Вечен Скитник

1

Презрял завоите към всеки мирен кът,
- пътеките към завет и огнище,
развихрил мантия, продран в бурята
и в страшните веявици на огнено прозрение,
с коси разпръснати по рамената
(коси като посърнала трева по селски гробища),
окъсан, бос, висок –
подобно скелет от загадки : ти летиш
нанякъде...- къде?
(Та кой ли знае,
де свършва дългий друм
на горделивеца, проклет от Бога?)

И ето : твой подслон е вечното съмнение,
А твой печат е вечний Бунт.

С окъсана душа, в парцалите
На много царствувания облечен,
И с кървави петна по дланите на мисълта,
Що се векове катерила по страшните стени
На всяко пъклено “защо?” –
- ти скиташ по света ;
обходил седем пъти цялата земя,
от полюс,
до полюс,
под огнения гроздобер на кървави звезди,
узрели за божествения лин,
очакващи ръката на Лозаря да ги сложи
в потира на световния Покой ;
- под бурята на уморени ветрове,
които молят сърпа на Жътваря
да им отреже тънките нозе ;
- под вихрите на черна полунощ,
която би желала – слънце
да не изгрее никога :
ти скиташе по света –
и все едно ти е, къде ще бъдеш утре.

Душата ти е сита и пресита
На царски гозби и вина :
Ти преживя до сетна тръпка всичко,
Що са живяли хората ; узна
До сетна тайна всичко скрито, по което е ламтял
Скъпернишкия разум на човека,
На мъдрост ненаситен ;
Високия ти череп се издигна
Над всичко
Що е човека трупал векове
И пастрил, сякаш пастри
Алмази, от небесните слънца
Откъртени. Предълъг беше
Деня ти, Ахасфере : ден без край...
И днес ти всичко
Тежи : душата ти прилича
На лакома оса, потънала в море от мед,
Осъдена да се отрови
От лудий сок на свойта ненасита.

(Защото в оня ден, когато Той направи
от своята стопена мъка на творец
вселенната – накичена
като алмазнобагра пеперуда -,
когато – прав над бездните от мисъл,
над лулите от творческо страдание - ,
простря ръце
над новозачнатия свят,
- простря ръце като крила на серафим,
за нови тайни жаден, огнеок, велик,
стопил новородени свтлини
в плавилнята на своята
пламенна Воля
- ти, Ахасфере.
Негова сянко,
От завист разклокоти в буря своя злобен кикот)

2.

Нагизден с горди бръчки на безмълвна мъка,
Днес ти споделяш мълчаливата вечеря
На някой сиромах бездомен –
И чужди сълзи ще разкалят твоя друм
На напасти, страдания, беди
Но пак не ще заплачеш, Ахасфере!

(Защото твоите очи са сухи : помниш ли,
когато Синът Му, от света разпънат
на кръст, в последното си гърчене
от мъка
изпъна наболелите си жили
и вцепенените си стави и разклати
огромний кръст,
до половина впит в земята –
в оная каменлива пръст ; -
- Когато Майката на Назарянина,
Припаднала до белите нозе,
Облени с кръв
Измиваше Му раните с горчиви сълзи ;
- когато младият Йоканаан
погледна с мъртър поглед
към кръста и се разтрепери от страдание
като човек, ужилен от оси на сто места ;
- когато целий Рим,
загледан към Голгота,
извърна своята глава, накичена
с венец от лаври,
за да не види – как
ще сбърчи вежди Милостивеца за стене път :
- помниш ли в тоя вечерен,
от мъка черен час
каква жестока канара
търкулна от Голгота твоя смях?
Помниш ли, че рухналата в бездни
Скала на безчовечната ти гордост потопи
В морето на страданието половина свят?

....

Николай Райнов

Вечни Поеми
Песни за човека и земята,
Из "Ахасфер"
Издателство Стоян Атанасов
София, 1928

Мария Магдалина Хетера йерусалимска

1.

Образ чуден свети с пламък блед:

изумруден змей пред гробница зазидана.

- Там лежи Христос. От три дни с плач ожидана

иде утринта уречена. Отвред

мироносици се стичат строен ред

да помажат тялото на мъртви бог.

- Там лежи Христос. Невидена,

дивна светлина излъчва гроба. Рог

със елей измирен носи Магдалина.

- Там лежи Христос. Зелена вейка от маслина,

бял саван и спомен скръбен на тълпите,

шъпот и слова, от мрачна скъб пропити.

С тиха стъпка морно стъпва Магдалина.



Глас от гроба:



Под звездни завеси от златна коприна

душата ми чезне, аз гина-

Мария:

под куполи мразни вдън бездни!

И плискат ме капки алмазни

от ледни вериги: снеми ги-

Мария!

Сред лилии ледни, в железни

окови, под звездна коприна,

(о, кой ще погледне!)

душата ми чезне, аз стина -

Мария!

Сърцето ми плаче в небето

над гибелни бездни.

Здрач е. Сълза е душата ми клета,

изтрий я - Мария!


Младеж с псантер:


Мария! Лебед бял, в морета

далечни някъде изгубен, странна

мелодия - звън златен на камбана,

потънала под ведри глъбини; - и трета

безумна нощ във бездни отлетя,

о, мургаво дете - !

- Безумна нощ и - ето: лъч на утрин ранна!

След страшна нощ на толкова измени

ела, дете,

ела при мене!

Душата ми във трепет на молитва

душата Ти с безумие зове:

- Далеч, към нови брегове!

Захлипнал стон в горчивина политва;

безумна нощ във бездни отлетя,

о, мургаво дете - !

- Безумна нощ и - сън на ледни векове!

След грешна нощ на чемерни измени

ела, дете,

ела при мене!

2.

Страшно пърхане над бездни в адски стъпала.

Над алмазни върхове - ридаеща ектения.

- Там стои Христос: лъчиста сянка над студения

тъмен лабиринт. В колчан от мълнии стрела

огнена краси бедро на цар. Невидими жерла

с дивна песен пълнят небесата. Строг -

- там стои Христос: опалови растения,

злато, бисер и звезди забулят облик властен. Рог

на присъда страшна носи Магдалина.

- Там стои Христос. Клон къдрав от маслина,

царска тога, пръстен, лати над главата-

на венчална песен глъхнат в гръм словата:

с глуха стъпка мудно стъпва Магдалина.

Глас от ада:

В пустини безводни, под нощ-пирамида,

душата ми стене, ожида-

Мария:

сред пълчища черни, безчинни!

Душат ме вампири неверни, вампири безлики:

сломи ги - Мария!

Сред пламъци бесни в градини

от огън-цветя и дървета

душата ми чезне - и гине - и крета -

Мария:

сърцето ми стине в морето

на пропасти сини.

Ден е. В кръв е душата ми клета,

спаси я - Мария!

Младеж с псантер:

Мария: Бял саван, в пустини

далечни някъде прострян, студена

мелодия на арфа сребърна, родена

невидимо в зори; - в падини

разтленна нощ нощ тъй рано отлетя,

о, мургаво дете - !

- Разтленна нощ и - ето: нов се ден начена!

След страшна нощ на толкова измени

ела, дете,

ела при мене.


Политнали съзвучия простират

криле - и в здрач блестят дрезгавини:

- към необходени страни!

В изтомен трепет килнат е потирът;

разтленна нощ тъй рано отлетя,

о, мургаво дете - !

- Разтленна нощ и - лъч на сетни далнини!

След грешна нощ на чемерни измени

ела, дете,

ела при мене!

3.

Бурно веене в подземни смолести води:

царствен змей издиша в пламък стонове.

-Там седи Христос на трон от миризливи клонове:

рози, мирти и лози. По бяла мантия следи

кървави личат. И скръбен глас през плач реди

стихове печални. Мрак - над царския чертог.

- Там седи Христос. Просъница на тонове

погребални свърт навява. Черен рог

на мъстител ангел с трепет носи Магдалина.

- Там седи Христос. Узряла гранка от мирисина,

кървави одежди, плахи стъпки в тъмнините,

ледени литании, посърнали ланити:

с тежка стъпка мудно стъпва Магдалина.

Глас от мрака:

Аз ходя низ тъмни, безкрайни чертози.

Аз гина сред дебри безлисти,

в просъница бродя подводни притъни лъчисти.

През сънни разтрози

следят ме на ангел очите

прозрачни, бездънни и чисти -

Мария!

Аз чезна, политнал над върхове снежни,

и срещам свещени ликорни

над кипнала бездна.

Очите ми черни и морни в неверни

безбрежни полета погасват с лъчите

на залези бледи вечерни.

Аз чезна в полета просторни -

Мария!

Аз стина, сразен и разбит,

изгубеи сред снегове бели:

в искуса на блед сенобит

аз гина, жигосан под звездни дантели,

в двореца, де са песни отколе кънтели -

Мария!

Душата ми тръпне и морна отпада,

душата ми плаче в тъмата:

- о, своводове скръбни! О, учяст нерада,

от черепи мъртва грамада!-

Душата се лута и пада,

в магьосан изгубена лес,

припада - и тръпне - и вика в несвест:

- Води я,

Мария!


Младеж с псантер:

О, Магдалина! - Кораб бял в морето

потънал чемерно, тимпанна

ектения: звън сънен на камбана,

погребени в зелени глъбини - и трета

изтомна мощ тъй мудно отлете.

о, мургаво дете - !

- Изтомна нощ и - ето: нов се ден откри!

След смъртна нощ на толкова измени

ела, дете,

ела при мене!


Душата ми през кърваи зари

душата Ти с безумие ще дири:

- Пресъхнали са всичките потири!

Захлипнал стон душата ми покри -

изтомна нощ тъй мудно отлете,

о, мургаво дете - !

- Изтомна нощ и - лъх на ледени зефири!

След сетня нощ на чемерни измени

ела, дете,

еля при мене!

4.

Над бели, светли снегове разплита Нощ драперия.

Христос погребен е . Мария е - умряла.

Изгубена е чашата на бисерна Мистерия.

Над мъртвата пустиня бледа луна е изгряла.


Угасват ледени цветя. Земята - мрак покри я.

Смъртта простря саван над всички суети.

И само мразен вихър чемерно шепти:

"-- Noli me tangere, Maria!"

Николай Райнов

Вечни Поеми
Песни за човека и земята,
"Мария Магдалина"
Издателство Стоян Атанасов
София, 1928

Вечни поеми

По дългия път, изминат от Човека, личат криволици, бездни, кръстопътища. Тук таме стърчи по някой мраморен изтукан, който сочи върховете, дето сгърчена ръка е драскала е драскала с разкървавени пръсти, за да се вкопче в канарата. Всеки от нас минава тоя дълъг път, всеки драще с ръце жестоките скали, всеки се стреми към върха – волю-неволю. Грехът разяжда мнозина, негли всинца ни, мами нашите души, омагьосва ги, държи ги в плен. Ала царството на Нощта е недълготрайно: за всекиго изгрява слънце. В тия борби на човека със себе си се развива – стих по стих – вечната поема на душата; човек се стреми да разбере Земята, защото нещо общо оживява и него и нея, той е част от нея, неин син, нейна гордост, неин позор. Страшните въпроси, които си задава човек във време на тия лутаници, са счупили не един череп о стената на мрачния затвор, наречен Съдба.

Без да помни това, сам затворникът някога си е съградил тоя затвор, дето сега се мята душата му, кълне, моли се, зове Непознатото за помощ.

Образите на тоя затворник – многолик, самин за себе си страшен, често жалък, понякога велик – давам в тая книга. Назовах песните си “Вечни Поеми” не затова, че по форма или замисъл ще пребъднат (знам тяхната преходност: те са мост, а не Млечен Път), а поради това, че в тях се Вечните и за Вечното. Във всеки от изнесените типове се проявява, струва ми се, целият човешки под – и за това те са вечни. Заглавието не трябва да лъже никого: не казвам че са вечни моите поеми за тия люде, а – че съм написал онова, що са пробудили у мене Вечните Поеми за исполините на духа.

Кои са тия исполини?

Техните пътища кръстосват земята, защото народите не могат без шепота, бляна и наитието им; светът се развива под тяхно вдъхновение. Мъже и жени, зрели плодове на миналото, те дирят още скъсаните жили, що са свързвали някога Човек със Земя. Те са вечни обелиски на людския стремеж, Млечен Път над човечеството, златен рог, из който шурти опиването на душата, стрели, с които Великията между Великите лучи челата на избранниците.

Всеки от тях е по един век.

Всеки е алмазна сянка на Човека, хвърлена от Слънцето върху Земята.
Затова изглеждат много.

А те са – Един.

Човек не е хубав нито паднал, нито гордо възправен.

Хубав е – когато се възправя.

От всички белези на стъпки по пътя аз съм харесал само стъпките, що се лутат.

От Човек до Земя: то е друм на лутане. Хората вървят окъсани, морни, прегладнели, изнурени от ход и мъка. По храстите се веят парцали коприна от нечии дрехи. По пясъка се вдълбяват кървави стъпки. Рядко се чува песен, ала когато се чуе, тя е хубава. Вихърът разнася клетви, молитви, бълнуване, шепот.
А когато човек преполови пътя, потребно му е да спре малко на отмора, да изгледа минатото, да се замисли; някои тогава начеват да се молят, други почват да вярват в призраци, трети се изповядват. На минувачите това се вижда смешно. Но ако обичаш човека, ти ще го разбереш. Коя майка се смее на сина си, когото другите смятат за луд?

Давам тая книга – с хубавото и грозното, що има в нея – на малцината, които биха я обикнали; дано тя бъде каменен стълб, макар и окълцан от груба ръка; дано посочи нещо, дано изведе някого, дано не бъде безполезна. Тя носи онова, що съм живял дълги години. За мене беше нужда – да я напиша. Желаех - тя да бъде зряла като мене; ала що да правя, когато поколението, към което принадлежа, е поколение на предходници? От нас не излезе ни един водач. Ние проправяме път за песента на по-имотните сърца.

Книгата ми, разбира се, не носи откровения. Но тя е писана с обич към всички, които са носили много рани, защото са летели твърде нависоко. Почит има в нея. И скръб. И разкаяние – понякога. Писал съм я с вяра, че край нас подрастват сърца – по-изобилни с любов, по-мъдри воли, по-лъчезарни умове. Те ще узреят в ония дни, когато нас не ще ни има. Но не е ли все някакво участие в тяхното велико дело и това – поне да им протегнеш ръка?

Ако някой от тях удостои тия стихове, които звучат негли не като песен, а само като копнеж за песен – ако ги удостои със своя поглед и намери в тях поне езика на своя баща и майка с нещо от неговата хубост, аз ще му бъда безкрайно благодарен.

Затова моля тия бъдни избранници на нашето племе да се не оскърбяват, че тям, тъкмо тям посвещавам тая книга. Във всеки случай, тя дава това, което съм живял – и затова настоявам да бъде четена като изповед, а не – да се разглежда като някаква bibles pauperum.

Иисус Христос
Последен от боговете

1

Христос – алмазена Змия, извита
По звездното небе на всички векове.
Аз искам – огнено длето в гранита
На изполинския обелиск да изкове
Лъчиста извивка
На светлата Змия
Обвила в звездна сянка цялата земя.

Аз искам лъчезарната Змия от камък да извая
И с изумруди да обкитя гъвкавата низ
От пръстени : да трепне жарствена омая
В мощта на поглед властен и лъчист.

Погледна ни апостоли, апостоли бездомни, и се вкаменихме
Пред огннеия лик на въплътено Слово.
От слънчеви потири звездно вино пихме –
Лъчи и пламъци на жъртвата Христова.
Пророчески език
Обжегна се огън дух новороден.
През бездни от светлик поведохме народа
Към Царството Господню:
От мрачни преизподни
Към свтозарния четог на въплътено Слово.

Аз искам лъчезарната Змия от камък да извая
И с аметисти да напъстря светъл низ
От люспи, но властта на млата късо трае:
Не светва под длетото погледа лъчист.

Обходихме света, дванадесет апостоли бездомни,
Творихме рай сред мъката
На всеки пъкъл,
Простряхме невод от лъчи по цялата вселена –
Да уловим душите заблудени,
Които плачат, хълцат, стенят,
Притиснати от ноктите на вечното страдание.
И ние, уморени странници
Към слънчеви земи,
Към светозарния чертог на въплътено Слово,
Събрахме вси души, обречени на жертва,
И ги поведохме по светлата пътека.

2

Залутани влъхви низ мрачна пустиня
Друм тежък минават в среднощна тъма.
Звезда огнелика ги води.
Рой звезден се сипна, стопи се. Отмина
И глух полунощ. Притихна земята,
Заспаха стозвездни кервани.
“Къде е Фуха, що изходи
на Тайната пътя към огнена скиния?”
Мълчат мрачините,
Задиплени в тежки савани,
От скръб изтъкани.
Най-сетне звездата се спря
Навръх планината, що дига гранитно чело
Над ширни пустинни.
Пръст огнен разсече небесното лоно,
Зорница червена изгря –
И рукнаха звездни порои ;
И кипна море от обрадвани песни,
От звуци тържествени, строги, магесани,
Които отвеждат душата в чертога небесен,
В алмазния трем на предвечното Слово.

Вечни Поеми
Песни за човека и земята
Издателство Стоян Атанасов
София, 1928