Николай Райнов - мисията на един окултен ученик в света

Николай Райнов е уникален случай в нашата културна история – необикновено разностранен талант: поет, белетрист, драматург, есеист, литературен и художествен критик, учен-тероретик, историк и популяризатор на изкуството, философ-моралист, преводач, публицист, неизтощим сказчик, вдъхновен разказвач на нашия и световен приказен фолклор; художник-декоратор, изучаващ и опитващ разнообразни живописни и графични техники : акварел, гваш, темпера, туш, лак върху станиол, дърворезба, линорезба; изискан майстор на илюстрацията, винетката, книжното оформление. Роден в с. Кесарево, Великотърновска област в първият ден на 1889 г, той не спира да работи за Великото и Вечното, и заминаването му от този свят на втори май 1954г. не прекратява това дело...

Райнов прави своя литературен дебют с книгата "Богомилски легенди" през 1912 г. Окултната традиция сочи, че това са легендите на Боян Мага (основателят на Богомилската Школа), във варианта им за широка аудитория. През 1912 г. Николай е едва 23 годишен, а легендите носят силен духовен отпечатък.

Изключително активен духовно, той е свързван с теософи, масони и различни окултни течения. Бил е ръководител на ложа „Парсифал”, основава Българска Асоциация „Рьорих”, изнася множество лекции на духовна и философска тематика.

Писателят е тясно свързан с историята и същината на Богомилското Учение в България. В редица от неговите произведения („Богомилски легенди”, „Книга за Царете”, „Богомилство и Богомили” и др.) има много ценна информация за делото, апостолите и живота на тази Божествена Школа.

Въпреки многобройните неуспешни опити на редица влиятелни хора (включително и Людмила Живкова), именно Николай Райнов получава достъп до строго пазеното хранилище на библиотеката в Малта, подслоняващо и до ден днешен оригинални Богомилски книги и произведения.

Няма случайни неща.

Никак не е случайна и дълбоката връзка между Богомилството и Учението на Бялото Братство в България.

Нарочно или не, връзката между Николай Райнов и Учителя Беинса Дуно (Петър Дънов) и до ден днешен остава прикривана и незвестна.

При честването на един от юбилеите на Николай Райнов, се явила пречка – Църквата се намесила и съдействала да се отмени тържеството. Известен журналист публикувал на първа страница на уважаван всекидневник статия, как може Църквата да се обяви против честването на такъв велик българин и творец, като Николай Райнов, а да остави „оня брадатия” (Учителя Беинса Дуно) да прави каквото си иска на Изгрева, „поругавайки църквата и вярата”.

В кафене в центъра на София, където се събирали редовно различни творци и хора на изкуството, основна тема на разговора била именно гореспоменатото злополучно тържество. Почти всеки имал пред себе си и вестника със статията. Разгорещеният дебат отведнъж секнал, когато в кафенето влязъл не друг, а Николай Райнов. Виждайки какво четат, той само казал „А, статията...Между другото „оня, брадатия, за който се говори, е моят Майстор”.

След тези думи се обърнал и излязъл обратно.

Друг път, една жена отишла да моли Учителя Беинса Дуно за помощ за несправедливо затворения си брат. Докато чакала в междинната стая на къщата в с. Мърчаево, тя неволно доловила думи от разговора, който се водил в стаичката на Учителя.

„О, Махатма, всяка вечер те призовавам в молитвите си и ти ми отговаряш...”

Останалото не се чувало ясно.

Не след дълго, гостът излязъл от стаята на Учителя и си тръгнал.

Жената го разпознала – това бил Николай Райнов.

Слабо известен е и фактът, че през 1939 г. именно Николай Райнов води Петър Димков – Лечителя при Учителя Беинса Дуно и ги запознава. Оттогава Лечителя е верен ученик на Учителя.

Близки и неразделни приятели, Димков и Райнов са един забележителен пример как трябва да живее истинският човек - впрегнал гениалните си способности в безкористна служба на хората.

Независимо от учение или принадлежност, трябва да отдадем подобаващото място на Николай Райнов в Златния век на нашата културна и духовна история. А почитта и любовта, с която са се отнасяли към него съвременниците му, е повече от показателна:

„Не мога ти предам точно словата му по никой начин: то бяха слова на творец, които не се поддават на повторение. Ала същността на всичко казано от него аз спастрих в себе си: като лъч го сложих в душата си и ще огрява той пътя ми в идните дни. И веднъж получил признанието на най-големия авторитет у нас, мене не ще ме интересува по нататък ничие мнение: аз вярвам в пътя си и в думите на Николай Райнов.” *

*Из писмо на художника проф. Васил Стоилов до брат му Димитър


Радислав Кондаков

Използвана литература :
1. Брошура „Николай Райнов – юбилейна изложба”, София, 1974
2. „Петър Димков – добре познатият...непознат”, Николай Кафтанджиев, изд. Хрикер
3. Васил Стоилов. История на моя живот;[и] Явора Стоилова. Историята на моя баща. Литературен форум, 1995
4. „Завръщането на богомилите”, „Мелхиседек. Пътят на Вярата”, Христо Маджаров, изд. Алфиола

За Николай Райнов

"Той иде от далечни земи и носи със себе си звездня лъх на вечното..."

"Там той е намерил забравени книги, що никой не е чел - книги може би никога ненаписани - и е
замислил своите "Видения из древна България"..."

"Там той е прозрял тайни, разгадани от малцина преди него - и е замислил своята поема "Градът"."

"Там той е познал Ариеля и Каина - и е дошъл на нашата скръбна земя, да сложи пред жертвеника на
българската поезия бисерите на своята "звездна душа", в която се оглежда измамната усмивка на
Сатана."

"И той минава край нас - безстрастен и далечен - унесен в в спомена на ония незнайни земи, които
е оставил и които носи в себе си."

"Чужденец за всички - за него почти никой не говори."

"Самин, заключен в своята tour d'ivoire - до него не стига вълната на безплодни гуми, що се разлива
затворена врата."

"Той върши своето огромно дело на пръв стилист в тая малка страна - и, сред "ливадите на своето
съзерцание", изпитва звуците на забравени думи, възвръща тяхното някогашно значение."

"Неговият звук е остър. Той пронизва като писък безлюдните степи на нощта. - Но не е ли Райнов оня,
който написа "Очите на Арабия", - невем най - човешката повест, изплакана някога на нашия роден
език?"

"Неговите жени са разголени, порочни, безрасъдни. Тяхната настръхнала плът не знае насита. - Но
не е ли той оня, който написа "Сонора" - невем най-чистата жена, която е създал някога нашият
роден език?"

"Неговите мисли са светкавици, неговите думи са откровение, неговите отмерени речи блестят като
сияние."

"Напразно той загъва своите блянове в рухото на древен цар. Напразно той се тули зад маската на
странни образи от миналото, което му служи само за украса. Сърцето на един поет разискря в
тия нови книги - и бележи опасните пътища, по които е минала смелата мечта на безпокоен дух."

"Защото Николай Райнов е преди всичко поет."

"И в часа, когато отзвучат тръбите на много тъмни слави - сред мрака на нашето скръбно небе ще
засияе новородена звезда."

"Защото Николай Райнов носи на челото си звезда."


Николай Лилиев

Из материал от Николай Лилиев
публикуван в "Райнов Лист", С., 12.III.1939