Зелени крила

В славните дни на Тутмеса пръв жрец на Амона бе стария Манут. Нему бе поверено голямото книгопазилище на фараона в подземията на Тебес - и той се грижеше да възвестява по царството веленията на боговете.

Облечен в бял аксамит, със златен атев на глава и с бич от медни жици в ръце, той отиваше сутрин, в третия час на деня, в двореца на фараона - да възвести мира на царството.

В ръката му имаше жезъл от злато, а на ябълката лежеше изваян сребърен бръмбар, който крепи на главата си слънцето, а в нозете си държи кълбо със семена, от които ще се роди съдбата.

Жрецът излизаше пред фараона и смирено навел глава, изричаше всеки ден едни и същи думи:

- Сине на слънцето, враговете на Масър лежат в кръв под нозете ти!

С тези думи Манут възвестяваше мира на цялото царство и вярната воля на боговете.

Ако фараонът го не запиташе нищо, жрецът си излизаше, без да дигне взор и да го погледне.

Той вървеше, както вървят робите - безстрастен и мълчалив като мумия.

А после влизаше в своите широки подземия - и под зелена светлина на смола четеше папируси, дето с йероглифи бе означено страшното учение на жреците.

В пъстрите редове, завещани от Хоруса, старецът тълкуваше съкровени думи, които учат човека да прави злато от пясъка на пустинята.

И после влизаше в най-тъмните ходове на подземния дворец, за да прелива течностите от една съдина в друга - и да ги подгрява над пламъка от кедър, лаврови листа и кости от лъв.

И кога слагаше в течността прах от изумруд, той спираше ръката си. Защото в книгите бе казано, че злато може да направи само този, който не е казал през живота си една лъжа. И - казваше се още - в деня, когато излъже онзи, който е обърнал в злато пясъка на пустинята, златото ще се обърне в кръв.

И първият жрец на Масър слагаше ръка на сърцето си - и се питаше излъгал ли е през деня.


Дванадесте години минаха, додето Манут, първият жрец на Тебес, приготви праха, с който можеше да се обърне в злато пясъкът на пустунята.

И един ден, след като бе възвестил пред фараона мира на царството и волята на боговете, старецът влезе в своите подземия - да види що е станала сместа, която на слаб огън трябваше да тлее цяла нощ.

Когато отхлупи медния капак на вазата, дето бе затворена сместа, очите му блеснаха от радост и ръката, която държеше похлупака, трепна: на дъното на голяма ваза, покрита със зеленикава ръжда, лежеха две шъпи жълт прах.

Този прах бе дирил цял живот старият жрец.

Той взе шъпа пясък, разсипа го в аламбик с широко гърло, наля червена течност и сложи една прашинка от скъпата смес.

И до среднощ стоя над кипящия аламбик - да чете предписаните от книгите на Хоруса заклинания.

И през дългите часове, когато устата изговаряше бавно и тържествено съкровените слова, умът на жреца рисуваше светла картина: пред неговите очи се простираше бекрайната пустиня - и всяко зрънце пясък бе златно зрънце.

Цялата пустиня блестеше като безгранично море от скъп метал, а над нея се издигаше слънцето - и неговата светлина бе оскъдна и бледа като лъчи на мъглива луна.




... А додето жрецът четеше съкровените слова на папирусите, в града на фараона ставаше нещо зло и съдбоносно.

Ала старият Манут нема време да възкади смоли пред сребърните огледала, та да попита каква е волята на боговете.

И той не видя нищо.

Когато наближи третият час на деня, Манут разтвори аламбика и лицето му възсия повече от златото, което стоеше пред него, в дъното на отхлупения съсъд...

Той улови с ръка топлия златен пясък и го разсипа на сребърна тепсия: златните зрънца звънтяха като струни на голяма арфа - и блестяха като слънчев прах.

И старецът забрави, че третият час на деня го вика в дворците на фараона.


Едва след час си науми първият жрец на тебес, че трябва да върви пред царя, за да съобщи волята на боговете и да възвести мира на царството.

Ала в ума му светеше още безбрежното златно море - и той нетърпеливо очакваше мига, кога ще види цялата пустиня златна.

И той не забеляза, че в двореца царува страшно мълчание.

Роб излезе зад големите стълпове, украсени с главата на Хатор, та каза на стареца, че враговете презнощ са избили вси царедворци.

Ала Манут не чу нищо - и нищо не разбра.

Край него лежеха по кървави губери виночерпци, свирачи храмови писари и роби.

Те бяха заклани с широк нож - и счупени оръжия се виждаха хвърлени край тях.

Ала Манут не видя нищо - и нищо не разбра.

Той стъпваше в локви кръв, но кръвта отразяваше златната пустиня на неговия блян - и той не зърна ни кръвта, ни убитите.

Пред очите му играеше само един образ: безбрежно златно море, а в него - той, новият творец, който обръща в злато цялата земя...


И кога стигна големия престолен чертог, той отмери с привикнала стъпка шестнадесет крачки, смирено наведе глава и произнесе старите заучени думи, които всеки ден бе изричал цели шестдесет години:

- Сине на слънцето, враговете на Масър лежат в кръв под нозете ти!

С тези думи Манут възвести в онзи злокобен ден мира на цялото царство и волята на боговете, която не бе имал време да научи...

Фараонът не оговори нищо.

И жрецът понечи да си отиде.

Ала в мига, когато щеше да се обърне назад, един чужд глас властно му извика:

- Безумче! Дигни си главата и виж! Виж кому говориш!

Пред него лежеше кървав и посинял убитият фараон...

И той се обърна назад, за да види кой му говори.

И видя двореца пълен с непознати мъже - и те държеха кървави мечове в ръце, а по железните им щитове личеха ръждиви петна кръв.

Пред тях стоеше младеж с медна броня и с корона от злато и рубини.

И жрецът смаян гледаше чудото - и не знаеше не е ли това жесток сън...

Ала новият цар властно изрече своята първа повеля:

- Пуснете го да си върви! Безумни са жреците в тази страна: безумец се не убива!...


И кога Манут влезе изново в своите подземни скривалища, той намери в сребърната тепсия вместо златни зърна топли капки кръв...

И ледният поглед на стария жрец се избистри като ум на мъдрец - и той вдигна очи нагоре, за да погледне нещо далечно...


Там, дето свършваше големия град, за да наченат пясъчните хълмове на пустинята, ломеше талази огромно кърваво море , червено като зърна от нар...

А над града, над пустинята, над целия свят се носеше леден въздух - и кръвта се смръзваше, за да образува високи червени планини със зловещ блясък на кървав рубин...


И над цял свят се бавно понасяше ужасно веене на големи зелени крила...

Николай Райнов

“Слънчеви приказки”

Закваска

Лешояда не се надяваше да стане цар. Както знае всеки в Афганистан, народните пратеници намериха бъдещия си повелител в една от ония китайски къщи, дето развратни момци пият нощем оризова ракия, пушат хашиш и разпътничат. Полугол и съвсем пиян, юнанският княз лежеше в обятията на две хубавици, но предложението да стане цар го накара да изтрезнее тутакси.

- Може - рече той, - но трябва да ми платите дълговете: задлъжнял съм до гуша.

- То се разбира, ваше височество - отвърнаха раболепно пратениците. - И дълговете ви ще платим, и злато на ръка ще ви дадем. Че как може другояче? Нали вие ще ни бъдете отсега господар? Вашият божествен произход ни задължава да...

- Оставете божествения ми произход! Бройте парите, па да вървим!

Когато пристигна в Афганистан, Лешояда продължаваше да пие оризова ракия. Той капваше в нея по малко от една стъкленица с гъстичка червена течност, която държеше под ключ. Такова нещо той не правеше, когато беше в Китай, там пиеше ракията чиста. И самата стъкленица беше афганистанска.

Колчем й се провиди дъното, Лешояда повикваше двама придворни (китайци като него), па им казваше:

- Царската закваска се привършва. Напълнете стъкленицата.

Двамата изчезваха. След няколко дена те се връщаха и стъкленицата беше отново пълна. И винаги в такива случаи някой от най-добрите афганци загиваше - намираха го с прерязано гърло.

Царят живееше щастливо. И той като китайски богдихан имаше мандарини, готови да угаждат на волята му. За тях беше голяма чест, ако на Лешояда се понрави някоя от жените или дъщерите им. Пращаха му я веднага в двореца, додето й се насити, а той ги награждаваше с лъскави мъниста от стъкло, думайки си:

- Тоя прост народ не знае разликата между злато и тенекия и скъпоценен камък и стъкло.

Имаше и коремести жреци, които се оригваха от тлъстите жарски гозби, когато поменаваха в храма името му, не пропускайки да прибавят: "Син на Слънцето, внук на Небето и закрилник на Афганистан." Около царя се въртяха писатели, които разказваха в книгите си за неговия божествен произход, и поети, които измисляха трогателни анекдоти за нестанали срещи между люде от народа и техния любим, прелюбим господар. Когато види някой мъж особено тъп и жесток, но снажен, той го назначава пълководец, защото знаеше, че ще му потрябва скоро. За тия крепители на царския престол се намираше в изобилие всичко дори когато в страната настъпи глад (а туй се случваше доста често).

В най-хубавите местности на страната Лешояда издигна дворци - летни, зимни, пролетни, есенни.

В горите около тях развъждаше за лов дивеч и птици. Понеже не минаваше за добър стрелец, ловци отиваха преди него да вържат на определени места онова, което трябваше да падне убито. Това им не пречеше да хвалят леката ръка и вярното око на своя повелител. Той направи и градина с разни животни. Простодушният народ отиваше да ги гледа. Трупаха се тълпи пред клетките с маймуни и папагали, а царят казваше, подсмивайки се, на чужди посланици:

- В тоя миг тук са сбрани всички животни, каквито има и няма в Афганистан.

Не е известно дали е подразбирал в това число и себе си заедно със своите гости.

Понеже Лешояда се ставяше само с ласкатели и всички те го наричаха велик, той си помисли, че е наистина велик, и Афганистан му се видя много малък. Реши да го уголеми. Започна войни ту с тия съседи, ту с ония. Не сполучи. Победиха го и му взеха част от земята. Афганистан му стана още по-тесен. А и народът възропта и вдигна въстание. Царят се уплаши за главата си. Повика своя син Ястреба и му рече :

- Моята се свърши. Ще бягам в Китай. Ти дръж властта здраво! Прави се, че обичаш народа! И като пиеш ракия, наливай в нея повече закваска, там е тайната на царската сила. Яд ме е сега, че аз наливах малко.

Той натовари на дълъг керван богатствата, които бе ограбил от народа, и се прехвърли в Китай.

Ястреба излезе по-хитър от баща си. Той не само криеше своето презрение към афганистанците, но се и преструваше, че ги обича, и постоянно говореше, че и те го обичат. За тая взаимна обич между народ и цар се приказваше усилено по празници и на угощения. Лъжата се повтаряше от царедворци пълководци, поети, художници и глашатаи толкова често, че накрай сам Ястреба начена да вярва в нея.

Но в същото време той пиеше оризова ракия и наливаше в нея толкова много закваска, че стъкленицата трябваше да се пълни през ден, през два. И тъй се случваше, че най-умните и най-честните афганци падаха от неизвестна ръка. Почна да се шушука, че Ястреба има пръст в тая работа, но малцина повярваха на мълвата: може ли светец като богопомазания цар да избива свои поданици?

В това време на китайския престол седеше лудият Хиу-Тлеу, който сключи съюз с японците.

Богдиханът и микадото решиха да превземат Сибир, Туркестан и Индия и да си ги разделят.

Като дочу що се готви, Ястреба отиде в Китай и попита богдихана:

- А на мене нищо ли няма да дадете? Няма ли да се облажа и аз?

- Как не? - рече Хиу-Тлеу. - И ти си в сметката, само че афганците мразят китайците. Как да направим?

- От народа се не бойте! И да мрази вас, той обича мене и дори ме смята за афганец. А големците и богаташите са там, дето е силата и отдето извират печалбите.

- Добре тогава. Влез и ти в съюза, па ще ти дадем Иран!

И в Афганистан нахлуха китайци, па изнасяха храни, вълна, метали, дори дъски и греди - всичко, що можеше да се изнесе. Народът се разтревожи: той предусети, че иде нещо страшно. Ала близките до двореца го успокояваха:

- То е за нашата войска бе, народе: не е за китайците. Войската ни е гладна и гола: трябва да се облече и нахрани.

- Ами защо сбраното се изнася? Нали войската ни седи мирно в страната? Какви са тия кервани към Китай?

- Ех, такваз е играта. Китайците ще ни дадат Иран и тогава ще бъдем четири пъти по-богати. Само си мълчете и чакайте.

А в това време Китай почна да яде бой от всички страни. Афганците разбраха, че са ги продали, без да ги питат. Озъбиха се. Престанаха да дават. Ястреба и тия около него обърнаха тогава дебелия край: заповядаха на войската да преследва недоволните. Народът побягна в горите. Властта почна да пали къщята на бунтовниците и да изтребва сродниците им. Завърза се ожесточена борба. Много кръв се проля.

През тия дни се поболя царят. Казват, че препил от оная закваска, която наливаше в ракията.

Той повика своя малолетен син Геркинян и му рече:

- Аз умирам. Чуй да ти кажа къде се крие тайната на царската власт и сила!

И пришъпна на ухото му:

- В тая стъкленица има закваска за сила и власт. Тя прилича на вино, ала е кръв. Ако искаш да ти се бои народът, пий кръвта му! Но недей прекалява! Смучи му кръвчицата, докле го омаломощиш! Безкръвен народ се не противи: можеш да правиш с него каквото ти хрумне.

Силите го напускаха.

Той направи последно усилие и каза на Геркиняна:

- Вземай само кръвта на честните! Аз умирам, защото сбърках, та заповядах оня ден да затрият неколцина изменници. Помни добре това: кръвта на предателя е отровна!

Николай Райнов

"Избрани произведения", т. 2,
изд. Български писател, 1970

Тигър

На седмата година, откак бе се наченало великото самоотричане, Готама Буда се отдалечи от дървото Боди, па тръгна в джунглите - да проповядва истината на отшелниците.

- Малко знам - казваше си той, но това малко е всичко.

Когато се отдели от дървото, Просветленият изгледа прохладната сянка, що бе населил с ангели, родени от неговата чиста помисъл, и беше оживил с небесни сладкозвучия, паднали, като пера, от крилата на тая мъдра душа, що бе съзерцавала седем години образите на Вечното.

И той каза на тия лъчезарни призраци:

- Вървете, ангели! Вървете, рожби мои! Вървете, светли мои синове, при людете, които мислят зло, та срещнете бесовете, що ражда тяхната помисъл, и ги поразете! Хвръкнете, небесни сладкозвучия, алмазни пеперуди на моето съзерцание, бодри благовестници! Отлетете при мъжете и жените, които скърбят, потънали в неволя и грях, та разбийте чемерните писъци на тяхното отчаяние! Идете, чеда на душата ми, при моите братя - и свършете онова, което Готама няма време да свърши.

А после пое пътеката, що водеше към джунглите.

------------------------------------------------

Едва отшелникът се бе вдълбил в гората, иззад вековните дървеса изскочи тигър и се хвърли върху него. Животното бе много гладно и миризмата на човешка плът го накара да повилнее.

Просветленият усети острите нокти на звяра върху гърдите си и топлият дъх на кръвожадна паст го прикова към земята.

Ала изведнъж се опомни и си каза:

- Защо се уплаших от звяра? Нима той може да ми отнеме нещо повече от тялото? Та мигар аз съм само тяло? Не. Но животното, което обитава у мене, се уплаши от животното. Сепни се, Готама: у тебе още живее животното!

Тигърът впи още по-дълбоко нокти в гърдите на постника и - види се - диреше сърцето, което бе усетил, че тупти под впитата лапа.

Тогава Гутама Буда дойде съвсем на себе си и ужасът го напусна.

И той каза спокойно:

- Защо се уплаших, наистина? Не е ли било време, когато аз и тигърът сме били едно - в лоното на Върховния? И не ще ли дойде ден, когато онова, що обитава в тигъра, ще стане това, което е сега Готама?... Нима самин аз не бях тигър, когато ме зовяха "княз Сидарта"? О, колко пъти съм искал и тогава, па и след това, да впия нокти в това сърце - в своето сърце - но тия нокти никога не са били колкото трябва остри!...

Тъкмо тогава минаха над поляната, дето звярът бе натиснал човека, ангелите, които бе пратил сам Готама да отидат при людете и да убиват бесовете на злите помисли.

Те заобиколиха своя баща (защото бяха родени от съзерцанието на Просветления) и се хвърлиха да го защитят, както родни синове защищават баща си в беда.

Тигърът ги видя - сияйни, заслепителни.

В очите му се сбраха, като в големи изпъкнали огледала, руйните лъчи на крилата и на одеждите им. Той ослепя - сякаш огнени копия му пронизаха очите, и безсилен, сви опашка, па отстъпи накъм гъсталака. Чак когато навлезе в усоите, извърна страхливо глава, па изгледа отшелника, както се гледа изщукнала плячка.

Готама Буда видя блясъка в очите на звяра: закана съскаше в погледа му.

И, като пое отново пътеката, рече си:

- И у мене има още много плячка, още много за разкъсване. Тигърът разбра това. Де да можех и аз да се погледна самин с тоя поглед - поне веднъж!...

Николай Райнов. Отдавна, много отдавна. Разкази и легенди. София: Изд. Стоян Атанасов, 1939.