на земята се възправя към небето: жив символ на победа, тържество на идеята над веществото. Какво значение има кринът за природата, в случая не е важно; важно е какво значи той за нас.

Владимир Соловьов казва, че тъмното, пасивно, инертно и хаотично начало отпред века е стояло като съдбовна загадка пред религиозната и философска мисъл на хората. Без него няма действителна основа за творческа работа на Всеединния дух, който в лицето на божествения Логос води космичното битие по стъпалата на творението от състояние на първобитен хаос, през природата и човечеството, към крайната цел - царството Божие. Макар и отпаднало от Божеството, веществото пак си е Негово създание. Творението на света е действие на Божествената обич; и заради това нищо в създаденото не е безразлично или чисто външно за творческата мисъл, нищо не е безусловно зло. А щом основа и съдържание на вечното битие е нагледното всеединство на духа, в това крайно всеединство трябва да се намери място и за веществото. Всичко в битието трябва да си има крайна цел и задавка: за веществената страна на битието хубостта е тази крайна задавка, тя е идеалната причина, за да съществува веществото. Ако я погледнем от формална страна, хубостта - като въплътена идея - е съзерцаема и усещана от нас във вещественото явление пълна свобода на съставните части, в съвършено единство на цялото. Щом пълната хубост на вещественото явление го прави съществуващо и безсмъртно, край на великото дело на хубостта ще бъде пълното одухотворяване на цялата природа (Вж. Г. Рачински, “Гледището на В. С. Соловьов за хубостта").

Тая победа над “злата тъма на стария хаос” не е нещо, което ни е дадено според Соловьова отпред века: тя се само мержелее пред нас като далечна цел на вселенската надежда; а в днешното и в миналото ние знаем само историята на вечната борба между светлината и тъмните сили, между духа и веществото - само постепенното осъществяване на хубавото, отпървом в света на неорганичната и органична природа, безсъзнателна или пасивна, а след това - в разумното творчество и дейност на човека - в изкуството и живота. Достигнал чертата на разумно съзнание, човекът се не явява вече само ката цел на природния процес, а и като средство за обратно, по-дълбоко и по-пълно въздействие върху природата, откъм нейното идеално начало. Съзнавайки тази възложена нему задавка за крайно одухотворяване и изкупуване на обградилата го природа, човекът търси животни пътища към нейното осъществяване - и в най-дълбоката си същина - е винаги пророческо предвиждане на бъдещото битие; всяка истинска художествена творба е осезателно изобразяване на някакъв предмет и явление от гледна точка на неговото крайно състояние или - което е все едно - в светлината на бъдещия свят.

Творба и зрител

Такива мисли са изказвани и от други. В една от своите хубави философски притчи Шопенхауер сравнява художествената творба с вдлъбнато огледало. “Онова, казва той, което съставя същината на тая творба, не е осезаемото, не е годното за опит съдържание; същински ценното се намира някъде извън сетивното - неуловимо за ръцете, достъпно само за вътрешното чувство, за въображението: то е някаква мъчноуловима, но същинска смисъл на изобразения предмет.” Това Шопенхауерово сравнение ни доближава твърде сигурно до въпроса - в що се състои същината на изкуството и как действува то на човека.

Художествената творба и зрителят представят единици от два различни свята: картината принадлежи към областта на нещата, тя е неодушевен плод на човешките ръце, мъртва обагрена плоскост, мълчаливо преплитане на цветни петна и черти; а ти, който стоиш пред нея, принадлежиш към света на съществата, съставяш част от разумния живот, говориш, движиш се, рисуваш или наблюдаваш, създаваш ценности от такъв или инакъв род. Какво общо има между тебе и картината?

Ето един зрител, изправен пред картина, гравюра, барелеф или статуя. Той се е пренесъл, за него съществува в тоя миг само обагрена плоскост или гипсовият отливък: всичко друго е забравено. Това изглежда толкова естествено, колкото и редица други гледки, с които сме свикнали още от ранни дни: човек със сърп в ръка, жена пред своя стан, дете с книга или кукла. Теорията на изкуството нарича съчетанието на фигура (човешко същество) с неодушевен предмет - сбор. Наред с приведените примери ти и картината представяте също така сбор. Но сборът не е случайно съчетание. Фотографите често поставят позиращия пред някое изписано дърво; на снимката няма сбор. За да се получи сбор, нужно е да се свърже предметът с фигурата. При жътваря, тъкачката и детето, което чете или си играе, тая връзка лежи в работата: предметът е необходимо сечиво или оръдие за дадено действие, неизбежен посредник. Но що свързва зрителя с художествената творба? На подобна гледка се никой не чуди. Очевидно и тук служи за връзка между човека и предмета някаква работа. От какъв род е тя? Тъкмо това ни предстои да разгледаме.

© Николай Райнов, 1931
© Издателство LiterNet, 25. 02. 2002
=============================
Публикация в "История на пластичните изкуства. Вечното в изкуството", С., 1931.
Публикация в "Култура и критика. Ч. I: Културни зигзаги", съст., предг. и ред. Албена Вачева, LiterNet, 2002.