Петър Осоговец – необикновената история на един богомилски водач

“...Наведен над широкия пергамент в ъгъла, озаряван от жълтия светлик на свещта, слепена за глечта на окълцана паничка, Петър Осоговец пишеше своята голяма книга за звездите и за съдбата на народите...”¹


Петър Осоговски e Доростолски епископ, неговата църква е била в днешна Силистра.
Той е един от богомилските водачи със степен съвършени. Йерархично е епископ и отговаря за своята църква – с нейните презвитери, верни и оглашени. Над епископите в богомилската йерархия са били тримата Архиепископи: Боян, Богомил и Гавриил Лесновски – с водач Боян.
Петър Осоговски, както и почти всички богомилски водачи, обикаля и пътува много - Северна и Източна България, в земите на сегашна Румъния, до самите Карпати, както и в Западна Русия.
Основава църквата в Доростол където, година след встъпването си, става епископ. Основава също в Рига, Севастопол, Краков, Виена и Варшава, като в Краков, Виена и Рига е работил заедно с Епископ Симеон Антипа.
Петър Осоговски проповядва явно по улици, площади, църкви, събрания и е принуден да понася презрението и смеха на тълпата, упреци, груби обиди и мъки. Често е бил затварян и изтезаван, особено в Севастопол и Рига.
Той е бил типичен човек от народа, с искрен и жив темперамент, правдив и рязък. Петър Осоговски е бил женен и е имал две деца, но заради делото той ги е оставил. Тогава Боян увещава един стар дворянин да прибере жена му и децата му в Преслав и да се грижи за тях.
Хората са го имали за магьосник и знахар, и често са идвали при него за помощ.

Макар и писането да не е било неговата сила, Петър Осоговски е оставил две големи книги, които в момента се пазят в библиотеката в Малта, и говорят за неговия начин на мислене: оригинален и непосредствен. Според Николай Райнов едната има 384 листа и е малък, грубо обработен пергамент - “кафяв с жилки”. Тя се нарича “Деномесечен Указател” и съдържа в себе си най-много от Богомилската Астрология.
В книгата, ден по ден се проследява цялата година: “с Кръговрата на Слънцето, шестте планети, Северната Колесница, Петела (Орион), Двете Рала (Андромеда и Касиопея), Кадилницата (Лебедовия Кръст), Птицата на Бога (Скорпион), Трапезата на влъхвите (Северната Корона), Соломея (Волопас), Млечният път и Старците (Северната Змия)”.

Там има оригинални легенди, даващи съвсем ново разбиране на Звездните Митове.

Но пътя към богоподобието не е лек - пред нас имаме един живот изпълнен с драматични обрати и събития – през страшните бездни на греха и насладата, до строгата сила на духа.

Още от малък Петър Осоговец има силни лечителски и ясновидски дарби, и с тях помага на много хора. Запален ловец, той попада една бурна нощ в кулите на болярина Пресиам – един от старите вождове на цар Симеон. Пресиам, обичащ ловците и самотен старец, го посреща радушно – той не слиза често в столицата, защото не харесва мекушавия цар Петър. Но Пресиам има красива и очарователна дъщеря, и младия и буен Петър се влюбва в нея – силно и страстно.
Но майка й – хубава и развратна ромейка също пожелава младия маг. Сърцето му е разкъсано от пагубната страст на тези две жени и отровата на силна наслада е плъзнала в душата му – Петър Осоговец води тежката битка със самия себе си. В трескавото му въображение се преплитат образите на тези две жени, а ежедневните му срещи с тях стават необходимост. Когато една вечер, в страстно безумие му се нахвърлят и двете едновременно, той се сепва и иска да се освободи от тях.
И ги отблъсква.
Но те не искат да го пуснат и настава борба: Петър вади стария си ловджийски нож. Когато напуска покоите им, те лежат мъртви и кървави – две блудници: дъщеря и майка.

Петър е съкрушен, духът му е сломен, а душата му опустошена.

Той напуска България и се запътва към далечни земи. Две могъщи сили се борят за душата му – лепкавата тъмнина на греха и светлите пориви на духа. Петър помни словата на княз Боян и свещеник Йеремия (Богомил), в паметта му изникват разговорите с Никита Странник и Василий Византиец, но сега те звучат някак далечни.
Страшна е болката в душата му и той отчаяно търси лек, бягайки от себе си.
Една необикновена случка му помага: в далечна Сирия той чува за Пещерата на прокажения, и че там живее най-нещастния човек на земята. Петър Осоговец тръгва да търси този, който трябва да е по-злочест и от него.
Намирайки пещерата, той пада и се наранява сериозно и по-всичко изглеждало, че краят е близо.
Тогава чува глас от Небесата – Дух Божий се вселява в него и го напътства – така той намира прокажения – могъщ черен маг от Масър. Наказан за злоупотребата със съкровени и могъщи сили, покосен от страшна болест, от него бягат не само всички смъртни, а и самата смърт. По заръка свише, Петър му помага да умре, а благодарния нещастник му дава в замяна огромен пръстен с изумруд - пръстен, обладаващ магична сила.

Петър Осоговец се връща в България, за да започне своята апостолска работа, като епископ на учението за Милостта Божия.

Когато византийския император Никифор Фокас подкупва княз Светослав да нападне и разграби България, Петър Осоговец се намира в Преславец – тогава голям български град на Дунава.
Бързо, предвожданите от Светослав таври и херсонци навлизат в България, като опожаряват и ограбват всичко по пътя си, и зверски убиват всеки, който им се изпречи. Преславец е почти обезлюден – там са останали само старците, както и епископ Петър Осоговец, заедно с 200 свои презвитери и верни – останалите хора са избягали. Ожесточени от липсата на плячка, варварите избиват останалите в града клетници пред обезлюдените къщи.
В нощта на техния пир, в двора на църквата „Св. Йоан Богослов”, богомилският епископ говори на своите, а словото му е изпълнено с духовна сила и огън. Изпълнени с Христово присъствие, апостолите на Милостта Божия отиват директно при княз Светослав и сепват кръвожадните варвари насред безумното им пиршество. Отначало, невярващи на очите и ушите си, скоро таврите и херсонците завързват богомилите и запалват огнен кръг около тях, а Петър Осоговец нарича Светослав варварин.
Той е влачен до смърт от кон и след това хвърлен в огъня при вече мъртвите си верни.
А херсонският войвода, взел от ръката му големия изумруден пръстен, пада в краката на Светослав, покосен от проказа...
Разтърсен от смелостта и дързостта на тези бледни монаси, уплашен от магьосническата мощ на епископа, княз Светослав гледа втренчено пламъците, които сякаш стигат до самите звезди.
„... а България като Огнена Птица ще се възражда из собствена пепел, та до край на векове ще пребъде.
Защото – гаснят звезди една по една. Ала Божият Лентион ще свети вечно – и Млечният Път ще бъде свет саван на мъртвата вселена...”¹


Радислав Кондаков


Използвана литература :

1. Райнов, Николай. „Книга за царете”, Издателство Стоян Атанасов, София, 1918 г.
2. Райнов, Николай. „Богомилство и Богомили”, неиздаден труд

Каин и Авел

А когато Адонай подари на Адама син, възрадва се Адам и жъртва принесе Богу. Но Ева скърбеше още — и Каломаин и Каин гледаха нейната горест. Змия на скръб хапеше сърцето им, защото не знаеха по що тъгува тяхната майка. И те се питаха: «Кой е наскърбил оная, която ни е родила? Защо й е тежко? Защо не поглежда тя ни мене, ни тебе, ни малкото ни братче? » И не можеха да си отговорят. А майка си не дръзваха да попитат, защото знаеха, че — ако запиташ скърбящ човек поради що скърби, — дваж по-тежко ще му стане и няма да ти отговори, па може дори да се разгневи.
И възрасна Евел, стана мъж — и лицето му — бяло като алабастър, стана меко и нежно. Очите му бяха като небесна синина, а косите му — меки и златисти като зряла ръж.
Но слаб беше Евел и силите му — малко; защото бе син на смъртен човек — и чедо на човешка похот.
А Каин бе силен, като исполин, лицето му — изгорено от слънце, носеше цвят на червена пръст. Косата му бе твърда и черна, като крило на гарван, а очите му блестяха, като очите на баща му Сатанаиля. Мишците му — силни, като на пъргав звяр, и ръцете му, опърлени от слънцето, имаха цвят на лин, в който се тъпче грозде.
Ала не обичаше Ева сина си Евеля, защото не бе плод на сърцето и, а рожба на сласт и милувки.
А когато минаваше Сатанаил през Едема, говореше думи на сина си Каина. И думите му бяха огнен дъжд. Та закоравя сърцето на Каина, закоравя и умът му.
И неговата мъдрост стана здрава като кедър и ведра като езеро сутрин.


--------------------------------------------------------------------------------

Растяха в Едема две дървета. Едното, слабо на вид, но хубаво, развиваше големи седмовърхи листа и даваше плодове — сини, като сливи.
То бе Дърво на Живота и плодовете му бяха горчиви; те засищаха, но не бяха приятни за ядене.
А другото бе широкогранно, високо, със снажно стъбло — и кората му бе гладка. Листата му — дребни и много на брой. А плодовете му бяха едри, червени, като ябълки, и сладки.
То бе Дърво на Познанието.
Но Змия се виеше на седем пръстена около него, та не даваше никому да яде. И когато минаваше Сатанаил през Едема, Змията се плъзваше по стъблото, свиваше се на колело и го гледаше покорно с жълтите си очи.
И приближаваше се Сатанаил, та ядеше от плодовете на дървото.


--------------------------------------------------------------------------------

И когато един ден Врагът на Силния говореше на Каина за онова, що има да стане, за Тайната на Седемте Бездни, за чаровете на Земята и на съкровените Кръгове под нея, за Черните Властелини на Триъгълника, за душата на сестра му Каломаин, за Вождовете на Гнева и за деветте Алилуийа на Божията Песен — изстъпление нападна Каина. И той прозре скритата замисъл на Иехова и на Сатанаиля, синя мълния озари пещерите на ума му — и той проумя тайния смисъл на казаното от бащата.
И като съзре Сатанаил своя син — мъж по мисъл и левент по мъдрост, — даде му три плода от Дървото на Познанието, но му заръча строго — да ги скрие, та после да ги изяде насаме.
Но щом изяде плода на Познанието, изпадна Каин в тежък сън — и сякаш вампир завея над него кожени крила.
А Каломаин и Евел ходеха, та играеха в Едема. И стигнаха до дървото, под което спеше брат им.
И видяха Каина, заспал дълбоко, а в ръцете му се червенееха двата плода. И почнаха да го будят с весел вик, но дълбок бе сънят му, та не го сепна викът. И взеха му тогава със смях плодовете, та ги занесоха вкъщи.
Адам, отпаднал и стар, на вечерта на своя живот, седеше пред хижата със замислен поглед. Той ги не видя.
А Ева пееше в хижата. И тя се зарадва, като съзря плодовете, защото ги позна. И взе единия плод, та го изяде. Но щом сдъвка и глътна плода, душата и се размъти, тялото и отпадна — и Ева умря,
Майката на Живите бе първият човек на земята, който позна Смъртта. Защото бе познала милувките на Сатанаиля и бе хапнала от плода на Забраненото Дърво.
А Евел и Каломаин не знаеха това, защото не бяха там. Че насаме изяде майка им плода.
И Каломаин, като не знаеше какъв е този плод, запита Евеля.
И каза й Евел:
«Плод на вечна младост е тоя плод. Който яде от него, не ще се сбръчка вовеки лицето му и очите му не ще посърнат, нито косата му ще побелее. Ела — да го изедем!»
И Каломаин изеде плода, но на Евеля не даде. Защото се боеше.
И мъка се роди в душата на Каломаин. И копнеж по волност я завладя. И мрак легна пред нея.
И седем луни трая това.


--------------------------------------------------------------------------------

А когато се изчерпи седмата луна, Каломаин се изгуби. И празни бяха усилията на Каина да я намери. Напусто ходеше от долина в долина да я дири.
И в разселините на жълтите скали всуе кънтеше плачът на душата му:
«Каломаин, сестро моя! Ела при Каина, та утоли с кротка дума жаждата на сърцето му, болно без тебе!»
Но — всуе.
Нямаше никъде Каломаин. Нямаше я в златните градини — и цветята не повтаряха песента на нейния глас. Зората изгряваше без нея — и луната не пилееше лъчи по златото на косите й.
Нямаше никъде Каломаин.
И посипа Каин с пепел главата си. И горчиво зарида. И нямаше за него утеха.
Пречупи се отведнъж силното сърце под мъката — и под бремето на мудно линеене пращяха костите му.
Той чупеше ръце и в грозни въздишки проклиняше земя и небе.
И неговите вопли къртеха скали, а стоновете му избухваха в огнени облаци. Защото бе луд от скръб.
И повика тогава баща си в своето отчаяние. И чу го Сатанаил.
Но думи на укор и слова на обвинение се откъртиха от устата му към Каина.
И рече му Сатанаил:
«Когато ти дадох плодовете — помниш ли? — аз казах, че за тебе ги давам, но ти ги не скри. Остави да ги вземе всеки минувач. . . — Та тези плодове дават смърт и безумие на оногова, който не би смогнал да ги понесе! И за това, че ти не опази дара на светинята, Каломаин ще бъде завинаги загубена за тебе. — По смъртна жена ще рукне влечението на сърцето ти — и ще потече в пот и кръв твоят живот! Клетва навлече ти върху себе си, роден в ден на клетва и в час на прокоба!— —»
А Каин слушаше скърбен и в душата му играеше мълния.


--------------------------------------------------------------------------------

. . .И сбъднаха се дума по дума речите на Сатанаиля. Цъфна клетвата като голямо отровно цвете, чийто мирис носи мъчителна смърт.
И обърна се сърцето на Каина към Ада, негова сестра, другата дъщеря на Адама.
Съблазни го нейната бяла гръд — и румените й бедра му сложиха окови. Измами го шумът на полите и — и миризмата на косите й пръсна безумие в кръвта му.
И потърси Каин — да обърне сърцето на Ада към себе си. Защото тя го не обичаше.
И взе Каин зрели овошки, смачка ги, смеси сока им и направи вино от тая смес.
И когато Ада ядеше и пиеше, даде й Каин от виното. Всички го знаеха, че работи земя и събира овощия. Засмя се Ада, взе виното, та услади сърцето си с него. А измамливо бе питието наглед и сладко на вкус.
Опи се Ада, похот цъфна в душата й — и тя се отдаде на брата си Каин.
Обърна се оттогава сърцето и към него. И обикна Ада Каина. Защото целувката му бе пожар и прегръдките му стапяха сърцето.
Но клетвата на Сатанаиля съскаше над Каина — и той скоро позна, че се е измамил. Разочарова се той от Ада, дотегнаха му милувките й — и плитка му се видя душата й.
И скоро разбра, че го не тегли вече към нея. Горчив бе хлябът му с Ада — и не пиеше вече разтуха сърцето му в нейните прегръдки.
А напразно плачеше Ада. И всуе го молеше да се върне при нея.


--------------------------------------------------------------------------------

След време се разтвори пак сърцето на Каина, та се разпаля в него пожелание към Сета.
А Сета бе жена на брата му Евеля.
Но твърдо бе сърцето й — твърдо, като ръка на злодеец: не обикна тя Каина, нито поиска да зачади пламъка на домашното огнище. Защото не я теглеше към грях.
А когато плодовете бяха обрани, небето се размъти и листата закапаха, умря Адам.
И оплакаха го тогава синове и дъщери.
Ридаеха Евел и Сета, плачеха Лина и Ада — и безутешни бяха синовете му и синовете на неговите синове.
Само на Каина бе твърдо сърцето. Че той бе ял от Дървото на Познанието.
Навъсен стоеше Каин, ала не ронеше сълзи. Сухи бяха очите му, защото не рачеше да жали по смъртници и да рони плач по мъртъвци.
А трябваше, по Божия повеля, синовете на Човека да принесат жъртва, за да се успокои душата на баща им — и да наследят милостта на Вечния.
И огради жъртвеник Евел, та сложи животни за всесъжение пред Господа. Защото бе пастир.
А Каин тури плодове от земята, която работеше. Защото бе земеделец.
И угодна бе пред Саваота жъртвата на Евеля, а Каиновата не прие — заради греха, що бе сторил, когато остави Ада, жена си.
Смеси се димът на жъртвата Каинова с праха на земята — и пламъкът угасна.
И разгневи се Каин на Господа, та в страшни слова изрече клетви към небето. И намрази Евеля, своя брат — люто го намрази поради жъртвата и още поради жена му Сета, която бе някога възлюбил, а тя не беше го обикнала.


--------------------------------------------------------------------------------

И страстно безумие разръфа сърцето на Каина — както буря раздипля тъмни небесни облаци. Защото над него още съскаше клетвата на Сатанаиля — и душата му трябваше да се разкъса от страст по смъртна жена.
Черно стана пред очите му, а погледът му се премрежи от страстна мъгла.
И в спомена му се ломеше сластно движение на гола женска снага, а пред погледа му играеше измамливо тяло: — цвете, змия и бяс в едно и също време. И видя Каин, че страстта е страшна.


--------------------------------------------------------------------------------

Твоите абаносови вежди се изгъват надолу плавно и широко — като два черни сърпа, хвърлени върху светлото небе. —
— Сето, сестро моя: пожали ме!
Слънцето мята върху пясъка своите огньове, а моите знойни стъпки Те дирят.
В Твоите движения играе смях — и страст се таи в мрака на очите Ти.
— Сето, сестро моя: пожали ме!
Твоите румени бедра, пълни и кръгли, ме опиват като вино — и златният мъх по снагата Ти буди шемет в моето болно сърце.
— Сето, сестро моя: пожали ме!
Нощта пръска по небето едри звезди, а моите парливи очи Те дирят.
В Твоите думи кипи гордост — и пламък съска в звъна на гласа Ти.
— Сето, обична моя: пожали ме!


--------------------------------------------------------------------------------

Зачернюва ми живота абаносът на Твоите коси, опива ме трандафилът на Твоите устни, заслепява ме златото на Твоята кожа — о, Сето, сестро моя!
Кажи ми: — Стъпчи душата си за мене! — Стъпчи душата си! — И аз ще Те чуя. Кажи ми още: — Бога убий за мене! — В сърцето на Вечния впий нож! — И аз ще Те послушам — о, Сето, сестро моя!
Ти сепна в мене заспалата любов, но си отиде — и аз останах самин. И с мене остана моята скръб — о, Сето, сестро моя!
Над пожълтелите житни полета се разсипа смехът на Твоята гордост. Над тъмните вълни на замрели потоци се разкърти плачът на сърцето ми — о, Сето, сестро моя!
Няма покой за мене!
Няма покой за мене!


--------------------------------------------------------------------------------

И когато една сутрин, призори, Евел излизаше от шатрата, за да отиде на полето, извика го Каин при себе си — и уби го там.
И отиде при Сета, жената на Евеля — и с ласки я облада. Защото Сета мислеше, че Евел е при нея.
А към изгрев-слънце, когато видя Каина, спящ в леглото й, отвърна се Сета от него в безумна омраза — и с гняв потърси Евеля.
Но не можа да го намери.
И донесоха надвечер в кръв и рани мъжа й, та го сложиха пред прага. И разкъса Сета одеждите си — и косата си изскуба от жал по Евеля.
И прокле Сета Каина с клетви на кръв и омраза: — в Божие име го прокле — мир да не види.
И чу Елохим думите на Жената — и повика по име Каина. И запита го къде е брат му.
А Каин рече:
«Мъртвият е при мъртъвците — и неговият дял е с чакалите на пустинята; — комуто трябва — да го дири! Не ме е никой сложил страж на брата си да бъда. . .»
И отвърна лице от Господа.
Разгневи се тогава Иехова, та слова на ужас изрече пред Каина.
И закле го мир никога да не види.
«Върви, сине на безумието! Върви по склона на своята проклета пътека! — И нека плодът на твоята кървава ръка окапва, преди да го вкусиш! — От връх към връх щ е води твоят път — и дните на твоята скръб не ще имат чет! Не ще те два пъти огрее слънцето на една и съща земя — и зората ще те пъди от пътека на пътека. — Кръвта на брата ти за мъст въстава — и реве към мене за отплата. Истина, истина ти казвам: сърцето ти не ще вкуси покой! — Луната ще оповестява греха ти, а звездите ще разказват за безумието ти! — От бездна към бездна ще лети твоят дух! — По върховете ще се мъчиш огън ти да стъкнеш — но бурята ще угасява пламъците му — и ще зъзне душата ти в мрака на Моята жестока клетва! — Върви — и никой не ще посмее да те убие: тежко е да убиеш тогова, който е убил първи път!. . . Върви — и във вечността ти своето проклятие ще занесеш! »
И разигра се нещо бурно в душата на Каина, той гневно отвърна лице от небето, но думите на клетвата бяха силни — и заковаха се в сърцето му като нажежени клинове.


--------------------------------------------------------------------------------

. . .И роди Сета от Каина син — и нарече го Хет, което значи Ужас. Роди и Ада от Каина син — и назова го Навал, което значи Безумец.
А те бяха и двамината силни, защото бяха потомци на Сатанаиля.
А Каин стана навъсен и страшен. И въглен гореше в сърцето му, а земята пареше петите му — и не можеше да остане в Едема.
Тогава извърна лице на ужас Каин и с презрение изгледа Едема и людете му.
И устрем към нови земи закънтя в сърцето му тогава.
И сбра шъпата си, та я разтвори срещу людете — и остави своите клетви върху Едема.
. . .Когато зорницата разкъса черни небеса, побегна Каин от Едема и люти слова пламнаха гневно на устните му.
И побегна Каин с разперени пръсти на ръцете — и побегна от Едема.
А зад него се чуваха вопли и стонове — словата на кръвта, която вика. . .

Николай Райнов

Богомилски легенди

Тигър

На седмата година, откак бе се наченало великото самоотричане, Готама Буда се отдалечи от дървото Боди, па тръгна в джунглите - да проповядва истината на отшелниците.

- Малко знам - казваше си той, но това малко е всичко.

Когато се отдели от дървото, Просветленият изгледа прохладната сянка, що бе населил с ангели, родени от неговата чиста помисъл, и беше оживил с небесни сладкозвучия, паднали, като пера, от крилата на тая мъдра душа, що бе съзерцавала седем години образите на Вечното.

И той каза на тия лъчезарни призраци:

- Вървете, ангели! Вървете, рожби мои! Вървете, светли мои синове, при людете, които мислят зло, та срещнете бесовете, що ражда тяхната помисъл, и ги поразете! Хвръкнете, небесни сладкозвучия, алмазни пеперуди на моето съзерцание, бодри благовестници! Отлетете при мъжете и жените, които скърбят, потънали в неволя и грях, та разбийте чемерните писъци на тяхното отчаяние! Идете, чеда на душата ми, при моите братя - и свършете онова, което Готама няма време да свърши.

А после пое пътеката, що водеше към джунглите.

------------------------------------------------

Едва отшелникът се бе вдълбил в гората, иззад вековните дървеса изскочи тигър и се хвърли върху него. Животното бе много гладно и миризмата на човешка плът го накара да повилнее.

Просветленият усети острите нокти на звяра върху гърдите си и топлият дъх на кръвожадна паст го прикова към земята.

Ала изведнъж се опомни и си каза:

- Защо се уплаших от звяра? Нима той може да ми отнеме нещо повече от тялото? Та мигар аз съм само тяло? Не. Но животното, което обитава у мене, се уплаши от животното. Сепни се, Готама: у тебе още живее животното!

Тигърът впи още по-дълбоко нокти в гърдите на постника и - види се - диреше сърцето, което бе усетил, че тупти под впитата лапа.

Тогава Гутама Буда дойде съвсем на себе си и ужасът го напусна.

И той каза спокойно:

- Защо се уплаших, наистина? Не е ли било време, когато аз и тигърът сме били едно - в лоното на Върховния? И не ще ли дойде ден, когато онова, що обитава в тигъра, ще стане това, което е сега Готама?... Нима самин аз не бях тигър, когато ме зовяха "княз Сидарта"? О, колко пъти съм искал и тогава, па и след това, да впия нокти в това сърце - в своето сърце - но тия нокти никога не са били колкото трябва остри!...

Тъкмо тогава минаха над поляната, дето звярът бе натиснал човека, ангелите, които бе пратил сам Готама да отидат при людете и да убиват бесовете на злите помисли.

Те заобиколиха своя баща (защото бяха родени от съзерцанието на Просветления) и се хвърлиха да го защитят, както родни синове защищават баща си в беда.

Тигърът ги видя - сияйни, заслепителни.

В очите му се сбраха, като в големи изпъкнали огледала, руйните лъчи на крилата и на одеждите им. Той ослепя - сякаш огнени копия му пронизаха очите, и безсилен, сви опашка, па отстъпи накъм гъсталака. Чак когато навлезе в усоите, извърна страхливо глава, па изгледа отшелника, както се гледа изщукнала плячка.

Готама Буда видя блясъка в очите на звяра: закана съскаше в погледа му.

И, като пое отново пътеката, рече си:

- И у мене има още много плячка, още много за разкъсване. Тигърът разбра това. Де да можех и аз да се погледна самин с тоя поглед - поне веднъж!...

Николай Райнов. Отдавна, много отдавна. Разкази и легенди. София: Изд. Стоян Атанасов, 1939.

Николай Райнов - мисията на един окултен ученик в света

Николай Райнов е уникален случай в нашата културна история – необикновено разностранен талант: поет, белетрист, драматург, есеист, литературен и художествен критик, учен-тероретик, историк и популяризатор на изкуството, философ-моралист, преводач, публицист, неизтощим сказчик, вдъхновен разказвач на нашия и световен приказен фолклор; художник-декоратор, изучаващ и опитващ разнообразни живописни и графични техники : акварел, гваш, темпера, туш, лак върху станиол, дърворезба, линорезба; изискан майстор на илюстрацията, винетката, книжното оформление. Роден в с. Кесарево, Великотърновска област в първият ден на 1889 г, той не спира да работи за Великото и Вечното, и заминаването му от този свят на втори май 1954г. не прекратява това дело...

Райнов прави своя литературен дебют с книгата "Богомилски легенди" през 1912 г. Окултната традиция сочи, че това са легендите на Боян Мага (основателят на Богомилската Школа), във варианта им за широка аудитория. През 1912 г. Николай е едва 23 годишен, а легендите носят силен духовен отпечатък.

Изключително активен духовно, той е свързван с теософи, масони и различни окултни течения. Бил е ръководител на ложа „Парсифал”, основава Българска Асоциация „Рьорих”, изнася множество лекции на духовна и философска тематика.

Писателят е тясно свързан с историята и същината на Богомилското Учение в България. В редица от неговите произведения („Богомилски легенди”, „Книга за Царете”, „Богомилство и Богомили” и др.) има много ценна информация за делото, апостолите и живота на тази Божествена Школа.

Въпреки многобройните неуспешни опити на редица влиятелни хора (включително и Людмила Живкова), именно Николай Райнов получава достъп до строго пазеното хранилище на библиотеката в Малта, подслоняващо и до ден днешен оригинални Богомилски книги и произведения.

Няма случайни неща.

Никак не е случайна и дълбоката връзка между Богомилството и Учението на Бялото Братство в България.

Нарочно или не, връзката между Николай Райнов и Учителя Беинса Дуно (Петър Дънов) и до ден днешен остава прикривана и незвестна.

При честването на един от юбилеите на Николай Райнов, се явила пречка – Църквата се намесила и съдействала да се отмени тържеството. Известен журналист публикувал на първа страница на уважаван всекидневник статия, как може Църквата да се обяви против честването на такъв велик българин и творец, като Николай Райнов, а да остави „оня брадатия” (Учителя Беинса Дуно) да прави каквото си иска на Изгрева, „поругавайки църквата и вярата”.

В кафене в центъра на София, където се събирали редовно различни творци и хора на изкуството, основна тема на разговора била именно гореспоменатото злополучно тържество. Почти всеки имал пред себе си и вестника със статията. Разгорещеният дебат отведнъж секнал, когато в кафенето влязъл не друг, а Николай Райнов. Виждайки какво четат, той само казал „А, статията...Между другото „оня, брадатия, за който се говори, е моят Майстор”.

След тези думи се обърнал и излязъл обратно.

Друг път, една жена отишла да моли Учителя Беинса Дуно за помощ за несправедливо затворения си брат. Докато чакала в междинната стая на къщата в с. Мърчаево, тя неволно доловила думи от разговора, който се водил в стаичката на Учителя.

„О, Махатма, всяка вечер те призовавам в молитвите си и ти ми отговаряш...”

Останалото не се чувало ясно.

Не след дълго, гостът излязъл от стаята на Учителя и си тръгнал.

Жената го разпознала – това бил Николай Райнов.

Слабо известен е и фактът, че през 1939 г. именно Николай Райнов води Петър Димков – Лечителя при Учителя Беинса Дуно и ги запознава. Оттогава Лечителя е верен ученик на Учителя.

Близки и неразделни приятели, Димков и Райнов са един забележителен пример как трябва да живее истинският човек - впрегнал гениалните си способности в безкористна служба на хората.

Независимо от учение или принадлежност, трябва да отдадем подобаващото място на Николай Райнов в Златния век на нашата културна и духовна история. А почитта и любовта, с която са се отнасяли към него съвременниците му, е повече от показателна:

„Не мога ти предам точно словата му по никой начин: то бяха слова на творец, които не се поддават на повторение. Ала същността на всичко казано от него аз спастрих в себе си: като лъч го сложих в душата си и ще огрява той пътя ми в идните дни. И веднъж получил признанието на най-големия авторитет у нас, мене не ще ме интересува по нататък ничие мнение: аз вярвам в пътя си и в думите на Николай Райнов.” *

*Из писмо на художника проф. Васил Стоилов до брат му Димитър


Радислав Кондаков

Използвана литература :
1. Брошура „Николай Райнов – юбилейна изложба”, София, 1974
2. „Петър Димков – добре познатият...непознат”, Николай Кафтанджиев, изд. Хрикер
3. Васил Стоилов. История на моя живот;[и] Явора Стоилова. Историята на моя баща. Литературен форум, 1995
4. „Завръщането на богомилите”, „Мелхиседек. Пътят на Вярата”, Христо Маджаров, изд. Алфиола

П. К. Яворов. Критическа студия

Когато се появи второто издание на неговата стихотворна сбирка, Пенчо Славейков, с природната му духовитост и сарказъм, внуши на "фасулковците", че младият стихотворец е един феномен на нашето литературно небе.

И всички му повярваха. Яворов беше отрупан с лаври от всички литературни котерийки и награден с щедри милости от всички ревнители за успеха на книжнината ни. Той цъфтеше като екзотическо растение в оранжерията на сп. "Мисъл" под нежните отгледвания на опитния и реномиран градинар на българските таланти - естетик-професора д-р Кръстев. За първите литературни опити на Яворова няма какво да кажем.

Една гладка и стройна версификация, затворила слаби и колебливи настроения, а "Калиопа", която му спечели множество възторжени дитирамби, не е нищо друго, освен сръчно нареждане на рими. "Безсъници" заслужават по-внимателно и обстойно разглеждане, както по своята зрелостна и по-обмислена концепция и още затова, че в нея Яворов се явява с нова и до известна степен завършена писателска физиономия. В нея Яворов ни се представлява като мечтател, който, слязъл от чертозите на своите миражи и съновидения, втурва се в долината на "скръбта", вижда гробът на своите необюздани пламтежи, пожънва плодовете на разочарованието.

Дисонанс след поривисто подета хармония. И моралният кризис на Яворова не е нито случаен, нито мъчно обясним. В своето творчество той отразява духовното и психическо състояние на свои почитатели и духовни темпераменти. Яворов се явява идеолог на онова душевно състояние на българския интелигент, повече книжен и екзалтиран мечтател, отколкото чувствен и делови човек, заплетен като петел в калчища в суровата действителност, която за тях си остава terra incognita. Като се явяват неспособни да бъдат практици, със строго определена цел и идеология в живота, те бягат от него, гнусят се от неговите сурови, но разумни борби, т.е. капитулират преди да са влезли поне в едно сражение, и затворени в омагьосания тесен кръг на галените си блянове, стават или отчаяни аскети, или се предават на самостоятелни изстъпления под хоругвите на Нитчеянството или субективния идеализъм. И те биха станали отлични последователи на Кирил Босота, който ни проповядваше, че можем да изпитаме върховно блаженство, като гледаме по цял ден в пъпа си в килия, осветена от жумяще кандило, ако днешните обществени условности да не отричаха подобни учения като вреден и куриозен анахронизъм. До когато интелигенцията на пролетариата се ангажира напълно с неговите борби, бодърствува с една безгранична вяра в тържеството и правотата на каузата си, разглезените синове на имотните слоеве, пълнящи университета и канцелариите на правителствените учреждения, заняти само със своето "аз", несъгрени от благотворен ентусиазъм, предават се на сплин и много други модни интелигентски разстройства. И те или стават саможиви отшелници, или се предават на всевъзможни леки наслаждения.

Понякога разочарованието и убеждението за суетността в земното съществувание прави от тези кекави плачливци герои на много мистериозни и покъртителни трагедии. И ако не възприемат епикурейството или дионисовото начало "за виното и жените", те отиват към безумни изстъпления и самоубийства.

Така жестоко се наказват ония "високопарни" свърхчовечета, които не могат да разберат реалния живот с неговата неумолима и математическа закономерност и строго определено съотношение с "Бого скота", или пък се стремят да го надхитрят.

И не е прибързано или смешно, ако се доберем до логическия извод, че поезията на Яворова, в основата на своята същност, отразява онова плахо и блуждаещо състояние на духовете пред неумолимостта на предопределението, онова чувство на постоянен страх и мистическо самовдълбочаване, причинено от поклонението пред тайнственото и неведомо в законите на мирозданието - което в резултат дава само мрачна меланхолия и безогледно ренегатство от активния суров живот.

В целия му том "Безсъници" вее онова разочарование и безутешен скептицизъм, който е присъщ на разбудения след блажено и фантастично бълнувание. И ето какво ни казва самичък той:

Не дирих радости в живота,
Не дирих ветрища и прах,
Ала и някоя голгота
Едва ли нявга обещах.

В света живях с мечта избрана,
Живях с неземен идеал;
Земята чужда ми остана,
Макар че туй не съм желал.

И гост на хората - отдавна,
С усмивка бледа на уста,
Възвих в пътеката най-равна:
Към пътните врата.

Мило и трогателно самопризнание! И такъв е жребият на мечтателите и хората с нежна чувствующа душа. Поета, който твори само за себе си, не може да се радва на всеобщо съчувствие. Той остава самотен в своите мечти и тъгувания. Българския народ в своето широко "селяческо" мнозинство е тълпа, тънеща в невежество и крайна сиромашия, за която е много по-потребно гърнето, в което се вари чорбата, отколкото буколическите напеви на поета, страстните пламтежи на художника и артиста. И Яворов, който живее висш духовен живот и далеко надминал средата, която го е родила и откърмила, и на която той гледа от шеметността на своите пиитически излети, всякога ще бъде посрещнат със студено равнодушие и неприязненост. Пък и тоя няма защо да се безпокои, тъй като Пенчо Славейков още в предговора към първите стихотворения, пожела му слаба популярност като верен аршин на истинска дарба и висока художествена концепция. И действително, българския епик е доста непоследователен; той хем не иска популярност, хем се сърди на българския народ, че не го чете и славослови. Той мисли, че се беше заинатил да не пише, като предполагаше, че "фасулковеца", коленопреклонно ще го моли да го не лишава от плодовете на неговата високо-надарена муза. Но българина не се мръдна от мястото си и стария ветеран напечата своите "Сън за щастие" и си преписа още един грях - клетвопрестъпничеството.

Равнодушието на българина към "Божите избраници" е логично и заслужено.

Ами вий поети и художници какво дадохте на тоя народ? Слязохте ли до него да чуете стоновете му, да го озарите и напътите с факела на истината и любовта, превързахте ли поне една от многочислените му гангрени? На вашето сибаритско спокойствие отвръща се с презрително пренебрежение.

Де у нас гражданските певци - пламенните изобличители за нищетата, пороците и тиранията.

За народа са нужни учители-пророци, а не себелюбиви и разхленчени парнасци.

Това го говоря като упрек за цялата българска поезия, която, напуснала своята реална същност, изнемогва в мрачното безсилие на фразеологията и глупава символистика:

Ако не може да бъде полезна, защо да е претенциозна и себелюбива.

За нас е потребна битова и нравоописателна поезия. Нам ни е потребна литература, която отразява идейния и нравствения облик на българина, такъв, какъвто го виждаме на нивата, рудниците и фабриките, да създава благата, от които други се ползват, опърпан и покрусен в съдилищата, площадите и тържищата, весел и разговорлив по свадите и кръчмите - българина - този неподражаем шегобиец, лукав, спекулант, раболепен, смел, - днес герой, утре тълпа, груб, приятен, невежа, дилетант и т.н., българина със своята чудна и необятна, неизследвана душа.

[бр. 7, с. 10 - 12]



Положителни качества в творчеството на Яворова:

Яворов владее напълно всичките технически преимущества на стихосложението и способността за ловки съчетания на словесна стилизация и фигуративност.

Като доказателство на това, можем да посочим на групата стихотворения - "Дневник", които са най-хубавите негови писания - "Въздишка" (Чудна хубава автобиографическа характеристика!), "Ела", "Сън".

В тия стихотворения Яворов се издига на оная шеметна висота в нашата поезия, където други божи избраник у нас до него не е помислювал и да се добере.

"Ела" и "Сън" са две късчета, може би най-хубавите в нашата любовна лирика. Чистота и божествен произход на чувствата, изразени в елегантна и чудна пленителна форма. Тука Яворов разкрива богатствата на своята поетически надарена душа...Свежест и оригиналност - ето преимуществата на тие единствени по рода си любовни стихотворения...Те са един вид реакция на скверната и демонична еротика на Кирил Христов.

От групата "предчувствия" вее скръбта на един изгубен живот, на заходяща заря.

Поета плаче над гробовете на своите погребани мечти. И като безприютен дух напуща своя срутен храм, без жрица, без кумир, за да издъхне някъде в ужаса на безрадостния живот... Този трагизъм от несполучливи блуждения в живота е намерил бляскаво изражение в стихотворението:

"Към запад морно слънцето клони", което ни заразява със своите отчаяни елегически акорди...

И аз лежа безсилен: срещу мене,
С мъртвешки лъсък в хлътнали очи,
Чудовищния сън на вековете
Остава неподвижен и мълчи;
И няма да се вдигна, да извикам -
Сковало ме чудовището бди
На устни с прясна кръв, последна капка
Изсмукана от моите гърди...

Чували ли сте по-мъчителни и тъжни вопли в българската поезия?...

Не, Яворов ни е симпатичен и за това, че като най-чувствителен син на своята татковина, нему се е паднал тежкия жребий да носи в душата си ужаса на нейното трагическо съществувание.

Цял свят понесох в своите гърди
И всичко се превърна там на прах;
Плачи жена, която ме роди, -
В дън всеки плод безплодие узнах;
Плачи, ридай, проклинай, о жена,
Сред нощ и безответна тъмнина...

Стихотворението "Самота" е израз на онова чувство на боготворение и прекланяне към стихийната и необятна прелест на природата, онзи трогателен пантеизъм, който Вазов завеща на българската поезия.

И чезна аз в копнението вечно
На мисълта сред тайната дълбока,
И чезна аз в копнението свято
На тайната сред мисълта висока;
И падам на колене и повдигам
Отслабнали ръце към небосвода;
Смирен,
Духът се моли възроден
Сред майката природа!



* * *

Отрицателните качества в творчеството на Яворова:

Несправедливо е да се обвинява Яворов, че е отстъпил от литературната традиция, като употребява стих с произволно количество стъпки и на места нарушава единството на ритъма.

Опити за реформиране на стихотворната реч е полезно да се правят, но само да се не злоупотребява с приемите на новаторството и да се сведе класическия звънлив стих до степента на разплута и мършава проза. А това, за жалост, се среща у Яворова.

"Поезията трябва да се сведе към ритъма и музиката", говори Теофил Готие. Стихът има много общо с основните закони на хармонията.

Стихът е музика с картини и образи.

Както едно музикално произведение ни опива и разнежва с акорди и звукове, така и стихът трябва да ни зашеметява със своите плавни съзвучия във форма и съдържание.

Напоследък в младите стихоплетци се забелязва брожение срещу рутината на стихосложението, обаче то напомня гневните крясъци на паленце, което хапе камъка вместо този, който го е ударил.

Бездарността е всякога революционно настроена към признатите и необходими норми, които служат като пробен камък на тяхната духовна несъстоятелност.

У нас най-жарки привърженици на свободния стих се вербуват измежду най-посредствените и бездарни драскачи.

"Стилът - ето самия човек" - говори Волтер. "Стилът е индивидуално качество на писателя", перефразира Белински.

Яворов е оригинален в стихът си, той му приляга - но следва ли от туй, че трябва рабски да му се подражава и неговото новаторство да се преобърне на "Кантов императив" в стихосложението!

У Яворов се срещат много груби и неестетични дисонанси, които говорят за отсъствието на тънко естетическо развитие.

В първите си творения той ни поднесе такива нетърпими и вулгарни куплети!

И лучец яж, водица пий!
Дий, воле, дий -
Дий красто дий...
Като няма прокопсия
Плюл съм в тая орисия.

Тоя натурализъм не бива да намери мястото си в едно стихотворение.

Ако един Михайловски римуваше някога "Хрисувул" с "цървул" - то се е още нищо - това е допустимо за произведение със сатирически жанр, където характеристиката, безпощадното бичуване и карикатурното наподобяване са съществени и първенствующи елементи.

"И писах с кръв и гной!"

"Чудовище си ти, чудовищно дете
На престъплението и позора"

"Родила гнъс и срам."

"Змията те безчувствено кърми
С отровеното мляко на змията"

Са изрази, които извикват у четеца чувство на отвращение. Те може би са много нужни на поета, но защо ни са, когато пораждат у нас много некрасиви и гнетущи асоциирани представления.

Те ни дразнят и безпокоят като че ли слушаме рязане на стъкло или сме изпили известна доза азотна киселина.

Съскащи и зли,
През моите уста на хаоса змиите
Подават сноп езици.

От тази лъжа и грандомания и сам Яворов се би зачервил. Фигурите и сравненията стават смешни и тривиални, когато надминат областта на вероятното.

Поезията е изкуство, което най-малко търпи фалша и превзетостта. Стихотворението "Демон", което може да се вземе като автобиография, показва до какъв абсурд може да достигне едно разгалено от ласки и венцехваления самолюбие. Демона на Яворова не е оня дух на отрицание, на възвишена демонична гордост, какъвто го виждаме у Лермонтова, а безсилно удря крилата си в "цинковия покрив на Народния Театър" и ожида за по-тлъста синекюра или разходка в странство. Тука няма удивително енергичния и картинен стих на руския гений.

Не, демона на Яворова е една безсъдържателна за четене стихотворна прозявка.

"Да бъда зной, да бъда скреж"

"Гнъс и кал"

"И същи църв ще бъдеш ти,
Алчущи прахът".

Нека читателят след това сам извади заключенията си за художествените достойнства на Яворовия "Демон", който носи великия и ненадминат епиграф:

"И будеш тъi царицей мiра,
Подруга первая моя!"

Яворов е създал много малко хубави работи. Останалите му произведения са документи за духовните му лутания и неговата страстна жажда за оригиналничене, което в него се изражда до маниерност. Понякога той се влюбва в отделен израз или картина и построява цяла композиция. Изобщо у него няма завършеност, единство в творчеството, както е това във великите поети и донякъде у Вазова и Пенчо Славейков. Яворов е поет на настроението, а не на спокойната и добре разработена концепция. Появяването на Яворова може да се счита като отрадно, но недълготрайно явление в нашата литература. Той не е съумял пък и няма нужната мощ да създаде велики и с трайна красота творения.

Неговите стихове приличат на имитирани брилянти, които загубват лъскавината си пред слънчевия блясък. Очарованието от неговата поезия се заключава във външните труфила, във формата. Яворов ще има преходно значение в българската поезия.

Яворов се е отдалечил много от духа на българската битова литература. Като чете човек неговите "безсъници", би си помислил, че това не е произведение на български поет, живял под нашето небе, дишал мощния лъх на родните ни полета и балкани.

Чуждото влияние у Яворова е толкова много задушило неговата индивидуалност, щото по-голямата част от творбите му носят печата на подражателно съчинителство.

Неговите заслуги са чисто езиковни.

Той обогати нашата стихотворна реч с няколко хубави обрати и епитети, но той не ни даде високохудожествени ценности. Тепърва трябва да се очаква появяването на истински поет у нас.

И той ще се яви самобитно, без лекциите и естетическия катехизис на разни професори и критици, без кичение с чужди дрънкалки и влияния, както естествено и мощно се появява урагана от незнайните недра на безкрайността, волен както вихър в степта, неподкупен и горд както Сократа, смел и дързък изобличител на пороците и злото - както Назарянина...ророк, борец...всичко...цял свят затворен в една душа.

[бр. 8, с. 11-16]

Николай Райнов

П. К. Яворов. Критически силуети (1901-1910). Съст. Албена Вачева, Цветан Ракьовски. Варна: LiterNet, 2002.

Симбол и стил

1.

Египтяните са тачили Аписа като емблема на животворната слънчева сила: свещеният бик е трябвало да бъде черен (вещество, мраз, застой), а на челото си да носи бяло петно (дух, топлик, движение) във вид на кръг (вечност, слънце, творчество). И днес, когато след вековна работа естетиката се разви в стилопознание, защото вси пластични изкуства станаха декоративно изкуство, някои багри (кармин, Сатурнова червена, смарагдова зелена, слезова, Берлинска синя, минерална жълта и др.) се наричат живи, а други (маслена, печен кармин, мъртвешка глава, тъмна люлякова, графит, пепелива, житна кафена, железна теменужна и др.) се наричат убити. Багрите се движат между двата полюса - бяла и черна, както симболите се редят между алфата - живот - и омегата - смърт.

Аписът е трябвало да слива в своя външен вид двете начала: алфата с омегата; неговото нъждество е кръгът, друг образ на слънцето, изобразен на челото му; тоя кръг е ключ на раждане и смърт, на дейност и почивка, на манвантара и пралайя.

В храма на Ра в Она (Хелиополис) е прелитал според египтяните свещеният феникс веднъж на петстотин години, запалвал е себе си с лъчите на слънцето върху клада от благовонни дървета и смоли, а сетне се е съживявал от собствената си пепел, отлитал и се връщал в родината си. Тоя образ представя не само смяната на векове проява с векове покой (вселенският ритъм на проявеното Слово, което след това поглъща отново вселената в себе си), но изобразяваща още и Човека, що иде от царството на Духа в царството на Веществото, за да изгори в опита познанието, страданието и жертвата, па да възкръсне и да се върне като безсмъртна искра, станала вече слънце, в огнения океан на Духа.

Клод дьо Сен-Мартен казва, че човек се е погубил, като е тръгнал от четворката към деветката. Безсмъртният дух има за белег четворката; веществото се представя с цифрените симболи от деветката. За да се спаси, сиреч да постигне изгубеното единство с всичко, човек трябва да се повърне от Девет към Четири: да напусне мрачната област на Веществото, за да поеме светлия друм към царството на Духа. Тоя друм се означава с шесторката. Слизането на Духа във Веществото се бележи в Индийските стенописи с цифрата 9 - зърно, което забива корен в земята, или кръг, съединен с отвесна черта под него. Влизането на Духа към извора на всяка проява, към Голямото непознаваемо, се бележи с цифрата 6 - зърно, пуснало кълн нагоре, към слънцето, или кръг, съединен с отвесна черта нагоре. А самото Всебитие, отдето изхожда безсмъртното и дето се връща след завършен кръг на развой, се бележи с четворка.

Древните Посветени са смятали четворката за емблема на безкрая и на движението, представяща всичко безтелесно и несетивно. Питагор е съобщавал на учениците си като симбол на вечното създателско начало неизразимото име на Бога, означавано с четворка. И тъкмо в четворката според Ж. М. Рагона се намира първият устойчив образ, вселенският символ на безсмъртието, пирамидата.

Гностиците твърдят, че цялата сграда на тяхната Тайна Наука почива върху квадрат, чийто ъгли са Мълчанието, Глъбината, Умът и Истината. И затова безсмъртният Дух има за съществен хиероглиф четворката.

2.

"Езикът на симболите, казва Луи Менар, е естествен език на раждащите се общества; колкото повече стареят, толкова по-мъчно разбират тоя език."

Чудно ли е? Първобитните са постигали с интуиция невидимата мрежа от сили, що действат в света, и вси природни тайни са отразили в симбол. Затова симболите са били език на посвета в Тайнствата, а художниците - Посветени. Плутарх, най-големият платоник на късната хеленска цивилизация, като излага учението за идеите, говори: "Тъй като всяко сетивно нещо има много образи, фигури и сенки, та природата и изкуството могат извлече от един образец премного копия, без друго трябва да допуснем, че сетивните предмети тук долу са много по-числени от разумните същини над нас, понеже последните са идеи, образци на сетивните предмети, додето предметите са техни отпечатъци и копия."

Древните са открили симбола като едничко средство, с което може най-вярно да се отбележи идеята. Според схващането за идеята и назначението на симбола се е меняло. Тъй Плутарх схваща идеята като "невеществена същина, която съществува от само себе си, дава форма на безформеното вещество и се явява като първо начало в наредбата и разпредялбата на външния свят". Според Сократ и Платон идеите са отделни от веществото същини, които живеят в мисълта и въображението на Бога, сиреч на разумното същество. Редом с това разбиране на идеите цъфти симболът като израз на вечното, духовното, свръхфизичното, що се крие в образите на видимия свят. Това е първичното схващане, което дава още чисти симболи, познати на Платон от Египет, в чийто Тайнства е бил посветен.

Отсетне симболът постепенно овеществява, защото самите идеи се схващат материалистично. Аристотел признава идеи и форми, но не ги смята за отделни от веществото; чрез тях според него Бог е създал всичко. А стоиците, следовници на Зенон, казват, че идеите са схващания на нашия разум. И тъй, идеите стават вече понятия, а не творчески първообрази. И редом с това симболите стават емблеми и алегории.

Симболите са били създавани чрез число, черта и багра. Негли това иска да подскаже Плутарх като повтаря Платоновите думи за душата: "душата дължи природата си на числото, размера и хармонията"; а знае се, че Платон е смятал душата за най-близка до света на идеите и е носил пръстен пеперуда, издълбан върху оникс. Пеперудата е древен симбол на душата - и в природата на душата (сама симбол на Бога) Платон намира най-явни доближавания до същината на симбола.

Числото. Началната цифра е оная, що удесеторява всички, след които бива поставена. Нулата се пише с окръжност - един от най-старите симболи. Всеобщ знак на вселената, на Незнайното божество, на слънцето, на пълнотата, на времето, на развоя, на вечността. Тъждествени образи: яйцето, пръстенът, тонзурата, ореолът, змията със захапана опашка, чакрата (в Индия), окото, обръчът, огърлицата, поясът. У древна Персия виждаме Зеруана, безграничното време - представяно от браманите в Индия като чакра (кръг) - да фигурира върху издигнатия пръст на главните богове. Тоя образ стои в тясна връзка с най-важното от мистичните Питагорови числа - нулата - и с най-големия от боговете на тайнствата - Йао. Египетският Кнеф (Хнуфрис), образ на Божествената Мъдрост, се изобразява като змия, която бълва яйце: от него излиза Фта, представяща зародиша на вселената. Бабилонскит бог на небето се казва Сарос, което значи "кръг"; още го наричат Зероана или Зеро, което значи "колело".

Чертата е друг елемент на симбола. Платон казва, че правата черта е по естество права; кривата е нейното допълнение и видоизмяна. В индуската космогония Свайамбува произвежда Нара (мъжко начало) и Нари (женско), които оплодяват вселенското яйце, отделно се развива Вирадж, Създателят. Нара се бележи с отвесна черта, образ лингам (фалос), а Нари - с водоравна, образ на Йони (ктеис). Отвесната черта е била всякога симбол на власт, движение, действеност. Примери: стаповете на вождите от магдаленската епоха, царските жезли и тирсовете на Посветените, обелиските, стълбовете, пилоните, мечът. За белег на това, че човек е цар на животните, служи неговото отвесно положение. Най-силният слънчев лъч пада отвесно върху земята: това намираме изразено в обелиска, в менира от неолитичната епоха, в минарето на мавританските и арабски джамии, в звънарницата на романските църкви и в пинакла на готичната катедрала. Напротив - водоравната черта симболизува покорност, покой, страдателност. Примери: успоредните лъкатушки на египетската стенопис, равната повърхност на вси алтари, ничком падналият роб или богомолец, гробничните камъни - сложени плоско върху земята, легналият мъртвец, подът на храмовете, жертвеният дискос, костената плоча и папирус, отредени да се шие на тях.

Числото и чертата се сливат, за да дадат орнамент. Орнаментът е образцов симбол. Основните геометрични фигури са симболи и тяхното съчетание личи в орнаментното съкровище на древността. Архитектурните паметници са сложно сглобяване на такива симболи: пирамидата лежи върху квадрат, египетският храм - върху правоъгълник, базиликата - също, браманските пагоди - върху шестолъчна звезда, будистките дагоби - върху кръст; основата, лицето, вътрешните и външни стени на сградите: всичко е съчетание на симболи, математично построени.

3.

Питагор смята, че от петте изгледа на телата, които нарича "математични форми", земята е образувана от кубове, огънят - от пирамиди, въздухът - от осмостени, водата - от двадесетостени, а вселенската сфера (етерът) - от дванадесетостени. Платон мисли същото. В тия пет форми и египтяните са синтезували според Аполодор и Плутарх вси видими тела, тела откъм геометричен скелет. Древните художници са стилизували пламъка, като пирамида, а въздуха - като осмостен, ако се съди по техните архитектурни паметници. В посочените геометрични скелети те са намирали изразени числото и чертата.

Когато е трябвало да работят на плоскост, геометричната фигура е била достатъчна. С черта се е предавала всякога идеята, затворена и действуваща в даден обект. Нещата и съществата са били стилизувани в геометрични фигури, в чертежен орнамент. Всяка геометрична фигура следователно е изразявала идея. Триъгълникът редом с квадрата и кръга е бил един от най-значителните образи. Свещените три букви, изразяващи мистичната формула на древния браманизъм - съкращение на цялата наука, философия и религия, - са били нареждани в триъгълник:



А
У М



Тъй наредени те значат: "създаване, пазене, преобразяване", но изглежда, че - вън от тоя достъпен смисъл - са имали и незнайно нам мистично значение в свръзка с три главни прояви на божеството и с потайните начала на човешката природа. Съкровената дума, която индуските свещени книги наричат "ключ на душата и вселената", е била изрязана върху златна триъгълна плоча и пазена в алтара на Астарта.

Верни на тия начала, индуските скулптури ни дават тройни изображения на Свайамбува, наречени "тримурти". Много изваяния са троелики; тъй Нара, Нари и Вирадж са началната троица; Агни, Вайа и Сурия - проявената; а Брама, Вишну и Шива - създателската. Често ги намираме изваяни в една фигура с три лица и много ръце, накичени с магичните и философски емблеми, що им отреждат ведите и пураните. Също тъй китайският кумир Сампао е съчетан от три лица, еднакви, отдето и да ги погледнеш. Върху един медал в Ермитажа стои изображение на троен бог, седнал на лотос; тоя медал е взет от северните татари. Освен това триъгълникът е дал фронтона на гръцкия храм, страната на пирамидата и на халдейската зикурата, челната стела на персийската гробница.

Силата на чертата личи дори в свободния орнамент на древните стилове; общите растителни стилизации винаги запълват определено място тъй, че силуетът очертава известна геометрична фигура; розетата - пълен кръг, палметата, фестонът и шевронът - триъгълник, гирляндата - полукръг, меандърът - квадрат, оливетата и нанизът - правоъгълник, акантината - двойна харфа, торсадата и какеронът - ромбоид, трилистникът - ромб, волутата - елипса, винетката - сърп.

Най-опростен орнамент е буквата. Древните хиероглифи - египетски и хетски - са истински симболи. Едва по-късно те биват опростени дотам, че служат за израз на понятия, а сетне и на представи. Най-типични са анаглифите - симболни изражения, изразявани по скулптурни паметници. В своето "ръководство по хиероглифичната система на древните египтяни" Шамполион пише:

"Ако е имало в Египет, както многобройните твърдежи на древните ни мъчно позволяват да се съмняваме, система, запазена за жреческото съсловие и за малцината, просветявани от него в Тайнствата, тя сигурно трябва да е наглеждала рязането на анаглифите. Тия барелефи и фантастични картини работят само чрез симболи и очевидно съдържат най-скритите тайни на тогавашното богознание."

Според Климент Александрийски егептяните бележат слънцето под вид на бръмбар - "тъй като това насекомо, след като втвърди на топка волския тор, търкаля го на гърба си отпред назад. Те вярват, че бръмбарът живее шест месеца под земята, а останалото време - на повърхността на земята. Те добавят, че бръмбарът вцръква в топката, образувана от него, семенен зародиш, та по тоя начин се размножава." ("Stromata", lib. V, c.IV). Като изхождаме от началото, че истински симбол се създава чрез наподобяване по действие, а не по външни признаци, "трябва да знаем, че бръмбърът като симбол на слънцето е много по-сполучлив от кръга; еднакво сполучливи са и другите два слънчеви симбола - корабът и крокодилът. Но не трябва да забравяме, че всички тия симболи не подразбират видимото слънце, а Невидимото Същество, чието тяло е слънцето според книгите на Хермес. От друга страна, симболите стават достатъчно широки, за да задоволят дори копнежа на съвременните художници, ако вземем предвид, че вселенската, оплодяваща, животворна и създателска сила, отбелязвана с тях, се корени в душата на човека, а не само в природата. По тоя начин симболизуването може да се вдълбочи, додето проникне в потайните бездни на душата - и много древни симболи биха могли плодовито да се възобновят от даровит художник.

Сред хиероглифите намираме типични сближавания по действие, доста любопитни: рогът или копитото значат работа, змията - цар, заекът - изпитание, ястребът - раждане, запалената кандилница със сърце отгоре - Египет, рашето - Просвета, човек под лотосова чашка - жрец, вратата - Тайнство, жабата - мълчание и тайна, песоглавецът - букви, знание, жертва, фениксът - душа, ибисът - сърце, щурецът - Посветен в Тайнствата.

Много хиероглифи са минали като орнамент от Египет в другите страни и художниците са ги употребявали - често без да подозират, че използуват потайното писмо на жреците. Талазният извитък, назъбената двойна черта, стълбовидният извитък, фризът от решетови сплитки, шестолъчната звезда, кръстът Тау, окото, брадвата, бичът и перото са минали у всички по-сетнешни орнаментики, дето - в повечето случаи поне - са служели само за украса.

4.

По повод един барелеф, що изобразява асирски военачалник, Гобино казва: "Идея за победоносна сила е изразена в мощните, напрегнати членове на фигурата... Но каква е главата? - Тя е нищожна, лишена от израз, безстрастна."

И египетското, и асирското, па и индуското изкуство си служат с условния израз - замръзнал, паметен, запечатан за цели векове. Те имат избраната замисъл: "идея за победоносна сила е изразена в мощните, напрегнати членове на фигурата..."

Аналитичното изкуство - ако изкуството от възраждането насам (с малки изключения) може да се нарече тъй - можа да се домогне най-много до създаване израз на лицето, защото изразът е най-високото, което природата може да даде на художника в един съзнателен модел - и то при обилни психологични знания. Изразът се дава чрез линии и форми, но това отношение между линия и форма се налага от природата; художникът го постига чрез копиране на предварително нагласен модел, чрез познаване отношението между вътрешното и външното действие - между душевното движение или характер и пластика или мимика. Най-плодоносно е в такива случаи за художника да постигне (сиреч да нагласи и копира) точно оня израз на лицето и онова движение на тялото, които отговарят на душевното вълнение или на характера, що иска да изобрази.

Скръбните скоби в историята на изкуството - от края на средните векове до началото на тоя век - отдалечиха художника; той биде тласнат по лъжлив път, за да усвои материалистичния поглед върху природата като предмет на изкуството. Най-горното, до което успя след шествековна упорна работа да стигне тоя заблуден дирител, бе формалното изкуство.

Синтетичното изкуство, прегърнало заветите на древността и средновековието, призна между линията и формата ново отношение, много по-важно за художника; това отношение се нарича маса. Линия и форма съществуват в природата, но маса - не. Масата не се копира, а създава.

И симбол, и стил - растат върху масата.

Но - що е маса?

Основните понятия в теорията на изкуството са били различно определяни. И днес има още материалисти, които под линия разбират чертата, под форма - облата повърхност, а под маса - веществото. В такъв случай най-много маса би имало у Рубенс, най-силна линия у Дюрер, а най-добра форма - у ония, що пишат цветя и зеленчук...

Въпросът за масата изпъква едва в началото на тоя век! Сигурно под маса се разбира онова, което наричат с тая дума хората от улицата ...

Тъй като масата е известно отношение между линия и форма, тя може да бъде разглеждана двояко: или като елемент на рисунката, или като средство за композиция.

Линията изразява движението на съставните части на модела - жив или бездушен, все едно. Тия части в природата са съчетани в единство, за да вършат работа: всяка изхожда от дадена точка и се стреми към друга, дето се свързва с останалите части. Окото на анатома намира органи, а окото на художника - петна. Но тия петна са насочени към ред точки - и тяхното движение се предава с линия. Следователно линията не е контур, не е силуетна черта, не е и граница между две петна, а самото движение на петната; в природата има линии; само петте посоки на пръстите, почти успоредни в движение, и общата посока на дланта; простряната ръка е "бедна в линия". Свитата в юмрук е - напротив - богата: там всяка фалангина и фалангета имат свое движение, палецът се поставя в особено отношение към четирите останали пръста, а свитата длан се сбръчква и нарязва на ред тънки форми - всяка с особено движение. Затова в тоя случай ръката е "богата в линия".

Ако разгледаме всяко петно като самостойно цяло, а не в отношението му към другите, като част, що живее сама за себе си с известен дял светлина, сянка и багра, ние получаваме форма. Богатството във форми не се дължи на тяхното количество, а на качеството им. Пролетното небе е "бедно откъм форма": по синьото дъно виждаме пръснати твърде много бели облачета - накъсани, еднакви по изглед и багра, различни само по големина. Друг вид взема неспокойното небе: един градоносен облак изменя небесносиньото от мътен ултрамарин до гъсто индиго, а самият облак е пълен със злокобни приливи на тъмни багри - набръчкан, сбран, силно извит в огромно заплашващо петно. Такова небе е "богато откъм форма". В природата има и форма: достатъчно е художникът да я схване, опрости и подчертае в характерните места, за да я направи изразителна.

Но маса няма в природата. Аналитичното изкуство не може да даде маса: първо - тя не се намира в модела; второ - няма средства да я създаде.

И така - що е маса?

Линията е движение, формата - плод на това движение; масата е връзка между идеята, чието облекло е формата, проявата на тая идея, чийто път е линията. Затова съвременното стилознание, като дири разрешение на въпроса за масата, извръща поглед назад и се спира върху Платоновото учение за идеите. Аналитичното изкуство намираше опора в оная естетика, която трябваше да бъде по принуда материалистична; тя наричаше маса - веществото, купа, грамадата, защото това бе едничкото, което художникът можа да види. Но синтетичното изкуство се опира на идеалистичната естетика - на новото стилознание, което твърди, че масата е нещо чуждо на природата, но свое на духа; че масата е нещо, което трябва да се създаде.

Разгледаме ли петното като ред от точки, що се движат от прието изходище към дадена цел, получаваме линия, сиреч повърхност в движение, повърхност като движение. Ако пък разгледаме същото петно като застинала следа на това движение, като завършен плод, живущ самин за себе си, ще имаме форма, сиреч повърхност в покой, петно, което води свой живот. Линията е движение, затова художникът я постига с рисунка, с геометричен скелет, с ред черти и мазки - онова, що се нарича замах. Формата е застой (поне в отношение към средните петна), затова художникът я постига с колорит или моделуване, с повърхност, с геометрична фигура, с плътно долепени цветни петна, с онова що се нарича изучаване. Масата изразява идеята, що оживява цялото - невидима за окото, но достъпна за художественото съзерцание. Тая идея се проявява за художника в особено отношение между линия и форма: у живия модел това отношение наричат жест, поза, движение, характер, експресия. Но то е още проява на идеята; самата идея не се вижда в природата: вижда се изразът й. Затова художникът не може да копира маса, а трябва да я създаде: идеята е плод на умо-зрителна или интуитивна работа.

Върбата с наведени клони не плаче в природата. За естественика тя е род дърво - Salix babilonica. Но за художника е скръбно същество - той я кара да плаче на картината. Наистина има модели, които по-изразително предават експресия, поза или жест: достатъчно е художникът да отхвърли излишното, да подчертае най-важното и да приведе в единство потребните елементи, за да даде маса. Също тъй в природата има цветя, които по-лесно се стилизират от другите, но стилизирани цветя няма.

5.

Стилът влага художествен възглед в творческата работа, създава логика на линии и форми, избира ред композиционни похвати, подвежда природата под свои условия на схващане и предаване, внася единство на художествения характер в разнообразни творби; накъсо - дава определено отношение между художествен идеал и художествен израз. Масата е нещо частно: тя само изразява художествен възглед, като прави творбата психологично ценна. Стилът е цел. Масата - средство. Може да има стил, който отрича или не знае масата: барок, рококо, империя, сецесион, йонийски, коринтски - от историчните стилове; стилът на Рубенс, на Рафаел, на Бьоклин, на Лийберман - от художнишките. Но масата не ражда никога безстилна творба.

Без да изпадне в крайност, човек би казал: маса има дори там, дето линия и форма са сведени в енигма, за да не се различи вече, отде са произлезли; тъй е при крайно стилизуване: в азбучните знакове на най-древните народи, в цифрите, в орнаментиката; там идеята се е облякла в най-простите си одежди. Тя е почти гола - видима не за окото, свикнало да вижда само форми, а на вътрешния поглед на синтетика, математика или симболога. Масата е най-верното средство за създаване на симбол.

И тъй, стил и симбол се събират върху масата; само масата създава симболичен стил. Махнем ли масата, ще имаме емблема, художествен разказ, иносказание. Ще имаме свързване на понятие (а не идея) с видим предмет (а не със стилизирана природа) чрез външни признаци (а не по действие и сънища). Емблемата се създава по наподобяване, а симболът - по вътрешна аналогия, според закона за съответствията.

Тъй като формата е плод на движението, а линията - израз на това движение, линията е първично средство за схващане на природата и в ранните изкуства е държала винаги преобладаващо положение. Изображенията на животни в Комбарелската пещера (край Еза) са барелефи, тия върху Так-Керския камък - също, асирските и египетски изображения са дълбани, рязани или писани нашироко; изпъкналостта се явява отпосле. Първите творци са били привличани от движението и него са смятали за главен признак на изобразяването: тая обич към живота, проявен в движението, ги е държала в толкова властен плен, че дори първата скулптура е барелеф, отсечен в мощна и дълбока линия. Формите са съвсем общи: те са вредом, подчиняват се на линията; дори контурът влиза навътре и се завива, за да очертае мускул, а след това продължава нагоре и бърза да посочи движението на гъвкавите членове (Асирия).

Фигурата в предисторическото изкуство (пример - Магдаленската епоха) е само няколко черти; животното и дървото - също; водата се рисува с успоредни вълнообразни лъкатушки, а планината се дава само с гребена си. В тия знания за линията като преобладаващ елемент се корени в появата на хиероглифа и първите орнаменти. В съвременното изкуство символ и стил се много тясно сплитат. Боравенето със симболи води всякога към синтетичен стил: тъй се явяват архаизмът, примитивизмът, експресионизмът. Стилът е единство в ред признаци, свързващи художествения идеал с художествения израз. А симболът изразява състоянията на голата душа, която граничи в своите дълбочини с космичното. Затова неодушевената природа чрез симбол се влага психично съдържание, а в одушевената - космично. Оттук изхожда стремежът към крайна простота, едно стилизиране и монументална изразителност, присъщ на съвременните стилове.

Опора на тоя стремеж е признанието, че изкуството има за основен вътрешен белег субективността. Аналитичното изкуство следователно не е изкуство, както науката не е поезия. В реда на художествените творби жанровата живопис, мъртвата природа, реалистичният или импресионистичен пейзаж, студените актове, натуралистичният портрет или историчната композиция заемат мястото на поразата в словесността: те не са изкуство. Може да са скъпи документи за етнографа, естественика, историка или психолога, сиреч опори и помагала на науката, но изкуство не са. Те са редом с творбите на изкуството онова, което е публицистиката или дидактичната проза, пътното описание или - най-много опитното изследване със студено, точно око и вярна, но безстрастна ръка.

Изкуството, при което е възможен стил, начева оттам, дето художникът се сили да заключи своя замисъл в стилизувани природни елементи. Защото изкуството не може без трагедия, без постигане на космични тайни, без душевно рудокопство - или поне без личен възглед за потайното в Света и Човека.

Везни, 1920, кн.1.

Николай Райнов

Вечни поеми

По дългия път, изминат от Човека, личат криволици, бездни, кръстопътища. Тук таме стърчи по някой мраморен изтукан, който сочи върховете, дето сгърчена ръка е драскала е драскала с разкървавени пръсти, за да се вкопче в канарата. Всеки от нас минава тоя дълъг път, всеки драще с ръце жестоките скали, всеки се стреми към върха – волю-неволю. Грехът разяжда мнозина, негли всинца ни, мами нашите души, омагьосва ги, държи ги в плен. Ала царството на Нощта е недълготрайно: за всекиго изгрява слънце. В тия борби на човека със себе си се развива – стих по стих – вечната поема на душата; човек се стреми да разбере Земята, защото нещо общо оживява и него и нея, той е част от нея, неин син, нейна гордост, неин позор. Страшните въпроси, които си задава човек във време на тия лутаници, са счупили не един череп о стената на мрачния затвор, наречен Съдба.

Без да помни това, сам затворникът някога си е съградил тоя затвор, дето сега се мята душата му, кълне, моли се, зове Непознатото за помощ.

Образите на тоя затворник – многолик, самин за себе си страшен, често жалък, понякога велик – давам в тая книга. Назовах песните си “Вечни Поеми” не затова, че по форма или замисъл ще пребъднат (знам тяхната преходност: те са мост, а не Млечен Път), а поради това, че в тях се Вечните и за Вечното. Във всеки от изнесените типове се проявява, струва ми се, целият човешки под – и за това те са вечни. Заглавието не трябва да лъже никого: не казвам че са вечни моите поеми за тия люде, а – че съм написал онова, що са пробудили у мене Вечните Поеми за исполините на духа.

Кои са тия исполини?

Техните пътища кръстосват земята, защото народите не могат без шепота, бляна и наитието им; светът се развива под тяхно вдъхновение. Мъже и жени, зрели плодове на миналото, те дирят още скъсаните жили, що са свързвали някога Човек със Земя. Те са вечни обелиски на людския стремеж, Млечен Път над човечеството, златен рог, из който шурти опиването на душата, стрели, с които Великията между Великите лучи челата на избранниците.

Всеки от тях е по един век.

Всеки е алмазна сянка на Човека, хвърлена от Слънцето върху Земята.
Затова изглеждат много.

А те са – Един.

Човек не е хубав нито паднал, нито гордо възправен.

Хубав е – когато се възправя.

От всички белези на стъпки по пътя аз съм харесал само стъпките, що се лутат.

От Човек до Земя: то е друм на лутане. Хората вървят окъсани, морни, прегладнели, изнурени от ход и мъка. По храстите се веят парцали коприна от нечии дрехи. По пясъка се вдълбяват кървави стъпки. Рядко се чува песен, ала когато се чуе, тя е хубава. Вихърът разнася клетви, молитви, бълнуване, шепот.
А когато човек преполови пътя, потребно му е да спре малко на отмора, да изгледа минатото, да се замисли; някои тогава начеват да се молят, други почват да вярват в призраци, трети се изповядват. На минувачите това се вижда смешно. Но ако обичаш човека, ти ще го разбереш. Коя майка се смее на сина си, когото другите смятат за луд?

Давам тая книга – с хубавото и грозното, що има в нея – на малцината, които биха я обикнали; дано тя бъде каменен стълб, макар и окълцан от груба ръка; дано посочи нещо, дано изведе някого, дано не бъде безполезна. Тя носи онова, що съм живял дълги години. За мене беше нужда – да я напиша. Желаех - тя да бъде зряла като мене; ала що да правя, когато поколението, към което принадлежа, е поколение на предходници? От нас не излезе ни един водач. Ние проправяме път за песента на по-имотните сърца.

Книгата ми, разбира се, не носи откровения. Но тя е писана с обич към всички, които са носили много рани, защото са летели твърде нависоко. Почит има в нея. И скръб. И разкаяние – понякога. Писал съм я с вяра, че край нас подрастват сърца – по-изобилни с любов, по-мъдри воли, по-лъчезарни умове. Те ще узреят в ония дни, когато нас не ще ни има. Но не е ли все някакво участие в тяхното велико дело и това – поне да им протегнеш ръка?

Ако някой от тях удостои тия стихове, които звучат негли не като песен, а само като копнеж за песен – ако ги удостои със своя поглед и намери в тях поне езика на своя баща и майка с нещо от неговата хубост, аз ще му бъда безкрайно благодарен.

Затова моля тия бъдни избранници на нашето племе да се не оскърбяват, че тям, тъкмо тям посвещавам тая книга. Във всеки случай, тя дава това, което съм живял – и затова настоявам да бъде четена като изповед, а не – да се разглежда като някаква bibles pauperum.

Иисус Христос
Последен от боговете

1

Христос – алмазена Змия, извита
По звездното небе на всички векове.
Аз искам – огнено длето в гранита
На изполинския обелиск да изкове
Лъчиста извивка
На светлата Змия
Обвила в звездна сянка цялата земя.

Аз искам лъчезарната Змия от камък да извая
И с изумруди да обкитя гъвкавата низ
От пръстени : да трепне жарствена омая
В мощта на поглед властен и лъчист.

Погледна ни апостоли, апостоли бездомни, и се вкаменихме
Пред огннеия лик на въплътено Слово.
От слънчеви потири звездно вино пихме –
Лъчи и пламъци на жъртвата Христова.
Пророчески език
Обжегна се огън дух новороден.
През бездни от светлик поведохме народа
Към Царството Господню:
От мрачни преизподни
Към свтозарния четог на въплътено Слово.

Аз искам лъчезарната Змия от камък да извая
И с аметисти да напъстря светъл низ
От люспи, но властта на млата късо трае:
Не светва под длетото погледа лъчист.

Обходихме света, дванадесет апостоли бездомни,
Творихме рай сред мъката
На всеки пъкъл,
Простряхме невод от лъчи по цялата вселена –
Да уловим душите заблудени,
Които плачат, хълцат, стенят,
Притиснати от ноктите на вечното страдание.
И ние, уморени странници
Към слънчеви земи,
Към светозарния чертог на въплътено Слово,
Събрахме вси души, обречени на жертва,
И ги поведохме по светлата пътека.

2

Залутани влъхви низ мрачна пустиня
Друм тежък минават в среднощна тъма.
Звезда огнелика ги води.
Рой звезден се сипна, стопи се. Отмина
И глух полунощ. Притихна земята,
Заспаха стозвездни кервани.
“Къде е Фуха, що изходи
на Тайната пътя към огнена скиния?”
Мълчат мрачините,
Задиплени в тежки савани,
От скръб изтъкани.
Най-сетне звездата се спря
Навръх планината, що дига гранитно чело
Над ширни пустинни.
Пръст огнен разсече небесното лоно,
Зорница червена изгря –
И рукнаха звездни порои ;
И кипна море от обрадвани песни,
От звуци тържествени, строги, магесани,
Които отвеждат душата в чертога небесен,
В алмазния трем на предвечното Слово.

Вечни Поеми
Песни за човека и земята
Издателство Стоян Атанасов
София, 1928